Archive for the 'Елена Владимирова' Category

ян. 20 2012

На Формула 1 в Истанбул (Турция)

Днес ще горим бензин. Много бензин. Дръж се Формуло, идваме!

Приятно четене:

 

На Формула 1 в Истанбул (Турция)

Понеже Илфа е заклет Ф1 фен, а „Тhe 2011 Bulgarian Grand Prix at Istanbul Park“ можеше да се окаже последната (още не е ясно дали ФИА ще продължи да иска двойно пари за догодина и дали турското правителство ще ги плати), заформихме пъклен план да отскочим и да погледаме.
Формула 1 в Истанбул, Турция
Намерихме си кола под наем, запазихме хотел от booking.com, поръчахме билетите от biletix и на 5ти май, светъл мексикански празник, тръгнахме към Турция.
Първо спряхме в Одрин за хапване и предплатена data карта. Ползвахме Нокиата на Илфа за навигация и трябваше да я натъпчем с някакви данни, без да се налага да платим един крак за роуминг след това. Взехме една Vodafone карта, харесахме си ресторантче и седнахме. За който не знае – в Турция се яде главно агнешко и телешко, и тук таме пиле. Няма да намерите свински пържоли. За сметка на това всичко беше адски вкусно и не излезе кой знае колко скъпо. Това в Одрин – в Истанбул е леко друга история.
Fırat Mh., Formula 1, Istanbul Province/Istanbul, Turkey
Преди да стигна до манджата, няколко думи за града. Първо: огромен
е. Ама наистина fucking huge. Официално са 13 млн, без близките покрайнини (с тях са 15), а от край до край градът е 180 км. Всеки квартал си има особености и специфична архитектура – европейската част е по-стара, с тесни еднопосочни улици, много джамии, площади и пазари; докато азиатската е с новите наредени кварталчета и затворени комплекси, разкошни градини и огромни търговски центрове. Истанбул е с доста висок стандарт, за който можем да си мечтаем. Сигурно има и занемарени и бедни квартали, но от това което видях, останах страшно впечатлена – и пътища, и зелени площи и всичко останало.
Босфорът – Истанбул, Турция
Ние бяхме в Сиркиджи и всеки ден пътувахме до пистата и обратно, които си бяха едни 50 км в едната посока. Пистата е в азиатската част, до летище Sabiha Gökçen. На връщане попадахме в ‘леки’ задръствания с хиляди и хиляди коли, които чакаха да минат моста. След като се нагледах на морета от возила за 3 дни, мисля, че няма задръстване в София, което да ме уплаши. Освен това жителите на града са нагли шофьори-акробати, за които знаците не важат. Венски вдигна левъл след дните шофиране из Истанбул.
Та от задръстванията и пътуването не успяхме да видим много, но със сигурност мога да препоръчам Бешикташ и изобщо цялата част покрай Златния рог и Босфора. Една от мъките ми е, че не успяхме да се разходим и да хванем някое и друго корабче, но все пак това е добър повод да се върнем и то за повечко време.
Самото състезание беше изродия – че и тренировките, и квалификацията. Страхотна атмосфера, рев на двигатели отвсякъде, Ефесът се лееше и хората се радваха. Феновете бяха много нахъсани, и май поне половината бяха българи. Имайте предвид, че храната и напитките са доста скъпи около пистата, така че можете да си носите вода и сандвичи. Бяхме на бронзова трибуна, така че не успяхме да се окаляме до уши – general admission по време на дъжд е леко кофти идея. Първия ден пръскаше, втория и третия беше слънчево, но ветровито, така че дъждобраните при всички положения свършиха много работа. Накрая на състезанието даже успяхме да стигнем до пистата (не успяхме да видим награждаването, за съжаление) и посъбрахме отложена гума и снимки. Ако си падате по моторни спортове и има състезание догодина – идете задължително.
Формула 1 в Истанбул, Турция
Хотелът ни беше приятен, нищо луксозно, но със страшно любезен и услужлив персонал. Закуската беше феноменална, всичко беше много вкусно. Само дето кафето беше гаден Нес, но за сметка на това имаше турския чай, което е едно от най-освежаващите неща, които съм пила. Ресторантчетата са си скъпи за българските стандарти, макар че бих казала, че и храната, и обслужването и приятната атмосфера компенсират достатъчно. И ми направи впечатление как всички се отнасяха с уважение и усмивка, просто да ти е кеф да им дадеш парите си. Човекът от частния паркинг не ни пусна, докато не ни почерпи чай. Научили са се как се прави бизнес от туризъм и това е нещо, за което трябва да вземем пример от тях. С всички си говорихме на английско-българско-турски и всички ни разпитваха как е в европейския съюз. Как да им обясниш, че сме много по-назад от тях.
Там всички до един бачкат – дали ще продават плодове на улицата, или ще режат храсти – няма срамна работа за тях. Представата ми за Турция просто нямаше нищо общо с това, което видях.
Със сигурност следващото ни пътуване до Истанбул ще е доста по-дълго, просто защото има една дузина места, които исках да видя, но не успях – чак ми се ревеше ми като тръгвахме Останах със страхотен спомен от града и го препоръчвам на всички.
И накрая, една малка случка на връщане в България, след която ми се щеше изобщо да не се бяхме прибирали:
Минаваме турската граница, всичко е точно и тръгваме да влизаме към България. Без предупреждение, и както бяха отворени прозорците на колата, някакъв автомат ни напръска с нещо смърдящо. Стигаме до първата будка, от която ни бутат бележка.
Венски: Какво е това?
Служител: Четири лева такса за дезинфектант, минете да платите на следващото гише
Венски: Ама ние не сме искали да ни дезинфекцират, а и никой не ни е предупредил
Служител: …
На следващото гише Венски подава бележка с 20 лв, след което му връщат 15.
Венски: Ма нали беше четири лева?
Служителка: Имате един лев банкова такса
Венски (и ние):  … (цензурирано – бел.Ст 😉
Снимки: авторът

