Archive for the 'Сахара' Category

окт. 11 2016

Мароко (2): Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра

Продължаваме с Мишо и неговото пътуване из Мароко. Започнахме с Маракеш и нощуваме в пустинята Сахара, а днес освен с джип из пустинята ще разгледаме каньоните Дадес и Тодра Приятно четене: Мароко с Мишо и Теди Пътепис за екзотично Мароко с Мишо и Теди. Част втора Сахара с джип и каньоните Дадес и Тодра и Маракеш за финал […]

2 коментара

авг. 16 2012

На мотор из Африка (3): Судан: от Вади Халфа до Гедареф

Продължаваме с мотоциклетната обиколка на Бойко из Африка. В първата част стигнахме до Йордания, минахме през Египет, днес наред е Судан.

Приятно четене:

На мотор из Африка

втора част

Судан: от Вади Халфа до Гедареф

Естествено първо е статистиката.

  • Валута – судански паунд. 1$ = 2,700 судански паунда
  • 1 литър бензин = 1,889 судански паунда
  • Виза – 100$, издава се от Посолството на Република Судан в София. Не може да се извади на границата. За издаването е необходима да се направи ваксинация за жълта треска, за което се издава имунизационен паспорт.

 

Другите важни неща ще отбележа нататък в пътеписа.

На мотор из Африка  – маршрут в Судан

На мотор из Африка – маршрут в Судан

 

 

Тук продължавам от средата на 15.06.2010г. – нашия 13-ти ден от пътуването. Все още сме на ферибота Египет-Судан и току що минахме крайната точка на Египет. Вече сме в суданските води на езерото. Жегата се увеличаваше и след още няколко часа в потене в 13.00 часа пристигнахме на пристанището, или по-точно на Судански бряг. Ура, най-после слизаме. Тръгвам и опааа, не слизаме. 🙁

Да излезеш от ферибота се оказа също невероятна драма,

изискващи по-големи нерви от тези при влизането. Тук трябва специално да благодаря на правителствата ни, които преди години бяха докарали България до криза, защото от тогава всички имаме вроден талант да оцеляваме на големи опашки, като владеем до съвършенство бутането с хората, настъпването, дърпането за дрехите и т.н. Точно тук тези ни умения ни спасиха с Мони.

Та процедурата е следната – Спира ферибота – не пускат никой, влизат судански полицаи, които се настаняват в кафето.

Всички хора, около 300-400 на брой, трябва да минат през тях

за паспортна проверка и се издава документ, с който може да се слиза. Ние, предвиждайки, че „салама няма да стигне за цялата опашка“ бяхме заели стратегическа позиция и с лек финт и грубо блъскане успяхме да влезем от първите. Вече имахме проверени паспорти, обаче пак не слизаме. Оказва се, че трябва да минем и през друга стая пак за проверка на паспорта. Тук до тази стая отново стигнахме с грубо бутане, дърпане. Тук, освен гореописаните вродени таланти ни помогна и факта, че бяхме обути с ботуши за ендуро, а останалите бяха боси или по джапанки – абсолютно никакъв шанс нямаха при настъпването. Та така си пробивахме път и край нас се чуваше само – ох, ааах, а ние като главни герои от филма „Топло“ само казвахме Sorry.

И тук приключихме проверката и вече трябваше да слизаме. Стигнахме и до вратата. Там обаче пак не слизаме, защото стоят петима полицаи и блъскат хората навътре, а пък те хората блъскат навън. Така по едно време тълпата „изплю“ Мони навън, ама мен пак ме връщат. Обаче издъхвам, защото държа на гърба си поне пет судански семейства с всичките им деца, а останалите ни блъскат навън. И това при 42 градуса жега.

Загледах единия полицай и питам – защо не ме пускат, след като съм минал всички проверки. Той горкия нещо ми блещи на арабски и на английски ми казва да чакам. Еми да чакам, ама семействата не слизат от гърба ми, пък вече и други искат да се качват. Загледах полицая, той се успокои, че не предприемам никакви действия и точно в този момент с багажа в ръце, с каската и онези прекрасни ботуши, с две движения успях да го сваля на земята, да блъсна още един, той да ме напсува, ама излязох. Замислих се, какво ли ще стане с полицаите, като почнат да излизат хората с телевизорите и хладилниците.

