Днес, … абе защо ли ви казвам какво ще правим днес, като ме сърбят ръцете да отворя рубрика „Арестувани зад граница“ ?!? 😉 Споко, всичко е наред с автора, а той решава да се разходи през Сърбия и Косово и емпирично доказва какво може да ви се случи, ако не карате по асфалтовите пътища на Балканите 🙂

Приятно четене и да знаете, че този разказ не се нуждае от снимки – сами разберете защо 🙂

Пътеписче… 🙂

Мото-уикенд из Сърбия, Косово и Македония

Всичко започна в събота по обед. Отдавна ми се въртеше в главата едно балканско маршрутче, та не намирах по сгоден момент от сегашния да го врътна. Позачудих се, попочесох се, та пуснах една бърза тема във форума, врътнах набързо някакъв маршрут, минах смених малко пари, уведомих шефа, че няма да ме има в неделя (нищо, че не ми е работен ден по принцип, по трудов договор, по божиите закони и прочие. Че кой ти гледа подобни неща у наш’та мила фирма!? И при мен като при повечето български работодатели положението беше ала крепостното селячество в Русия през 17-ти век. Винаги на полусъединител, без право да “не си чуваш” телефона, винаги запълващ с готовност всякакви дупки и откровени пробиви в гнилата в самата си същност специфика на работата, но за сметка на това винаги ми се напомняше, че няма какво да мрънкам, защото в другите фирми ехееееее… нали и т.н. колко било по-зле).

За какво ви занимавам с всичките тези глупости ли? Ами, защото тъкмо разтоварих колата от всевъзможните служебни боклуци, които ми пълнят багажника, наместих я на улицата пред гаража, извадих мотора, заредих и се прибрах вкъщи (живея на 30 км от гаража и 25 от работното си място), когато телефона иззвъня. Помислих, че е някой мераклия за каране (нали си бях оставил телефона в темата за пътуването) и вдигнах с готовност. Пфуууу… клиент.

Няма лошо де! Обясних му любезно, че не съм на работа, но ще пратя колега, който ще му свърши работа и затворих. Нали трябва да се учим да работим по европейски! Нали ни учат, че клиент не се връща! Нали сега всички реват (и най-вече моят шеф), че било криза и си било ебало мамата и било борба за оцеляване и не знам си кво си още, та аз като съвсем съвестен служител звъннах на шефа да му дам уговорения клиент та да изкара някой лев! Не можел щото правел нещо… Викам му ок, ама дай го някой от колегите, аз какво да го правя клиента? Отсреща се чу канонада от приказки и все не в моя полза! Все такива съм ги вършел, не съм ли можел да отида аз да свърша работа, а съм го занимавал! Кой да пратил? Ма откъде да знам кой бре, шефе? Нали за това си шеф! Този не можел щото бил с него, оня бил зает, третия бил на риба, да се оправям! Да съм ходел аз! Ама как да ходя аз бре, шефе? Нали ти казах, че няма да ме има? С мотора съм, а съм си и вкъщи! Изпокарахме се и затворих телефона…

Звъннах на един колега. Днес почивал. Звъннах на друг. Как сте? Има ли работа? Няма. Много сме зле… Ами да ти дам да изкараш едни бързи пари! Ааааа….ми тооооо…..абееееее… Ама що не ви… Айде успяха да ми съсипят слъневия следобед…

Прибрах мотора, а бях обещал на децата да ги повозя из района и с кисела физиономия започнах да се подготвям за сутрешното ми пътуване, което започна с фалстарт още преди да е започнало всъщност. То пък какво ли толкова да се подготвям? Позабърсах си каската и ботушите, надникнах да видя какво има в куфара, че обикновено разхождам напред назад не особено логични неща. Я да видя… Дъждобран. Добрееее. Още един. Повъртях го, повъртях го, та се зачудих къде да го прибера и го мушнах обратно в куфара. Някакво жило. Оооокей. Отдолу се виждаха някакви други работи-предполагам, че бяха инструменти, но чак до там не ми се бъркаше така че ги оставих и тях. В хладилника намерих две консерви и бутилка с вода. Сложих ги и тях заедно с половин хляб и една вилица и лъжица, с което приключих подготовката за утрешния ден. А да…за малко да си забравя паспорта и зелената карта! Хвърлих ги в якето и доволен от резултата, но все още със доста кисел вкус в устата от служебните разправии подкарах косачката из двора. Така де – дет се вика малко упражнения на сухо преди да стартирам утре рано рано!

