Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
След като изкачихме Монблан, днес с колело ще тръгнем от Алпите към България. Приятно четене: От Венеция до Сливница с велосипед част втора на От Монблан до Ихтиман Полетът на Симеон беше в 14:00...
Днес Йордан ще ни води през Балканите – по един от кратките, но все още непознати маршрути до Дубровник и обратно. Приятно четене: Балканска обиколка Пътепис за едно пътуване през Македония, Косово, Албания, Черна...
Днес Елена ще ни разкаже за Загреб и Любляна – част от тазгодишното ѝ пътуване из Европа тази година, и с чийто изводи и съвети се запознахме предишния път. Приятно четене: Пътуване из Европа...
Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за да...
Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а за последно тръгнахме към Острог и Пивското езеро, за...
Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания. В третата част влязохме в Черна гора, а днес от Котор ще заминем към Острог и Пивското езеро, за да спрем в планината Дурмитор.
За читателите през блогосферата и през четци: кликнете на самия разказ – има повече снимки, отколкото е показвата при вас
Приятно четене:
част четвърта
Известната катедрала „Свети Трифон” затварят под носа ни. Намираме „Стълба на срама” (Позорен стълб – бел.Ст.) и изчакваме чинно да се разотиде тълпата туристи. После Ники застава с отпуснати рамене и приведена глава, явно срамувайки се от нещо, а Бобан му издърпва назидателно ухото (мисля си: „Откога ли чака този момент?”).
Публика, естествено, не липсва, смях – също. Старият град е изпъстрен с малки площадчета, носещи странни имена, на които деца рисуват, играят театър, слушат музика… На прозорец дреме незагасваща свещ – съдя по разтопеният под нея восък, във формата на восъчна купа с внушителен размер… А в нас е тихо и спокойно.
Напускаме крепостта през основната Морска порта. На връщане спираме в крайбрежна кръчма, пием „ладно точено”, хапваме си рибка. Хармонично вибрираме на едни честоти, слънцето закачливо ни побутва и се дави в кехлибарената хладност на бирата.
Точно в негов стил, Бобан Левио мигач пъргаво скача, а после с шапка в ръка и възторжени викове маха на преминаваш кораб с препълнена и оживена палуба. Хората отговарят на този весело луд човек, пърхащ неуморно на кея… Не знаят, че за тази вечер сме изминали над 1500 км, натрупали сме купища различни преживявания, оставили сме от себе си на различни места… А слънцето и надеждата са ни водили точно насам, към тая вечер и към тоя кей, за да помахаме на напълно непознати и да споделим мига си с тях.
Ден пети
Страхувам се – дали ще ми стигнат думите? Дали ще предам на четящите целия колорит на видяното? Дали ще трепне в тях желанието да погледнат със собствените си очи това, което ние видяхме през този ден?
Отново тесен, с много завои проход, доколкото разбирам – пряк път за Цетине, старата столица на Черна гора. Гледката към Залива е грандиозна. Осъзнаваме, че повечето популярни фотографии са правени оттук.
Цели автобуси (чудя се как се провират по този тесен и с обратни завои път) спират на местата с добра видимост, за да снимат. Заливът постепенно се смалява, но ни дава възможност да добием представа за цялостната му живописност и красота.. Водите на Адриатика хищно и необратимо са завладели част от сушата, образувайки фантастични форми и отдалечавайки се от морето. Огромен круизен кораб лениво си почива в периферията на тази изумруденосиня панделка. Заливът небрежно докосва околния релеф – каменист и постен. Природата определено е вложила присъщото си въображение, примесено с известна доза абсурдност, създавайки това свое чудо. Пътят ни издига нагоре и все по-нагоре, а ние се обръщаме назад, възхищавайки се е и сбогувайки се едновременно.
После – каменни къщички без стрехи на невъзможни места. Странно пръснати по склонове и в зелени долинки, с паркирана до тях кола, не престават да учудват – как се живее така? Забелязвам, че е електрифицирано, за вода – не мога да преценя.