Нека никой да не си мисли, че е станало нещо страшно с това наше слизане от ферибота. Колкото и ужасно да беше, всъщност това си е едно абсолютно нормално излизане от тази лодка. Всички са свикнали на този начин и дори полицаите си знаят, че ще са блъскани, мачкани, е може би ги изненадахме с ботушите, но трябва да има и изненади.

Вече стъпих в

Судан

„Пристанището“ представляваше само един кей и нищо друго. От тук има безплатни „автобуси“ на по 100-150 години, които ни откараха до митницата.

Судан – Из Африка на мотор

 

 

Още в Египет Салех ни каза в Судан да търсим на митницата местното момче Мазаар, за да ни помогне с всички документи и с моторите. Намерихме го и с него бързо минахме митницата.

В митницата

на едни дълги маси проверяват багажа, като в никакъв случай не трябва да се внася алкохол. На всяка чанта, каска и въобще на всичко което носим слагат една зелена лепенка без никакви надписи, на която на излизане драскат с маркер и това означава, че вече сме готови да си ходим. Качихме се на един пикап, който за по 5 паунда на човек ни откара във Вади Халфа и съответно до хотела. Хотела беше „прекрасен“ и най-добрия, тъй като само там имало стаи с по две легла.
Изглед отвън:

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Стаята

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Интериора

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Стигнахме до стаята, като там на леглото, което по-късно стана мое, спеше някакъв местен. Собственика на хотела му казва да изчезва и любезно се обърна към нас да заповядаме. Да не си помисли някой, че няма чаршафи. Имаше и бяха дори цветни и много хубави и толкова чисти, че веднага се усещаше местното население, но пък така по-бързо се интегрирахме 😀  Даже се развеселихме.

 

 

Имаше и вентилатор, закачен на сламения покрив. Бяхме толкова уморени, че само мечтаехме да легнем да спим.

Ей, на това му викам истинската Африка

Отидохме до „банята“ – нещо като наша външна селска тоалетна, на покрива с метален варел, в който се изсипва вода от езерото. След мръсотията на ферибота тази баня ми се стори като в пет звезден хотел. Успяхме да се изкъпем. Естествено не легнахме. Отидохме до Полицията, защото трябваше да се регистрираме, но ни върнаха за следващия ден. Разходихме се по улиците на

Вади Халфа

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Мони и Аксел пред хотела.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Пред хотела

 

 

Пихме чай и кола в местно кафене.

Кафене във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Беше забавно. Хората доста ни се радваха и поздравяваха. Температурата беше вече 46 градуса и се прибрахме да поспим.

Около 19.00 часа отидохме да ядем нещо, естествено пак намерихме пиле, както навсякъде. Храната беше доста вкусна и невероятно евтина. След

като се стъмни във Вади Халфа стана интересно

Наизлязоха всички хора, защото вече беше прохладно – 35 градуса. В трите „заведения“ на мегдана изкараха по един телевизор. На единия пуснаха сериали, на другите световното по футбол. Хората се събират, сядат да пушат и да гледат телевизия. Забавляват се, усмихват ни се и стават много гостоприемни, когато ги заговориш. Така с местните изкарахме до 22.00 часа и се прибрахме да спим. Тук на това място и след всичко преживяно в този ден, човек наистина има чувството, че е стигнал точката, от която връщане назад няма. Очаквах с нетърпение да пристигнат моторите и да се впуснем в приключението. Но първо да поспим.

 

 

16.06.2010г. – 14-ти ден от пътуването.

Втори ден във Вади Халфа и прекрасния хотел.

Станахме рано, за да се регистрираме в полицията. Тук това е абсолютно задължително.

Необходимо е копие на паспорта и на визата, 1 снимка – цветна. Всичко отнема около един час и струва по 100 судански паунда на човек. Лепи се стикер в паспорта, на който записват номера на регистрацията. Тази процедура е задължителна, за да се напусне след това страната.

След полицията отново отидохме до заведението, където вечерта бяхме гледали телевизия. Там обичайното пиене на чай, след което около обяд международната група от българи, холандци, канадци и поляци се отправи към „пристанището“. Наехме един пикап да ни закара до митницата.