Сутринта в 4.00 Телефонът ядно звъни. Еееей не се научих да тръгвам в по-нормален час и това си е. Никой не се беше обадил да попътува с мен, така че щях да пътувам сам. Няма лошо… Пих едно кафе, поопаковах се, надникнах навън да видя да не би да е заваляло (естествено не си бях направил труда да проверя прогнозата за времето) и…точно в 4.30 дръпнах смукача и стартирах двигателя. До момента тишината беше смазваща, но сега всичките ми десетина комшии в рамките на 3 километра околовръст, както и домашните щяха да имат “щастието” да се насладят на равномерната работа на двигателя… Никой не се опита да ме застреля, което беше добър знак за нивото на толерантност на комшиите! Трябваха ми още десетина минути да извърша сложните маневри по изкарване на мотора от двора без да се изтъркалям някъде и в 5 вече летях по околомръстното на София...

Все още беше тъмно, беше си и хладно, но се възползвах от пустото шосе и раздавах “щялата газ”, на която беше способна вехтата машина.

Точно в 5.30 бях на митницата. Беше студено и пусто. Интересът към мен беше нулев от българска страна. Погледнаха ми само паспорта и това беше.

От сръбска страна случих на интересна гледка.

Митничарят стоеше извън колибката си с ръце в джобовете и ходеше ядно насам натам. Поседях, поседях, поразхвърлях се, с надеждата да ми обърне внимание, но не би! Накрая се завъртя с лице към мен, спря с краченето и ядно процеди през зъби “Щрайк!” Молим?-нещо не разбрал какво се случва го попитах аз. Какъв щрайк бре? “Стачка! Нема радимо!” Е, сега я втасах… Каква стачка бе човек? Айде пусни ме пък после стачкувай! Човекът се повъртя, повъртя още малко, пък с яд ми измъкна документите от ръцете и влезе в будката. За къде? За Дяволя варош край Куршумлия – веднага изстрелях аз. Да сликаш? -сочеше провесения през врата ми фотоапарат! Да, да, да сликам разбира се…

Странно място са Балканите… Всеки с някого не се понася и не може да се гледа. За безпроблемното минаване по различните балкански граници това и налагаше човек да послъгва “благородно” отвреме навреме….да не кажа всеки път! На сърбите не трябваше да казваш, че отиваш в Косово, на косоварите да говориш много много за Сърбия, на македонците да обясняваш, че минаваш Албания транзит, иначе никога не би отишъл в скапаната им държава, на хърватите….и прочие и прочие. Но на всички винаги трябваше да им се обяснява, че тяхната страна е много хубава и много обичаш да ходиш точно там естествено!

Кога си био в Косово?-сепна размислите ми стачкуващият митничар, гледайки ядно косовските печати в паспорта ми. Е паааа…..миналата година. Не помня. Тези печати не важат – ядно размахваше паспорта ми във въздуха възмутения служител. Знам – кротко отговорих аз. То какво ли и друго да му кажа. Трябваше ли сега да му обяснявам, че със същите тези печати няколко пъти вече влизам и излизам от Сърбия и никой не се заяде!

Печатите им бяха анулирани с краткия и повече от ясен коментар “Йебем ги у дупе!”, беше започнало да се разсъмва, а аз след 15 километра трябваше да се отклоня от скучния главен път и да забия по чукарите…

Свих по добре познатият ми

път през Суково и Погановския манастир.

Пътят естествено беше пуст(то в неделя рано сутрин по четвъртокласен пограничен път кой ли и да има де), но природата беше уникално красива. Спрях за кратко след завоя, от който се открива панорама към

едно сгушено под стръмните скали селце – Власи.

Изгряващото слънце и сутрешната мъглица правеха гледката още по-нереална и като излязла от някой филм за отминали времена! Бях щастлив! Бях истински щастлив, че имам възможност да се порадвам на подобни красоти и емоции вместо примерно да боря тежък снощен махмурлук и с пресъхнала уста и размазващо главоболие да се питам що ли толкоз пих снощи…

Преминах през тунелите, покрай Погановския манастир (този път ме домързя да спра, признавам си) и след нова порция тунели в самото сърце на Трънското ждрело (предполагам знаете, но за незапознатите да кажа, че същинската и най-тясна част на ждрелото се намират точно на сръбска територия). Студът около реката в подножието на отвесните скали беше сериозен и това беше причината по най-бързият начин да се измъкна оттам в посока Звонце, та да изляза някъде на слънце.

Пътят си беше все същият. Свлечена пръст и камъни, кални потоци, които си течаха свободно през пътя, пропадания, тук таме някоя самотна скала изникваща изневиделица точно зад завой без видимост, участъци без асфалтово покритие (особено коварен е един, който е точно на едно стръмно спускане и точно зад остър десен завой! Влизаш с прилична скорост в завоя и хоп изненада – чакълец и обилна порция прах!).