Спираме на едно такова местенце. За миг се сливаме с местната атмосфера, тъй като в кръчмата-кафене си бъбрят редовните посетители. Собственикът ни приготвя турско кафе (на джезве), пием го на беседка, от която се открива фантастичен изглед. Снимам Веско с незнайно откъде докопана голяма буква В. Ники намира измежду интересните сувенири шише „Никшичко” с извито като спирала тънко гърло… Разменяме реплики за следващите ни цели с присъстващите. Пред тази кръчма в нищото дремят чинно наредени каси с празни бутилки бира. Питие, радващо се на особена почит тук.
Решаваме да се отклоним към интересен православен манастир с уникална архитектура и местонахождение – вграден в планината, различен и странен. Намира се на 8 км от пътя между Подгорица и Никшич и се нарича
Пътят до него, вкопан в планинския склон, пълзи зигзагообразно и постепенно нагоре. На места асфалтът напълно изчезва и след безброй обратни завои ни посреща манастирската порта.
Стигаме до горния манастир. Построен е в скална ниша, на 900 м надморска височина. Странното му местоположение се определя от буквалното срастване със скалата. Същевременно искрящобелите му стени го правят забележим от доста голямо разстояние. Чудиш се кой и как е съумял да го построи – „гледайки го, започва да ти се струва, че строителството на такъв храм, не може да е дело на човешка ръка, а е резултат от божието провидение”. За голяма част от поклонниците това е място, свързано със чистотата и силата на духа, с дълбочината на вярата.
Оставяме моторите на паркинг. Двама по двама, под палещите слънчеви лъчи, пристъпваме в пределите на едно наистина свято място. Вклиняваме се във върволица руски туристки и търпеливо чакаме реда си, за да се докоснем до чудотворните мощи на Свети Василий Острожки. Пускат ни в тясната като килия стаичка на пещерната църква. Целуваме кръста, който свещеник държи. Спираме за миг… кратък миг на омиротворение и тишина, а после се разхождаме сред тесните коридори. Тук се съхранява и частица от Христовия кръст (дочувам от екскурзоводка), както и неизбухнал снаряд – спомен от Втората световна война. Още едно доказателства за безплътната святост на мястото, за едва доловимата мистичност на божественото присъствие, което почти физически се усеща тук. Витае друга енергия, нещо от катакомбите на Киевско – Печорската лавра, което чувстваш, но не можеш да обясниш.
После от пъстър магазин си купувам няколко малки дървени кръстчета, нанизани на обикновен конец и поставени в пластмасови кутийки. А главите на жените (включително и моята) са покрити с разноцветни шалове.
Piva Lake, Черна гора
Постепенно пътят ни отвежда към т. нар.
Виждала съм го на снимка, но реалната му красота надхвърля всичко. Диво, високопланинско, с неповторим цвят и усещане за лазурност, мащабно и криволичещо, („заклещено”беше писал някой) между отвесни брегове.
Научавам за него от един пътепис. Там намирам и описание на добър високопланински асфалтов път през планината Дурмитор. Тръгва от Плужене, което е на брега на езерото, към Жабляк и Трса. Точно оттам мислим да минем. Прекосяваме езерото по мост между двата му бряга и започваме изкачване. Пътят отново е тесен и преминава през планината, промушвайки се през грубо прокопани тунели. Понякога в тях има насочващи табели.
Гледката към езерото е внушителна. Вижда се сивата асфалтова снага на пътя, който обикаля езерото, а после преминава в правия бял мост над него.
Пътуваме към
Първоначално пред очите ни се разливат вълнообразни зелени хълмове, сред които са се стаили островърхи постройки.
Много елегантно планината започва да наднича между тях, изцяло скалиста, същевременно с по- изоблени форми, скупчено камениста и сива. Скалата е образувала зигзагообразни линии, които се издигат нагоре, а после се изсипват лавинообразно надолу. Асоциирам ги с петолиние, майсторски очертано от природната четка.
Пътят ни води точно към един от върховете, който предполагаме, че е Боботов кук. Впоследствие съвсем не сме сигурни. Върхът е като катедрален купол, на вертикални по-светли и по-тъмни ивици, сред които има още нестопени петна сивкав сняг.
Очаквайте продължението
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Обиколки из западните Балкани – на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂
Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, продължихме с Охрид и Албания, а днес ще влезем в Черна гора. Приятно четене: Езера, ветрове и приятели...