В пикапа към митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Там помолихме шофьора на един от камионите, с които се разтоварват баржите да ни метне до кея.

Към митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Стигнахме кея. Баржата с моторите и джиповете беше пристигнала. Ура, всичко си беше на място. Естествено всички се зарадвахме, но изненадата беше, че трябва да се разтовари целия останал багаж, за да може лодката да се вдигне нагоре да се изравни с кея за да се свалят всички МПС-та. Ужас. С темповете на разтоварване това щеше да отнеме дни. Всичко се разтоварва в два малки камиона, след което се закарва до митницата, връщат се пак се пълнят и т.н.

Разтоварване на митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Ето и ферибота, където вчера се борихме да излезем. Сега изглеждаше много спокойно.

Ферибот – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Решихме да поизчакаме малко и седнахме под импровизирана сянка.

На митницата – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Видяхме, че няма смисъл да стоим на тази жега и се върнахме във Вади Халфа да чакаме Мазаар да се обади. Е, той се обади вечерта и каза, че моторите може би най-рано сутринта ще ги вземем. Лоша новина, но нямахме друг избор. Върнахме се в прекрасния хотел да починем.

 

 

Ето това е „чешмата“. Тук се сипва същата вода като за къпане и ако искаш гребеш с канчето и пиеш, или си гребеш с легена и се къпеш.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

„Чешмите“ в хотела

 

 

Изкъпахме се. Изчакахме да се разхлади малко и излязохме за поредна вечер да гледаме телевизия. Тук местните вече ни познават. Поздравяват ни, обсъждат ни, но са много гостоприемни и приятни хора. Естествено като всички седнахме пред хотела да си говорим преди телевизията.

 

На вечерен телевизор във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На вечерен телевизор във Вади Халфа

 

Част от пейзажа.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Снимки

пред хотела.

Хотелът във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

и със собственика, който беше невероятно щастлив, че оставаме още една вечер и ще получи по още 3$ на човек.

Със собственика на хотела във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Със собственика на хотела

 

 

 

Започна вече да се стъмнява, кафетата отвориха и трябваше да тръгваме.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Събрахме се цялата група и се отправихме към нашето кафе, което се държеше от египтяни и готвеха много добре – пиле.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

На мегдана кипеше живот.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Вечерта се запознахме и със Скот от Канада. Уникален човек. С мотор BMW F650 е тръгнал от Канада, минал през САЩ, през цяла Южна Америка, от там с кораб до Кейпtаун, през източното крайбрежие на Африка и заминаваше за Йордания, Сирия, Иран, Становете, Монголия и след това в Канада. Разходка.

Пътува вече една година. Продал си е къщата в Канада и потеглил. Разказа ни интересни неща за Африка. От него научихме със сигурност, че пътят Вади Халфа – Донгола е асфалтиран преди два месеца. Доста ни облекчава това, тъй като не си представях каране само през пясък при 46 градуса температура, макар при подготовката да си знаехме, че ни чака това. Е, вече нямах търпение да тръгваме. Само трябваше да си вземем моторите, но за това се надявахме на утрешния ден.

 

17.06.2010г. – 15-ти ден.

Днес станахме с надеждата, че ще си вземем моторите. Отново разходка из Вади Халфа и кафе в любимото ни кафене на мегдана. Вече се чувствахме като у дома си.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на моторВади Халфа, Судан – Из Африка на моторВади Халфа, Судан – Из Африка на моторВ кафенето – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

 

 

 

 

Чакахме Мазаар да се обади, че да можем да си взимаме моторите. Стоейки тук вече трети ден имахме възможност да опознаем живота в тази част на Судан, която е от най-бедните. Не знам с какво се препитават хората. Повечето работят в полицията, на митницата, други карат онези триколки като такси. Има магазини за хранителни стоки – вътре има минерална вода, всички продукти на Кока-Кола, хляб, брашно, сол, захар, олио, консерви, бисквити, вафли и перилни препарати и това е почти всичко.

В същото време има около 4 дюкяна за мобилни апарати и СИМ карти. Комуникациите са много развити и то с пъти по-евтини от България. СИМ картата струва 3$. Купих си карта с предплатени минути и се оказа, че 1 минута разговор с България струва 0,33$.