Бабушница я минах транзит. Отбелязах за статистиката, че участъкът Бабушница-Модра стена е станал още по-отвратителен за каране! Е, да…дупки няма, ама за сметка на това какви бабуни и пропадания и колко кръпки има…. малеееееей. Свих в посока Гаджин хан преди да ми се е разпаднал зловещо тракащият от неравностите мотор. То не, че тук пътя беше слънце! Нали по Великден минавах. И тук има отвратителни участъци, но ми се щеше да пия по кафе при онея шантавите дядовци в Горни Присян, които предния път ме изпроводиха с думите “И да знаеш, че и тук има добри хора!”…

Уви, часът беше твърде ранен и кафенето все още не беше отворило, та не ми оставаше нищо друго освен да продължа по пътя си. В дясно беше внушителната Сува планина, а аз влизах от село в село, подскачах по неравностите и участъците с черен път без особена възможност да и се насладя…

Излязох от планините и се спуснах в равното, пресичайки магистралата Лондон-Калкута.

Моята посока беше Прокупле.

Градът, който всеки път минавам транзит и всеки път се заричам да му отделя малко повече време, защото си заслужава, но…. Но и този път го минах транзит. Днешният маршрут си беше замислен като повечко каране и малко отделено време за няколко конкретни точки, в които Прокупле не беше включено отново…

Лека полека започнах да излизам от “цивилизацията” и да

влизам в по-дивите части на Сърбия.

Целта ми се намираше на 30-тина километра напред и се наричаше Куршумлия. Малко прашно и неприветливо място в подножието на планината Копаоник и в непосредствена близост до Косово. Там правех сметка да отморя, да заредя, да се разтъпча и да пия пропуснатото с дядовците кафе… Още повече 30 километра по хубав път-ей сега съм там…

Да ама…то сметките са си сметки, ама де го кръчмарят?

Не обърнах особено внимание на табелата “пътя в строеж”, но когато асфалтът свърши и остана трасето от дебел пласт неутъпкан чакъл гарниран с мноооооого прах вдигащ се от возилата пред, около и зад мен нещата дойдоха по местата си. Когато след половин час спрях на бензиностанцията в Куршумлия имах дебел пласт фина бяла прах по каската и якето, а ботушите въобще не ги слагам в сметките…

Часът беше 9.30. Бях изминал точно 300 км и беше време за една по-съществена почивка. Бърз поглед околовръст само затвърди мнението ми, че тук забележителности няма, така че можеше да наблегна на типичните за нашего брата яденйе и пиенйе…… Па….рокерйи сме бреееееееей…

В Куршумлия

бензиностанцията е точно на мегдана. Разопаковах се бавно и с кеф (признавам си имаше признаци на лека умора и гъзобол вследствие на все по-редките ми карания на мотор или на почти половингодишното ми боледуване, или пък на егн-то, знам ли…). Плюсът на затънтените провинциални бензинджийници е, че никой за никъде не бърза, на никой не пречиш и можеш да си се разопаковаш спокойно без някой да ти свирка, светка и попържа. С момчето почти се скарахме кой да зареди мотора (предпочитам аз да си го зареждам, за да не се стига до обилно олят резервоар или пълен наполовина, защото човекът е решил, че ми стига толкова гориво). След като не можах да се преборя за маркуча с напористият младеж, влязох в бензиностанцията да платя и да си купя цигари. Не, че съм кой знае какъв пушач, но си ми е нещо като традиция като ходя някъде да си купувам по някоя и друга кутия местни цигари и в следващите дни след прибирането ми, пушейки от разните странни за нашия пазар марки, да си спомням с наслада за отминалото пътуване…

Имаш ли мека “Дрина” – подходих направо по същество аз. Има…А защо точно “Дрина”? Не искате ли някакви по-нормални цигари? Че на дрината какво ѝ е?-продължавах да упорствам аз. Дрина лайт нали? – посяга към рафта зад него младежът. Какъв лайт бе? Дай си ми три пакета нормална червена дрина! Оно е говно! Е па дай ми тогава три пакета говно и да приключваме… Тъкмо започвах да нервнича и лееееееко да повишавам тон, когато с периферното си зрение видях другият младеж да влиза, да взема един парцал, поглеждайки към мен виновно и пак да излиза… Яяяяяяснооооо… Моторът ми отново беше обилно олят с бензин…

Оставих мотора на бензиностанцията и реших

да се поразтъпча в рамките на миниатюрната централна улица.

Хем да пия кафе, хем да хапна нещо (наближаваше 10 нашенско време), хем да се консултирам за посоката, в която пътувах, но съвсем не ми беше ясна. Младежите от бензиностанцията не исках да ги занимавам повече, защото рискувах да ме забият нейде в дън горите тилилейски, та да си пуша меката червена дрина на спокойствие при вълците и мечките.

Тъкмо се озъртах кого да питам и я! Е, това не може да бъде! Я пак! Я! Е пак не може да бъде… Спретнат униформен полицай, хванал една класическа немодернистична метла, съвсем по класически тертип метеше улицата пред районното!