Продължаваме с пътуването на Петя из близките Западни Балкани. Започнахме със Скопие и Хераклея край Битоля, а ще продължим с Охрид и Албания, която ще минем транзит.
За читателите през четци: четете разказа от самия сайт – има повече от показаните тук снимки!
Приятно четене:
част втора
Не можем да видим едновременно и двете езера. Оказва се, че трябва да се изкачим пеша до най-високата точка. Продължаваме напред по леките и приятни завои, реем се и ни е свободно. Като на птици.
замлъквам. Всеки, който е писал за него, вероятно е споменал пауните. И напереното им поведение.
Както и влудяващите им крясъци – пронизителни и ужасяващи. Но друго, друго витае тук. Докосвам се до нещо толкова българско, до родовата памет, течаща във вените ми, дремеща във всяка моя клетка. В църквата, с нейната богата орнаментална украса и дърворезба, аз просто мълча.
После коленича да чуя сърцето на Св. Наум.. Чувам своето и знам – там са моите корени, оттам тръгва жаждата ми за познание. От чистата потребност на монашеството да твори и пръска светлина… И сърцето ми бие заедно с неговото, всъщност – чувам себе си. От окото ми полека се стича топла, солена сълза…
Пристаниште Св. Наум, Албания
Следва
толкова спретнат, пъстър, оживен и гостоприемен.
Посещаваме
Катерим се по стръмни стъпала, за да достигнем крепостните стени. Обиколени от път, можем да гледаме надолу към града и към вътрешността на крепостта.
Горещо е, от напечените камъни лъха жега. А в окото ми боде македонското знаме. Някак ми примъчнява от знанието за историческите събития, от съдбата на Самуила, от тези камъни, попили толкова героизъм и тъга, че още ги чувстваш, когато вървиш по тях. Сякаш оттам виждам върволицата воини, слепи за светлината. И усещам безсилието и мъката на техния предводител, поражението в душата му и временната гибел на един силен и несломим народ…
Гледката, извън събитията, е впечатляваща – езерото е толкова тихо, разлято, спокойно. Контрастно спокойно с мислите ми.
Посещаваме манастира на
Средището на Охридската книжовно школа, енергиен център от едно славно исторически време. Спретната манастирска църква, руини и история, място на дълбока, отвъдпределна духовност…
Витаят търпение, постоянство и упоритост – за кауза общочовешка и българска. Колко ли често се замисляме за това сега – може би само в тези моменти. В моментите, когато се докосваме до стените и останките от миналото, героично и неповторимо, погребано и забравено, познато и непознато… Но наше. Заболява ме от мислите и ми става и мъчно, и гордо. А навън група чуждоземни туристи просто гледат. Идва ми да извикам: „Ей хора, аз съм българка, българка съм!”
После пием кафе на кея, снимаме се, делим пари…
Следват
свързани с легенда за тайната и страстна любов на Самуил и Биляна.
Място за срещи на влюбени, романтично и спокойно. Умело аранжирано с различни предмети, включително и малък платноход. Стилизираната бяла женска фигура е замръзнала с платното в ръце, а водата – чиста и силна, тече, събира емоциите и смеховете на посетителите, а после се шмугва под земята, забързана по своите си работи.
Питаме, за да ни упътят към
мястото, където се оттича Охридското езеро и дава начало на реката. Намираме го. С невероятна сила водата изтича и се завихря. Неизброими балончета кислород поемат по своя кратък, но бурен път…От тази водна стихия се ражда реката. След вторият мост се успокоява, после леко и лежерно поема по своя път нанякъде.
Спим в къмпинг преди албанската граница. Залезна, мирна и спокойна вечер на брега на Охридското езеро. Посрещат ни с чашка местна ракия. Преди да ни я поднесат, виждам как млад мъж се запътва към група мотористи с поднос. Мисля си: ”Кога дойдоха, кога поръчаха!”. Оказа се тукашна традиция, просто жест на внимание, много по-показателен от едно промърморено: „Добро дошли!”. С ентусиазъм вдигаме тост: ”Да пием!” – кратък и ясен. После разпъваме палатките и сядаме до езерото.