Други разкази свързани с Истанбул– на картата (увеличете силно мащаба!):

3 коментара

Дек. 10 2010

Една голяма, дебела, румънска сватба :)

Отдавна не бяхме ходили на сватба с нашия сайт 🙂 Този пропуск сега се попълва от разказа на Елена за една румънска в градчето Петрошани. Приятно четене:

Една голяма, дебела, румънска сватба 🙂

На 14ти август бяхме на сватба в Петрошани, Румъния. Жената на мой професор от Американския университет е оттам. И двамата отдавна живеят в щатите, та тази (втората) сватба беше по-скоро за роднините и приятелите. Сватбата всъщност беше румънско-американско-българска, ако се вземе предвид списъка с гостите.

Тръгнахме от Бургас с едни приятели, като пътя в едната посока се очертаваше около 12 часа. Пътищата в България бяха кофти, не нищо не ни беше подготвило за карането в Румъния, особено

след като подминахме Букурещ. Безброй много села,

нацвъкани едно след друго около пътя и ако спазваш ограниченията, можеш да стигнеш вдругиден. Пътят беше що-годе добър, или поне докато не стигнахме планината. Видяхме наистина невероятни гледки и то успяхме да ги огледаме добре, тъй като по липсващия път нямаше как да вдигнем повече от 10 км/ч. А той буквално си липсваше – от огромни дупки премина директно в прах и камънак. На връщане естествено избрахме друг маршрут, ама това си беше кошмар. Сега изобщо не се учудвам защо румънците карат Дачии – с високо окачване и за нула пари, че да не ги е яд ако поиздерат колата отдолу.

Петрошани, Румъния

Стигнахме живи и здрави вечерта и се настанихме в един ремонтиран соц хотел за по 60 леи (по-малко от 30 лв) на вечер за двойна стая. Беше чистичко, имаше топла вода, така че нямаше оплаквания. Жената на рецепцията не говореше грам английски, но се оправихме някакси.

Самото градче Петрошани е доста приятно,

с интересни соц блокчета и големи къщи. Имат нещо като център с кафенета, магазини и църкви. Прекалено много църкви, всъщност. Хората живеят спокойно и всички се познават

Вечеряхме в едно много приятно кафене, където се оказа че предлагат българска салата (разбирайте шопска). Та доматите са rosii, краставиците – crastavetti, кашкавала и шунката са си кашкавал и шунка, така че нямахме никакви проблеми в избирането на манджа. Излезе ни малко по-евтино от вечеря в софийска кръчма.

На другия ден станахме, нагласихме се и тръгнахме да търсим къде да опаковаме подаръка. Стигнахме до нещо като местния ГУМ и помолихме едно момиче в магазинче за подаръци да ни помогне. Тя сложи една хубава хартия, залепи я отвсякъде и накрая завърза панделка. Попитах я колко струва, а тя ми отговори:

– It costs nothing. I hope you like it.

Щях да се прострелям. Опулих едни големи очи, извадих 5 леи, оставих й ги и буквално избягах – толкова неудобно се почувствах. Замислих се, дали това би ми се случило в България. Вероятно не, ако се съди по собствената ми реакция.
Наредихме се пред църквата в 12. Булката и младоженеца пристигнаха малко след това, а кумовете носеха едни огромни, ама огромни свещи – по около метър и 50.