Брееееей, зяпнах от изненада аз… Е, дотам ли я докарахме? Свършиха ли им циганите на сърбите та да е чак такъв дефицит на кадри в чистотата? Или пък може би плащаха по-добре отколкото в местната полиция? А тоя полицай нямаше ли си палка-хранилка да застане като хората зад някой храст и да спира провинилите се граждани почесвайки се по дебелото шкембе и гледайки с мътни от алкохолния делириум очи, да вика “Шшшшш, алооооууууу, бъъъъъързаме мммай нещо, ааааааА?”

Човекът спря с общественополезният труд, който полагаше и ме загледа съсредоточено… Ммммм….ами то за Копаоник и Рашка има асфалтов път на двайсетина километра на север от тук. Заблудили сте се нещо-казва загрижен за мен човечецът. Е да де, знам го. Минавал съм оттам, ама сега искам да мина оттук, продължавам да упорствам аз, мъчейки се да изровя някакъв смислен и подходящо звучащ аргумент, като последното, за което се сещам в момента е да му кажа, че всъщност ми се ще да видя Дяволският град и затова съм се забил из околията! А уж това беше една от основните ми цели в плана, за която в момента въобще бях забравил! Еееееех, старост, старост…

След като няколко пъти бях запитан дали “разумем що ми причат”, на което аз с широка усмивка му отговарях “Я….я….вундебах!” (всъщност това май беше реплика от друг филм). Абе разумем све, бре господин полицай! Просто искам да мина оттук! Явно окончателно убеден, че странният чуждоземец наистина има бръмбари в главата, или си има някаква своя далавера та да е толкова настоятелен да мине ТОЧНО по този път, човекът се впуска да ми обяснява как трябва да мина по главната (соча му знака забранено влизането над главите ни, но той само махва с ръка сякаш иска да каже “Абе ти за един знак ли си! Я си минавай като на парад по главната!” ), след което да свия в дясно! В дясно през моста и само направо. Не мога да го сбъркам! И оттам след нещо, което така и не разбрах какво точно е, но продължавах да кимам разбиращо с глава с несекваща усмивка като стопроцентов идиот…та след въпросното нещо съм имал 10-15 километра черен път, но няма да се плаша, разбираш ли, щото това е пътя. И най-важното! На единственото кръстовище да питам накъде е моята посока (а кого ще намеря да питам по чукарите е съвсем друга тема), въпреки че поне десет пъти ми повтори, че там съм надясно, защото наляво е пътя за нам си ква си баня, която е в Косово, като с половин уста, като че споделяше някаква свръхсекретна тайна, ми сподели на ухо “Нали знаеш, че с Косово имаме политически проблеми и ако забиеш навътре в планините ще те арестуват!”…

Излишно е да споменавам, че след около час стоях на въпросното кръстовище и гледах вехтата ръждива табела, на която моята посока беше указана надясно, естествено, а на ляво на 12 км се намираше въпросната баня, която по Божията воля или по-скоро поради налудничавите шизофренични полюции на господата световни политици, днес се намираше на територията на друга държава – Косово. Излишно е и да казвам какви мисли ми се въртяха в главата… Нали знаете? Ако искате някой да свърши нещо като хората, просто му кажете да НЕ го върши….

Стоях на прашния безлюден кръстопът и се чудех накъде да захвана все пак. Времето беше перфектно, пътя еднакво скапан и в двете посоки. Срещу мен се задаваше съмнителен на първо четене субект, следван от черно кльощаво куче. Не, че ме бъркаше неговото мнение, но все пак реших да го изчакам и да сверя мнението си с неговото. Пък и нямах нищо против контакта с местните. Въпреки, че обикновено се чувствам изстискан и изморен от социални контакти и старателно ги отбягвам, нямах нищо против на това безлюдно място да побъбря със задаващият се човечец.

Странникът спря на две крачки от мен. Реших, че е някак не на място е да подхващам разговора с официалности от рода на “Добър ден, уважаеми…. А би ли било удобно да ви отпера един въпрос….” и разни такива. Подходих директно и неподправено: “Здраво, брате! Како сме? А где е йебени пут за Брзече?” Човекът ме погледна дяволито, примижал срещу силното слънце и отговори с най-неочакваната от мен реплика: “А имаш ли цигарету?”. Е как пък да нямам? Ееееее, айде сега! Естествено, че имах. Само преди час бях купил 3 пакета чудни сръбски цигари… Посегнах към куфара, където кротко отлежаваха цигарите. За части от секундата ми минаха някакви мисли и се разколебах. Бръкнах в джоба и извадих кутията Кемъл, която си носех от София. Така де, няма да се излагаме! В такива моменти все се сещам за двамата дядовци албанци, които преди време ми бяха помогнали да си вдигна изтървания на земята мотор нейде по безпътиците на Северна Албания. Когато понечих да ги почерпя по цигара от класическата македонска марка “Класик”, те пренебрежително ми ги бяха побутнали обратно и с иронична усмивка ме черпиха от тяхното червено Боро…