Светлините на Охрид плуват по повърхността, ние „нагъваме” консерви, салатка, пийваме кротко. Момчетата посещават колегите, предпочитащи макадам, разменят по няколко международни жеста и всичко си е точно на мястото. Един добре подреден пъзел от романтика, предизвикателство, приятелство и чудесна гледка.
Ден трето
Албания! О, Албания! Прекосяваме я транзит.
Първото, което ме озадачава, е усещането за разхвърляност. Напомня неподредена детска стая. Тук къщичка, там – друга, покривче се подава отнякъде…
И после, нещо доста комично. В населените места ни посрещат маркучи с пусната вода, чиято струя описва дъга и после се стича покрай тротоарите. Питам се – начин за охлаждане или какво… Оказват се автомивки!!! Смея се сама, осъзнавайки предназначението на непретенциозните маркучи.
Главните пътища, водещи към столицата Тирана са перфектни. Прави, прекрасен асфалт, тунели – в идеално състояние.
Влизайки в
хлъцваме изненадани – пътят свършва като отрязан. Появяват се трапища и дупки, а правилата за движение – кучета ги яли! Клаксони, клаксони, клаксони! Първоначално мисля, че пречим или сме в нарушение. После разбирам – просто начин за изпреварване. Светофари и пешеходни пътеки? Липсват. Отчаяни регулировчици ги заместват, но по моето скромно мнение – никой не се съобразява с тях. Потокът те поема и влачи, изпреварва се трудно. Заклещват те. Буташ се, тикаш се, ахааа да се блъснеш или да отъркаш нечий автомобил… Пълна лудница. Пътуваме така, изпотени, изнервени и жадни. Не забелязваме как изглежда столицата. Само да се измъкнем.
Накрая и това се случва – спираме за кратка почивка в бензиностанция. „Одират” ни за по едно кафе. Не ни пука – измъкваме се живи и здрави все пак!
Албания мога да събера в една дума – хаос! Архитектурата – липса на стил. Нови сгради дремят до недостроени постройки, абсурдни контрасти като съчетание – разхвърляни, разностилни, недовършени, масово неизлепени… Не мога да кажа мизерия, но общата ми представа за тая страна от беглото ми докосване до нея е – липса на ясна представа.
Пътьом разглеждаме крепост, назоваваща се просто Средновековна крепост и после –
Около нея витае тайнственост, породена от легендата за вградена в крепостните стени млада жена. Поддържана и красива, с много приятно заведение, струва си да я посетите. А гледката към града на брега на Шкодренско езеро – поразителна.
Седнал под сянката на дебелите зидове, Ники не пропуска да унищожи бързичко една студена бирица.
Интересно е качването до крепостната порта. Мотоциклетите се плъзгат неконтролируемо по излъсканата каменна настилка.
Аз се плаша и предпочитам да вървя пеша. Така и докосването да древността е колкото духовно, толкова и физическо. Бобан Левио мигач пуска мотора едва-едва, а после си признава голямата нужда… да слезе и да бута, мисия, още по-невъзможна.
Преминаваме в
Близо до България, но по мое мнение – малко позната. Събрана, много колоритна, разнообразна и приказно красива. Има си едно неповторимо Скадарско езеро, един екзотичен Которски залив с неговата Будва, един фантастичен Дурмитор, за който дълго ще търся думи, за да го опиша… Толкова.
После поемаме по прекрасен, изключително колоритен път, който подсича планински склон. В пределите на Национален парк ”Скадарско (Шкодренско) езеро” сме. Гледката към езерото е постоянна. Това е най-живописното и различно като визия езеро от трите посетени по време на това пътуване.
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Охрид – на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂
От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония.
Приятно четене:
част първа
Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и нещо неопределено с леко солен вкус…
Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник, ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.
Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.
През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..
Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…
Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.
Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем, творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.
Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.
Ден първи
Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.
Спираме за кратка почивка в т. нар.
което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.
Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност. За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.
По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.
Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров. И сме добре, неочаквано добре.
Поемаме към
Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.
Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща
Така и не разбирам какво търси тук.
Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.
Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.
Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.
После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно – черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.
Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!
Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –
който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.
Кръстът е грандиозен.
В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.
На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.
Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.
Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.
Вечерта спим в
Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?