Румънската култура е на принципа ‘колкото повече, толкова повече’

както щях да се убедя по-късно. Не мога да кажа много за самата церемония, щото беше на румънски, но със сигурност това беше най-дългата църковна сватба, на която съм била. Беше час, а ми се стори цяла вечност. Прилагам малко отегчени физиономии:
Румънска сватба – Петрошани, Румъния

След това се отправихме към парка за снимки и най-накрая стигнахме до ресторанта, където ни чакаше невиждано ядене. Имаше програмка с менюто – кое в колко часа ще се сервира. И имаше нужда, защото се оказа че в

Румъния е въпрос на престиж да има възможно най-много манджа на сватбата ти.

Като обобщение, за всеки имаше: салата, чиния с мезета, супа, две основни, и два десерта, наредени по график. Аз се отказах на половината на първото основно. Остана ужасно много храна. За сметка на това пиенето свърши доста рано, главно благодарение на българската агитка.

Диджеят

беше най-лошият в историята на сватбите по света, пускаше шлагери и тук таме някое румънско манеле. Не че ни пречеше де. Гвоздеят беше когато отвлякоха младоженеца по време на сватбата (противно на традицията да се краде булката) и откупа беше всички присъсващи мОмци да излязат да танцуват макарена. За десерт младоженеца пусна Disturbed и се качи на масата да куфее.

Като цяло беше доста весело изживяване,

още повече, че досега през Румъния винаги сме минавали само транзит. Запознахме се с доста готини хора, както и се видяхме със старите муцуни от АУБ. Заслужаваше си пътя, най-малкото заради това. Само дето все още чакам Дарин да сглоби видеото (да, на теб говоря 🙂

Румънска сватба – Петрошани, Румъния
Автор: Елена Владимирова
Снимки: @suerealism

Други разкази свързани с Румъния– на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА

No responses yet

май 16 2009

South Lake Tahoe

Обичам да пускам пътеписи за места, за чието съществуване не подозирам и още повече не знам даже на кой континент се намират — в момента даже се колабая как точно се произнася името на градчето и езерото, където ще ни заведе днес Елена. Всъщност е в Калифорния:-) Приятно четене:

South Lake Tahoe

За пръв пър посетих Тахо през 2004, когато изкарах едно лято при сестра ми. Тя се премести да живее там през 2003 и още не е мръднала. Изкарах седмица през 2007 на път от Бостън за България; две през 2008 заедно с родителите и сега септември най-вероятно ще се засилвам натам за още седмица.

Езерото Тахо е планинско езеро, на границата между щатите Калифорния и Невада.

На около 3 часа с кола от Сан Франциско или 1 час от Рино, където е и най-близкото летище. За да стигнете до Рино от България обаче сменяте минимум 3 самолета, като най-дългото ми пътуване излезе около 26 часа, заради престоите.

Самото градче South Lake Tahoe се пада почти изцяло в Калифорния, като изключим няколкото големи и не толкова големи казина.

Четете по-нататък>>>

No responses yet

апр. 09 2009

Амстердам при слънчево време

Днес ще прочетем кратките впечатления на Елена от Амстердам. Всъщност тя си подарява един рожден ден прекарване в столицата на Холандия. Приятно четене:

Амстердам при слънчево време

Трябваха ми около 2 години да се наканя. Трябваха ми 5 минути да реша, че ще отида там за рождения си ден и още 5 да си резервирам самолетен билет. Това беше след последния разговор с Тони на тема „ти кога ще дойдеш“.

Та миналите петък, събота и неделя бях там. В Холандия — ниската земя. Противно на всички очаквания върху мен не падна и капка дъжд — беше слънчево през цялото време и щеше да бъде абсолютно перфектно, ако не беше гадния вятър от време на време. Тони каза, че нося слънцето със себе си. Отговорих й, че обикновено постигам този ефект:)

С две думи,

Амстердам е уникален

Нищо общо с България, че и със Щатите. Навсякъде канали, тесни къщи с абсолютно еднаква височина и убийствени (буквално) стълбища и много велосипеди. Много, много велосипеди. Атмосферата е невероятна, главно заради архитектурата, запазена в горе-долу същия вид както е била през 17 ти век. Няма неща които да ти отнемат дъха или да те накарат да ахнеш от удивление — в крайна сметка става дума за протестантска култура, избягваща лукса и прекалените детайли. Но градът те пленява с неповторимостта си и с всички неща, които ти предлага.

5 коментара

Switch to mobile version