Подадох две цигари, а лицето на човека се разтегна в усмивка. За Брзече натам, ми сочеше десният път човекът. След няколко километра даже става асфалт. Тук само е лош пътя! Добре де, а не мога ли да мина наляво, а? Местният мълчаливо поклати глава. Добре де, този път нали води все някъде?-продължавах да упорствам аз. Не може ли да заобиколя оттам? Човекът продължаваше да клати глава и да сочи десният път. “Ок. Хвала друже! Айде сполай ти”… Нахлупих каската, сложих ръкавиците и….поех по левия път. В огледалата виждах отдалечаващата се фигура на човекът с кучето, обвита в облаци прах. Човекът махаше и сочеше настървено другият път, но аз само се усмихвах тихичко…”Не съм объркал пътя, друже, не съм….”

Покарах няколко километра по безлюдният път (то не, че другият беше многолюден де). Настилката беше ужасна, природата прекрасна, а прахоляка, който вдигах с мотора – всепроникващ. Очаквах всеки момент някой отнякъде да изкочи с насочен автомат към мен, но нищо подобно не се случваше. Тук нямаше никой. Просто никой. Планините на сръбско-косовската граница бяха зловещо пусти и дяволски красиви…

Повъртях насам натам по чукарите и хванах някакво пътче, което обещаваше да ме отведе в моята посока към главният път. Друскането и прахоляка ми идваха вече малко в повече та си мечтаех да стъпя на асфалт, да вдишвам с пълни гърди чистият планински въздух и да мога да карам с повече от 40! Все пак имах още доста път, а довечера трябваше да съм си у дома…

Обзет от подобни мисли просто не разбрах как и кога изскочих от някакви шубраци, от нещо по-скоро приличащо на горска пътека отколкото на път,

на главният път за Брзече и Копаоник.

В района, поне според моите скромни познания, не би трябвало да има друг асфалтиран път, та нямах никакви съмнения, че съм на точното място.

Мдааааа…. Бях на точното място. Пътчето излизаше точно на гърба на една будка, барачка или разнебитена къщурка (зависи от гледната точка), която се оказа

не нещо друго, а…пост на сръбската полиция!

Моментът, в който стъпих на асфалта видях къде съм се озовал! Полицаят, който дремеше блажено на един стол, на слънце до барачката, опули невярващо очи! Видях как ченето му увисна от изненада! Така де! Някакъв тип с някакъв невзрачен стогодишен мотор беше изскочил от шубраците баш на тази инфарктна граница, която делеше Сърбия от Косово! Просто в тази част асфалтът вървеше непосредствено по границата, а аз идвах очевидно от Косово и то директно през гората! Спрях баааавно и оооооще по-бавно свалих каската и ръкавиците под дулото на автомата. (Абе, тоя другият така и не го бях видял кога беше излязъл и кога ме беше взел на мушка).

“Остати на месту! Бацай ключеве! Ухапшен нихов!”

Абе последното не го разбрах, ама най-вероятно бях арестуван…. Аааааайде…Изведнъж видях как ми се провали деня… Подобно забавяне не бях слагал в сметките! Ама егати и късмета имам. Няма що…

Всичко, което вършех гледах да е баааавно и много внимателно, че нещо не ме грабваше особено идеята да завърша невзрачния си животец като пушечно месо… В интерес на истината въпреки, че бяха твърди, неприятно изненадани и безкомпромисни към моята персона, полицаите се държаха относително любезно. Естествено, всичко, което може да се прерови беше преровено по няколко пъти. Всичко от джобовете ми беше извадено на стара дървена маса. Интересна колекцийка съм набутал по джобовете си – три телефона, злополучният жълт Кемъл със запалка с гола кака естествено (чи как бийеееее, па може ли да е друго), десетина комплекта ключове плюс едно дистанционно, една дузина кредитни и дебитни карти (доста пот ми костваше да обяснявам защо нося в мен и чужди карти освен моите) и всевъзможни други джюнджюрии от рода на парче сезал (кой знае откъде попаднало там), смачкана мазна хартия (виждаш ли бе, аланкоооолу, колко съм възпитан, като си изядох закуската в Куршумлия, не съм ви цапал родната сръбска природа, а съм си наврял боклука у джеба-му разправям на единия полисмен ама нещо като видях, че чувството му за хумор никакво го няма се отказах).

Но определено най-голямо впечатление им направи “колекцията” ми от талони на МПС-та, които бяха разстлали като колода за белот върху въпросната масичка. Ща е ово? – ме пита единият. Е па ща е…документи-му викам аз-не видиш ли? Погледът му се местеше от мен, върху злополучните талони, върху данните в паспорта ми и отново върху мен… Ща е? Е ща е, ща е…. Талони бе човек! Мои са си! Не виждаш ли? Е да де….всичките са твои-ми отговаря човекът…Това е странното… Ща радиш?