Ден втори
Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.
Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…
Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.
Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.
Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония
Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче, ги е имало. И винаги ще ги има.
Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.
Панорамната гледка към видимия край на
става все по-впечатляваща.
На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…
Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.
Автор: Петя Стефанова
Снимки: авторът
Други разкази свързани със Западни Балкани – общо – на картата:
За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂
Продължаваме с мото-обиколката на Балканите с Фори. В началото поехме към Македония, после от Охрид преминахме в Албания, а днес ще преминем през нея, за да стигнем Черна гора и Косово.
Приятно четене:
част трета
До Шкодер пътят беше перфектен, но аз бях леко върнал газта, че още ме държеше случката със завиващия мерцедес. Карахме спокойно и безгрижно с елементи на скука по международния път за Черна гора.
не бях минавал по простата причина, че предният път градът ми се стори достатъчно мръсен и безинтересен, за да си струва да се впускаме в хаотичното му движение, но този път избор нямахме. Естествено концентрирайки се върху прекъсващия ми мотор, хаосът от бабички, колелета, улични кучета, шофери-камикадзета и наличието на множество дупки за сметка на пълната липса на табели, натресох скромната ни групичка точно в насрещното на еднопосочната централна улица на града! В първият момент не разбрах защо всички се движат срещу нас и ни присветкват, но слава Богу се усетих навреме преди злополучна среща с местните блюстители на реда… Обърнахме и газ през целия град в посока Хан И Хотит (егати помпозното име на мръсното, прашно и смрадливо албанско село).
Е, следващите трийсетина километра си бяха истински кошмар! Спомням си, че Найджъла беше писал за този път, че е ужасен, ама все си мислех, че нне може да е ЧАК ТОЛКОВА ужасен! Е, бърках… Пътят беше отврат! Прах, дупки, чакъл, джигити, пропадания, а след тях нови прах, дупки, джигити и пропадания… А, да…Плюс чакъл разбира се 😀 Първа, втора, трееееета, айде пак втора, първа… Доста изнервящо особено като се има предвид настаналата жега и всепроникващия прахоляк. Слава Богу най-после по живо по здраво достигнахме заветната отбивка. Беше малко след пладне, перфектно слънчево време (дори малко жежко), а на нас ни предстоеше най-интересната и непозната част от маршрута – карането по онова шеметно трасе от шкодерското езеро навътре в планината Проклетия та чак до границата с Черна гора. Бяхме доволни и предвкусвахме покачване на адреналина. Е…имаше и малката подробност, че тепърва трябваше да влизаме в Черна гора, пък после в Косово, та пак в Македония и в крайна сметка по някое време на деня (по-скоро нощта) да се приберем в Софето… Но…това бяха далечни работи! А сега пътят беше повече от обещаващ 🙂
Е, пътят наистина беше обещаващ! Беше точно такъв какъвто го обичах – “некомерсиален” 😀 Пуст, тесен, скапан и живописен… Започвахме лека полека да изкачваме, а гледката, която оставяхме зад гърбовете си беше все по-впечатляваща!
Спирахме тук там да съзерцаваме гледките и да поснимаме. В далечината оставяхме равнината и Шкодерското езеро и навлизахме в пустошта…
Тук вече, загърбили природните красоти, се любуваме на моя мотор, чиято бензинова помпа за пореден път ми скрои номер и моторът придърпа, прихълца и спря насред баира… Вече не се ядосвах. Вече бях свикнал. 5 минутки да позяпаме и поизстине двигателя, че да не си горя ръцете и….познахте 😛 – нема помпа, нема проблем! Директен байпас и йебем ти и помпу и све!
Продължихме изкачването в неизбежното добро настроение докато пред очите ни не се разкри ето тази гледка.