Ако на човек му потрябва нещо е много трудно да се намери. Един пример: Кафето, в което прекарвахме голяма част от дните и се държи от египтяни го обслужват двете дъщери на собственика. Не са омъжени, ако някой си търси. Та те правеха много хубави сладки неща – баклава, тулумби, торти и т.н. Решили са да направят стъклена витрина, където да ги изложат. Ето тук е разликата с положението при нас. Не можеш да отидеш в Практикер или Метро и да си купиш всичко необходимо. Алуминиевите профили и стъклата трябва да чакаш някой като пътува някъде да ти ги купи и достави. Ние присъствахме на момента на сглобяването и видяхме огромната им радост. И така е за всяко нещо – търсиш някой ако пътува до столицата или до Египет с ферибота, поръчваш и чакаш доставка. Ако се счупи примерно едно стъкло при сглобяването, чакаш за следващо, а не идва стъклар да го смени. Наистина няма нищо.

Хората си живеят простичко, веселят се по свой начин, но никъде няма да се срещне намръщен човек. Всички са усмихнати, с топло отношение и винаги се стремят нещо да помогнат, доколкото им позволяват силите. От държавите, през които минахме до тук, Судан е най-бедната или поне тази ѝ част. В другата част, където се води „гражданска война“ са находищата на петрол. Всъщност там воюват групировки, за да се вземе контрол над петрола. В разговорите ни с хора в Судан ни казваха, че се страхуват от референдума следващата година*, който цели да раздели държавата на две, защото не е ясно какво ще стане. До тук Судан много ни харесваше.
Така докато си мислих, какво ли е да живееш тук по този начин стана обяд, а ние продължавахме да чакаме обаждането от Мазаар. Много чай изпихме в този ден. А чаят е единственото нещо, което помага в големите жеги. Ако човек е жаден, задължително пие чай и топла вода, защото със студена не става номера. Пак си си жаден.

В кафенето – Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

В кафенето (на чай)

 

около 16.00 часа вече не ни издържаха нервите и решихме отново да отидем на пристанището. Там все още се разтоварваше баржата.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Ето и мотора на Скот от Канада.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Баржата все още не беше изплувала и явно, че нямаше да се вдигне достатъчно. Изчакахме да се разтовари абсолютно всичко и след много уговорки с Мазаар, капитана се съгласи да премести баржата на по-ниска рампа. Започнахме разтоварването в 19.00 часа вечерта.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

 

 

 

 

Дойде ред и на нашите мотори, които естествено бяха на най-недостъпното място.

На митницата във Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Е, тук суданците доста помогнаха да ги избутаме назад и да не паднат в езерото. В 21.00 часа бяхме вече разтоварили.

В това време Мазаар беше уредил да дойдат митничари да ни проверят, защото тук митницата работи до 19.00 часа. Естествено, трябваше да платим по 15$ за всяко превозно средство, което бил извънредния труд на митничарите. Aлтернатива нямаше. Беше четвъртък, а петък е почивен ден в арабския свят и трябваше да чакаме до понеделник.

На митницата направиха сверка на рамата, провериха целия багаж и най-вече за алкохол и след около половин час бяхме готови. Вече бяхме в Судан и с моторите си. Най-после си тръгвахме. Закарахме моторите до хотела и отидохме за последно до нашето кафене. Там естествено вече се бяха събрали пред телевизора. Видяха ни усмихнати и след като им казахме, че сме взели вече моторите получихме поздравления от всички. Е, това беше престоя ни във Вади Халфа.

Утре отново щяхме да караме на път за Донгола.

 

 

18.06.2010г. – 16-ти ден.

Е, днес вече напускаме Вади Халфа.