Е, сега я оплескахме…

Пак се сещам за един македонски митничар дето като разбра “ща радя” и такова преджобване ми спретна, че свят ми се изви!

Ща радиш, бре? – отново, но вече с нотки на нервност ме попита полицаят. Откъде имаш пари за всичките тези возила? Глей ся-ми кипна вече и на мен- това е жигула. Жигула бе? Панимаеш? Бръм, бръм…руска трошка! Антика! Разумеш? 300 кинта и е твоя! Разумеш? Ей го т’ва-хич не го гледай! Това стои разглобено в щайги в бараката у дома! Не е в движение… Аааа, защо имам талон за минат преглед ли? Е…айде сега и въпроси… А другите? Еееее, ама ти взе да се заяждаш ми се струва!

През времето докато водехме задушевен разговор с полицая, колегата му беше влязъл в будката и не спираше да говори по станцията. Предполагам, че ме проверяваха и се чудеха какво да ме правят. Вече се виждах как вместо да продължа да се возя и обикалям в това хубаво време, ще прекарам известно време в сръбските арести.

А времето си вървеше… Беше минал близо час откакто се натъкнах на злополучната “засада”. Нещата сякаш не вървяха в моя полза… Тъкмо си го помислих и полицаят приключи със задушевния разговор по станцията и излезе със широка усмивка. Аааааааа, ама ти си турист! Бугарски турист! Е не, агент на ЩАЗИ съм! Ама сте и вие….

Половин час след като се разделихме,

с вече коренно променилите си към мен отношение полицаи, след като бяхме обсъдили набързо живота в Европейския съюз (у нас) и извън (у тях), след като дружно констатирахме, че положението към днешна дата е “катастрофа” и дружно пожелахме майките на водещите ни политици, бях

спрял мотора на билото на Копаоник.

Гледката беше прекрасна, времето също. Предният път, когато идвахме тук имаше мъгла и сняг и температури около нулата, така че сега не пропуснах да се насладя на природните красоти преди да се спусна надолу към Рашка и Нови пазар.

Наслаждавах се на завоите по стръмните склонове на Копаоник, като старателно бях проверил преди да започна да се спускам да не би господата полицаи да са ми резнали тайно маркучите на спирачките, та да си решат въпроса с мен по сталински… Мдааа, работеха си!

Стръмното пътче излизаше точно на самото сръбско гранично КПП за

Косовска Митровица,

но тук никой не се изненада като ме видя, естествено. Промуших се между чакащите за проверка автомобили и се гмурнах в най-неприятната (поне за мен) част от Сърбия –

областта Санджак.

Ако някой си мисли, че Санджак е в Сърбия…. Ами да-по конституция и териториално е, но на практика…. Преминаването на Нови пазар (ама не оня Каспичанския Нови пазар, а сръбския-областния център на Санджак), винаги ме е изправяло на кътни зъби. Тук движението е типично ориенталско, хаотично и непредсказуемо, а мисията на всеки участник в движението е само една- да те смачка, блъсне и неутрализира… Чувствах се като в компютърна игра…

След около половин час доволно припотен, бях напуснал мелето наречено улично движение на Нови пазар и подгоних коня по оставащите трийсетина километра до черногорската граница. Доста се чудих дали да свия през Косовска Митровица или да си заобиколя през Рожайе и оттам да вляза в Косово, но реших да си следвам първоначалните планове. От една страна не изгарях от огромно желание да въртя бонус километри в Косово с оглед на ужасното им движение, а от друга страна не ми се изпускаха онея готини серпентини, по които трябваше да карам през “Кулина пас”, за да се спусна в Косово…

На границата сърбите дори не ме попитаха накъде съм се запътил

и така старателно подготвеният ми отговор “към Подгорица и после в Котор на море” увисна във въздуха. Черногорците само се посмяха като разбраха годините на мотора и ме изпроводиха да продължавам, че съм бил нямал време щом довечера правя сметка да съм в България.

След няма и половин час бях в Рожайе, а след още няма и толкова на

граничният пункт “Кулина пас”.