(албанската транскрипция не ми е сила затова го давам оригиналдъ)
Асфалтът вече беше изчезнал. Серпентините се очертаваха доста гадни с оглед на ситния чакъл, едрите камъни и прахоляка измежду тях… Но за сметка на това насладата от природните красоти на речната долина и липсата за алтернативен маршрут назад предопределяха маршрута ни, а той беше напред….ъъъъъ…надолу 😛 Изчакахме пъплещите джипки да качат стръмнината, за да можем ние на свой ред да се гмурнем надолу. Асен естествено се наложи да ми помогне да се кача на мотора, защото като последен идиот го бях спрял на най-стръмното място от пътя и нямаше шанс да го изправя и изключа от скорост без да цопна с все африката на земята, упражнение, което отлично бях изрепетирал при едно друго пътуване в Албания по подобен път…
Ljimi i Cemit, Албания
Нямаше как да не се сетя за оня момент, когато нейде насред албанското нищо, при липса на покритие от мобилките и липсата на каквито и да е хора наоколо, в опитите си да изправя мотора, за да тръгна, просто го изтървах на земята без никакъв шанс да го вдигна сам, гледайки как Гошо бавно и съсредоточено се отдалечава без да види отчаяните ми махания, скачания и подвиквания…
Часът беше към 2 следобед, коремът ми отдавна даваше знаци, че е време за обяд (естествено не бяхме закусвали), но решихме, че за храна ще остане време, когато пресечем границата с Черна гора, защото ни притесняваше работното време на албанското ГКПП, а алтернативата да се връщаме обратно по същото това трасе, но по тъмно и със свършващ бензин (не сте забравили, че бях без бензинова помпа, нали), въобще не беше алтернатива!
а аз имах усещането, че ей сега точно след секунда ще се прекатуря през кормилото… Е, не се случи….Защо-не знам! Никога не съм се имал за особено умел шофьор, по-скоро за късметлия човек 😀
Е те там бяхме преди малко. А сега кажете как човек да мисли за алтернатива да се връща обратно 😉
Пътят следваше течението на реката и ставаше все по-зле като настилка с всеки следващ километър, но за сметка на това всичко около нас сякаш крещеше “давай, давай, давай”…
Ето на това място пред нечий двор спряхме да поотморим. Зяпахме, пушихме (еле па я, че Асен нали е непушач) и явно предизвикахме интереса на собствениците на имота, които излязоха да видят какви са тези досадници гонещи кокошките им по улицата 😀 Ама и ние бяхме ербап и не се дадохме, ами завързахме разговор на някакъв странен албанско-българско-сръбско-английски… Всъщност, обективно погледнато човекът говореше съвсем приличен сръбски (или някоя от разновидностите му), та успяхме да разберем, че сме “само” на два часа от границата (тук започнах да усещам как ми се изправя косата! Аз мислех, че сме на 30-40 минути път) и че пътят отново се изкачвал доста нагоре и бил доста разбит, но след разклона за Вермош бил нов и ок (океят в последствие се оказа, че е подготвен за асфалтиране дебел пласт чакъл, където дори карането с 30 за мен си беше истинско изпитание да не заора с нос в земята)!
След като прекосихме един два превала по откровено ужасен път (не знам как не ми се разпадна мотора, наистина! По едно време имах усещането, че сме тръгнали да атакуваме Мусала, но напреко през чукарите), акoстирахме за кратка почивка ето тук
Планините в далечината вече ги бяхме прекосили, по всички сметки трябваше да наближаваме границата, часът не беше толкова напреднал, а някакви хора казаха, че пунктът (май) работи денонощно. Коремът ми свиреше деветата симфония от глад, околовръст не се виждаше и помен от нещо, което да става за ядене, времето вървеше към смрачаване, а на нас ни оставаше “само” да влезем в Черна гора, да пресечем границата с косово през Цакор пролаз (нейде към 2000 метра височина), да караме по тъмно по косовските пътища, което си е леле мале и удоволствието, да прекосим Шар планина, след което да влезем отново в Македония и оттам по царскиот път към дома… Аааа и да хапнем нещо междувременно 😀
И сега к’во? – питах се аз докато се оглеждах в чуждия двор, в който бях попаднал с все мотора по погрешка, а Асен беше отпрашил към близкото село… Очевидно и двамата бяхме объркали пътя за границата въпреки, че се кълнях само преди 5 минути, че перфектно съм разбрал обясненията на хората, по пътя, които питахме за упътване! Е да ама….е сега бях в нечий двор – “Сори хора, сори, сори, аз такова…то нали….абе….айде май да си ходя, а?” То хора нямаше, ами ги говорех на голямото мрачно гледащо куче, в чиито владения бях нацопал… Чувствах как по гърба ми лазят мравки…цял мравуняк с мравки, докато внимателно обръщах мотора, внимавайки да не цопна и същевременно с нужният респект към четириногият стопанин на двора. “Айде бай, сабака такава!”- изкрещях в момента, в който дадох мръсна газ да изляза мълниеносно от двора! Тея па…поне дворна врата да си бяха сложили, нямаше да нахълтам така на ура! Тоя па….сигурно си мислеше сабаката, що си мисли, че ще го удостоя с внимание и височайша захапка? Айде да се маха! Баста!