Тук естествено нямах никакви проблеми и след няма и 5 минути продължавах с изкачването на прохода на ничия територия. Тук е моментът, може би, да поясня, че граничният пункт от черногорска страна се намира на няколко километра преди най-високата точка на пътя, а косовският е на 15-тина километра надолу, може би на средата на спускането, което човек прави, за да слезе в т.нар. Косово поле. Странното е, че в тая “ничия” зона при хубаво време има страшно много хора-отмарящи, спортуващи, правещи барбекю, дори къмпингуващи. Е, имаше и няколко джипки с въоръжени до зъби юнпрофорци, ама те по тези земи са си част от пейзажа все пак…

От предното ми

влизане в Косово

си бях научил урока. Първо спрях пред будката за застраховки (за мое (и не само) огромно съжаление, зелената карта на територията на Косово не важи и се прави индивидуална гражданска отговорност) и чак след това щях да спра надолу при митничарите, че да не играя пак Ганкиното – две насам, една натам, позволявайки всички да ме влачат като мечка на мегдан, разнообразявайки скучния си ден за моя сметка… Та, както вече казах, спрях пред будката, на която освен неразбираемия за мен надпис на албански се мъдреше и също толкова неразбираемият “insurence”. Апропо, нещото, което хич, ама хич не радва косоварите, е някой да им говори на родния език на заклетите им врагове – сърбите. Това е същото като да говориш на руски на чехи, унгарци, грузинци например… С две думи – за постигане на добра комуникация и евентуалното избягване на потенциални проблеми в Косово, за незнаещите албански беше добре да се говори на езика на “освободителите” косовски – английският.

“Добър дан! Желим йедно осигуране за мотоцикл!”-тъпо и упорито се бутах между шамарите аз. Човекът ме погледна с открита неприязън в очите и посегна към документите, които му врях под носа, след което ме попита студено и на английски дали искам застраховка и за какво МПС, все едно нищо не беше разбрал от това, което му казах. “Абе оно што ми причаш енглески, као да разумем йедну ствар”, продължавах да дразня аз възмутения служител. Гледахме се дълго и съсредоточено… Дълго и съсредоточено… Много дълго… И съсредоточено… След което човекът изготви исканата от мен (или по-скоро от властите им) полица, като продължавахме дружно да се правим, че не разбираме езика, на който говореше другата страна… Балкани… Живият пример за балкански диалог – всички прекрасно разбираме всичко, но никой не иска да чуе другия…. Балкани…

Минах петдесетината метра до КПП-то по инерция. Спрях, разхвърлях се спокойно (нямаше жива душа нито в едната, нито в другата посока). Двамата служители ме гледаха с любопитство през отвореното прозорче. Тук нямахме езикови изцепки по простата причина, че единият служител беше очевидно сърбоговорящ съдейки по фамилията на служебната му куртка (освен ако не беше задигнал нечия чужда дреха разбира се). Проведохме традиционният безсмислен разговор откъде съм, закъде съм, при роднини ли отивам в Косово, мотора колко гори, пък колко струва, естествено какво работя (сервитьор на Златни пясъци. Откъде ми хрумна така и не разбрах, но за сега и тук бях сервитьор. Толкоз.). След като поубихме доволно много от работното време на господата, след като питаха, сякаш не знаеха, какъв е този надпис “поништено” върху старите ми косовски печати, сякаш между другото сърбоговорящият, намигайки дяволито на колегата си, ме попита “Ааааа….абе знаеш ли, че тук зелената карта не върви и сега трябва да се върнеш обратно назад, за да си направиш гражданска?” Хехехе…. Опаааа… да си дойдем на думата. Ама аз това хоро съм го играл вече бе господин полицай, играл съм го….

Часът беше около 15 българско време, а аз продължих да спускам надолу по серпентините умувайки върху екзистенциалният въпрос къде (и кога) точно да спра, за да си хапна консервите, с които така старателно се бях подготвил. Пуснах по инерция. Щраках по някоя снимка между завоите и между мислите си за обилна порция сръбска скара, пардон консерва със съмнителни вкусови качества. Не се движех с лошо темпо. 3 часа следобед… Ами не е толкова зле.

Оттук имах да пресека част от равнинно Косово (най-досадната част от днешното ми пътуване), да вляза в Албания през някакъв пункт, който нито го знаех къде е, нито дали въобще го има, да пресека незначителна част от планините от другата страна на границата, след което да се върна отново в Косово, да мина по добре познатият ми маршрут през Шар планина и оттам в Македония и през Скопие-ей къде беше София…. Абе ей къде, ей къде, ама май не ми беше добро темпото сякаш… Сякаш трябваше да побързам, че нещо….

От тези ми мисли ме изтръгна

ароматът на дървени въглища и нещо печащо се върху тях.