Естествено и Асен вече беше разбрал, че сме сбъркали пътя след като се оказа, че е стигнал до граничното село Вермош и там местните му казали, че напред може ама…пеш и нелегално през баира 😛
И уж краят на албанското ни приключение се виждаше и оставаха някакви си мижави 5-6 километра до границата, но и тук не липсваха изненади-дълбок сигурно педя невалиран едър чакъл! Просто подготвяха трасето за асфалтиране… Йеби га!… Днес беше тежък ден! Денят преваляше, а ние още не бяхме излезли от Албания!
който го играеше всичко-от пазач на обекта (ааааа, мернах аз леглото разпънато във фургона служещ за офис), през митничар и полицай, до обслужващ бариерата… Ръчна разбира се… Дотук автоматиката не беше достиганла все още…
Минахме бързо и безпроблемно. На черногорското ГКПП минахме също толкова бързо и безпроблемно, само дето на тръгване, почти в движение подхвърлих на митничаря (пазач, портиер, полицай), че мислим да заредим бензин и да хапнем нещо в близкото населено място и че мислим да се насочим към Косово през Цакор пролаз. На първото митничарят някак между другото отговоро, че за папане (на нас и машините) евентуаааално и то не е сигурен, но чак в Плав! Е викам си в Плав, в Плав…какво да се прави-дет се вика тоя Плав е на някакъв гьол на има няма двайсетина километра от тук, но на това за Цакор пролаз гусин митничарят многозначително и баааавно натърти, че няма шанс да минем оттам, защото граничният пункт бил затворен от не знам си колко си години вече, всъщност още от активните военни маневри в района и някой си (така и не разбрах те, сърбите или косоварите, демек шиптърите, са взривили пътя ииии…те така. Капалдъ, както казват по нашенско… Мааааай другата година щели пак да го отварят, но човекът не беше сигурен, пък и ние нямахме никакви намерения да стоим до догодина в Черна гора… Аз утре бях на работа, по дяволите!…
След кратко съвещание, почесване по умните кратуни и опити да си припомним балканската география и пътна инфраструктура (естествено карти не носехме! Ние бяхме над тея неща!), се двоумяхме по кой път да хванем за у нас. Ако е през сръбско….ок, амааааа…..ами нямахме нито динар в джоба нито аз, нито Асен, а и май не се сещах откъде точно можехме да минем, защото беше ясно, че трябваше да заобиколим Косово от север… Пътят през Копаоник нещо не ни блазнеше (високопланински бавен път по тъмно, нещо…..). Отделно като знаехме нрава и порядките на западните ни съседи и познавайки региона, през който трябваше да минем (Нови пазар, Ужице, Чачак и т.н.), нещо не бях особено уверен, че ще успеем да намерим местенце в неделя вечер, където да приемат кредитни карти, при това бугарски, пък още по-малко вероятно ми се виждаше варианта да успеем да се нахраним някъде за без пари в кеш, дет се вика!
Спогледахме се и единодушно решихме! Ще се придържаме към първоначалният маршрут, но с малката вариация (разбирай удължение на пътя по черногорско-косовските чукари) от порядъка на 70-80 км! Един вид бонус както се казва… Спогледахме се мрачно и отпрашихме към Плав, където мислехме да рзаредим и нааааааай-после да хапнем нещо! Вече беше вечер, а ние не бяхме яли нищо цял ден!
заредихме, отговорихме на стандартните въпроси “отдакле, задакле, па колко троши” и Асен попари всичките ми надежди – “Давай да караме докато е светло! Да използваме светлата част на деня, пък като се стъмни ще ядем!” Изгледах го кръвнишки и мълчаливо се покатерих на мотора!