Ммммм…. Чудно! Тук някъде имаше крайпътно кръчме! Не можеше да е друго! Докато го помислих и след следващият 180 градусов завой изникна отбивката с чудесно изглеждащото кръчме, от което идваше апетитния аромат. Абе…дали пък консервите да не си ги нося обратно вкъщи? А и не съм чак толкова отчайващо закъснял сякаш?…

Спрях на паркинга и огледах обстановката. Отвън имаше някаква окаяна баничарка, стара Джета, не много по-нов мерцедес и един новичък пасат. Има хора. Значи кръчмето е “вървежно”! Зачудих се вътре ли да се настаня или отвън в градината. Отвън седяха двама дядковци с вид на партизани-ветерани, захвърлили пушките оня ден и слезли в цивилизацията… Абе….не, че нещо, ама…. Сега ще почнат да ми досаждат… Пък ще трябва да им се обяснявам…. Айде да се намъкна вътре! Отново бях направил грешен избор. Ами те всички други хора бяха вътре! Или съм си въобразявал, че колите на паркинга са на разни гъбоберачи и трафиканти, които са ги оставили тук докато пренасят дрога през близката граница?

Да бе, да, както се казваше в една реклама.

Бърз поглед ми даде сведения за ситуацията, още повече, че със самото ми влизане всички приказки секнаха и видях вперени в мен поне дузина чифта очи! Почувствах се като лимонадения Джо, който влиза в прерийната кръчма на индианците апачи-готов да стреля или да го застрелят. Стояхме, мълчахме и се гледахме. То очевидно беше, че аз трябваше да кажа нещо, макар че правото на домакините е да говорят при неловки ситуации, но явно бях случил на мълчаливи домакини. Ооооокей…. Най-добрата защита била нападението казват! Бухнах се направо с рогите напред: “Добар дан! Ако сте любезни господа, да причаме на српски! Сигурно сви веома добро го разумете?”

Настана гробно мълчание. Всъщност откакто бях влязъл никой не беше продумал и дума. Дали пък да не бях се набил точно в някакъв клуб за глухонеми? В този момент един от хората зад бара (после се оказа, че е собственикът на заведението), пристъпи бааааавно към мен и още по-бавно и внимателно разгърна якето и сочейки ме с пръст, прочете текстът на фланелката ми под него “Мушкарац без търбуха йе као небо без звезда!” Хахаха… Отдакле си? Отдакле, отдакле? Ами от България…от София. Влизай, друже и добре си ни дошъл! И знаеш ли…тук не обичат много много сърбите! Помислихме те за сърбин…
Да бе сърбин! Хахаха! Де сте чували сърбин да говори толкова отчайващ сръбски пък и вие…

Pec, Kosova (Kosovo)

Спусках по инерция остатъка от серпентините. Бях прекарал не повече от 30-40 забавни минути в крайпътното кръчме, но в мислите ми все по-настойчиво се загнездваше усещането, че закъснявах отчайващо… Доколкото си спомнях пътя, след като слезех в равното, ми оставаха не повече от десетина километра до

Печ (или Пейа както му казваха местните).

Сещах се за кошмара от предишното ми преминаване през града- разкопана централна улица с типичното за тези ширини хаотично и стресиращо движение. И прах… Много прах! Всепроникващ прах! Абе тая държава определено имаше нужда от едно яко и повсеместно миене! И в прекия и в преносния смисъл…
В тоя ред на мисли решението да пропусна Печката патриаршия някак дойде от само себе си. Нещо не изгарях от желание да прекося стотина хилядния Печ по цялата му дължина, за да достигна изхода за патриаршията. Не стига това, ами и после трябваше да го прекося наобратно! Е, не! Нямаше начин! А и времето неумолимо напредваше…

Вече бях в равното. Умело жонглирах в лудешкия трафик, като сетивата ми бяха на 101%! Не можех да си позволя да ме претрепе някой местен джигит! Единствената ми застраховка живот беше в полза не на някой друг, а точно на банката! Аааа, не! Нямаше да им доставя това удоволствие!

В интерес на истината всеки път, когато излизам някъде извън страната се старая да си правя поне медицинска застраховка, че не се знае знае ли се… Да де, ама като това пътуване го реших в съвсем последния момент, а „моят” застраховател се оказа, че е прясно фалирал, а нямах време да търся друг-сега трябваше да карам мнооого внимателно, за да не се окаже, че….и тъй нататък…все едни „ведри” мисли…
Стоях на кръговото на входа на града и умувах. Ако тръгнех надясно влизах в града. Това го направих предния път и знаех, че не е добро решение. Направо имаше табела за Прищина, но аз бях наясно, че Прищина не е в моята посока, пък и не виждах за какво да ходя там… Съжалявам, че ще го кажа, но сив и скучен град…Нямаше опция да го посетя! Наляво табела нямаше, но по пътя на логиката това беше пътя, който водеше за Митровица през Извор по самия ръб на извисяващите се планини, т.е. не по ръба им, а в самите им поли! Така де! Нека сме точни и ясни, че току виж утре някой затръгвал натам да търси моят ръб дето пътя минавал по него…
Тъй като не ми хрумна по-добро решение просто направих едно пълно кръгче на кръговото и се върнах на изходна позиция. След това отново направих същото… Поседях малко и потретих… Не знам какво очаквах да се случи, но то определено не се случваше! След четвърт