Тук пътят беше хубав, па макар и планински, та карах колкото ми държеше мотора по завоите! Сега щем не щем трябваше да заобиколим през Андриевица, Беране и Рожайе, за да можем да стигнем в Пея (Печ), което както и да го погледнеш беше просто зад баира…
Карайки с доста превишена скорост, реших да изпреваря събитията и спрях пред дебнещата в засад патрулка. Преди да кажат А, аз вече бях на Б! За Цакор пролаз викам…За Цакор пролаз, за Косова, къде е пътя викам…хмммм….таковата… Ама Цакор пролаз е затворен викат ни полицаите, облещили очи, че търсим нещо, дето го няма от години. За Косова преко Беране и Рожайе, обясняваха блюстителите на реда, неща, които и аз си знаех, но поне забравиха за превишената ни скорост…
На черногорско-косовската граница ние вече бяхме по тъмно, доволно изморени и няма как да пропусна….гладни:)
и още по-традиционно ни изръмбиха с по 15 евра за гражданска отговорнст, за има няма двата часа дето трябваше да прецапаме през тяхната територия! Освен, че беше се стъмнило окончателно, ами на всичко отгоре косовските пътища не бяха в най-блестящо състояние (макар че човек карал по нашенско, беше трениран и за оффроуд обиколка на Луната мен ако питате), отделно и косовските катаджии се славеха като доста стриктни и дебнещи типично по балкански по храстчетата около пътя… Пък за косовските джигити (пардон шофери) просто няма какво да коментирам! Те са знаменити! И опасни! И надрусани! И безрасъдни!
Спуснахме планината (бая спускане си е, вервайте ми) и влязохме в
Естествено и тук не спряхме да похапнем! Вече ми беше все тая… На Асен очевидно също, защото даже вял намек за спиране не направи… Традиционно се загубихме в града. Имам глупавия навик да се губя всеки Божи път в някои населени места и Пея определено беше едно от тях! Та традиционно се загубихме, традиционно улицата, в която се набихме, беше в ремонт и юнашки разкопана, традиционно си имаше доста движение, традиционно ни беше трудна да се разберем с местните за посоката…. Ама се оправихме де….Аааааа….не на нас тия! Можеше да нямаме карта, нито Джи Пи Ес, нито да има слънце в небето, по което да се ориентираме, но се ориентирахме! След половин час бяхме в Дяковица. Знаех, че това населено място е някъде на средата между Пея и Призрен, тоест делеше равнината на две. Е, какво пък толкова? Почти си бяхме у дома! Трябваше само да минем през Призрен, да прецапаме хич не ниската Шар планина, да влезем в Македония, да говорим небивалици на паркинга след КПП-то с двама силно брадати типа, от вида “Аллах ахпер! Селям алекум!”, да прецапаме Скопие (не се учудвате, че пропуснахме отбивката за околовръстната магистрала и се наложи да минем по протежение на целия град, нали), да покараме малко по магистралата до Куманово (ей тъй за разнообразие, че днешният ден само по чукари карахме), да достигнем посред нощ до ГКПП Деве баир (казано по нашенски Гюешево. То не, че другото не е по нашенски де!), да изминем стотината километра до Софето, уморени до смърт по до болка познатия ни път през Кюстендил и Перник и да влезем откровено заспиващи на мотора в Софето…
Часът беше 6.30. Аз някак бях долазил до в нас и се каних да поспа цели два часа преди да отида бодър и отпочинал на работа. Изломотих нещо като “Прииирааах се, раз’ирш ли!” на жена ми, която се готвеше да ходи на работа и заспах непробудно преди главата ми да допре възглавницата…
Даже нямах време да си изтананикам
http://youtu.be/tCh2TNStcnc
Ами да…какъв гуднайт, гуднайт, като то си беше време за
http://youtu.be/vfdVvjdSfTw
Автор: Златомир Попов
Снимки: авторът
* – заглавието е заимствано от небезизвестният филм на Дарко Митревски – бел.авт.
Други разкази, свързани с Обиколка на Западни Балкани – на картата:
Последни коментари