При мен чувствата бяха смесени. От една страна нямах търпение да разгледам Судан, но от друга малко щяха да ми липсват усмивките на хората и онова прекрасно „Чикън енд потейто“, което звучно ни предлагаха за ядене всяка вечер. Вчера вечерта след хилядите проверки на митницата полският ни приятел Адам извади цяла бутилка джин и няколко лимона и поляхме „освобождаването“ на моторите и колите. Естествено, се бяхме скрили с алкохола, както някога се криех да пуша в двора на училището. Тук е доста опасно да се пие алкохол, защото никога не се знае кой ще те издаде на полицията. А наказанието е 40 тояги и затвор и това си е по закон. Но, не ни хванаха за наш късмет.
Днес отново станахме рано за да изпреварим жегите. Започнахме товаренето на багажите и в 07.00 часа бяхме готови. Майк и Аксел тръгнаха да карат с нас и така си станахме сериозна група.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

 

Всички около нас все още спяха.

Вади Халфа, Судан – Из Африка на мотор

 

Излязохме „тихо“ от Вади Халфа и поехме към Донгола. Ето и прекрасния нов

асфалтов път през Нубийската пустиня

Път през Сахара, Судан – Из Африка на мотор

 

Така около 09.00 часа температурата се качи на 34 градуса и спряхме да починем и да се огледаме.

Из Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из Африка

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

 

 

 

 

И в тази пустиня цветовете на скалите и пясъка се променяха в зависимост от това колко са се нагрели от слънцето. Въпреки, че около нас имаше само скали и пясък някак си беше красиво. Продължихме по пътя и се отбихме в

гр.Абри

Малко градче, но само там има бензиностанция по пътя към Донгола.

Бензиностанция в Абри, Судан – На мотор из Африка

 

Къща от Абри.

Къща в Абри, Судан – На мотор из Африка

 

Пихме по една топла вода и продължихме.

Абри, Судан – На мотор из Африка

водичка

 

 

След още около час отново спряхме за почивка.

Температурата не спираше да се покачва.

Малко преди да спрем ми направи впечатление, че в пустинята до пътя обикалят хора с детектори за метал. Помислих си, заради многото прочетени пътеписи и информации в интернет, че тук понеже има война са минирали полето и сега търсят мини за да ги махнат.

След като спряхме за почивка, към нас дойдоха двама мъже. Естествено, като хора „мразещи“ чужденци и „воюващи“ постоянно първо попитаха дали имаме проблем, имаме ли нужда от нещо и искаме ли вода. Чак след това започнаха да ни разпитват от къде идваме, къде отиваме и се завърза разговор.

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

Из Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

След около 15 минути при нас спря пикап, от който слязоха около 10 души и дойдоха при нас. Естествено и те ни попитаха за проблеми, за вода и след това се включиха в разговора. Странно място в пустинята, а с толкова много хора. Всъщност тук ни разказаха какво правят. С детектори за метал обикалят скалите в пустинята и търсят самородно злато. Уникално луда работа си викам в първия момент. Ето тук търсят.

Из Сахара, Судан – На мотор из АфрикаИз Сахара, Судан – На мотор из Африка

 

 

 

Е така докато ние им показвахме снимки, те ни показаха истинско злато

Златотърсачи в Сахара, Судан – На мотор из Африка

Златотърсачи

 

Вече не ми изглеждаше луда работа. Разказаха ни, че на ден човек събира по около 100грама и видно по пълната бутилка, от която ни показаха златото, явно си е напълно възможно. Така е. По време на война винаги някой вади злато.
Много весели хора. Доста се смяхме с тях и те с нас. Разделихме се и поехме отново по пътя.

 

 

Около 13.30 часа стигнахме

Донгола

Температурата вече беше 46 градуса. От няколко дни бяхме започнали да пием на ден по 7 литра вода и по 2-3 литра газирано безалкохолно – аз кола, Мони фанта.
В Донгола намерихме хотел. Имаше нещо като климатик и баня с вода от Сини Нил, но поне можехме да се скрием от жегата.

Само че, не можехме веднага да се скрием. Оказа се, че за да се настаним в хотела, първо трябва да вземем разрешително от полицията. Отидохме до полицията, където ни провериха паспортите и ни дадоха разрешително, че можем да отседнем в този хотел. Ура, вече можем да се скрием.

Малко преди Донгола се бяхме разделили с Майк и Аксел и сега те пристигнаха в хотела. Постояха при нас и решиха около 17.00 часа да потеглят към Карима и да търсят място за палатки. Беше петък и, естествено, нищо не работеше. В един магазин успяхме да си купим „топено сирене“, намерихме и хляб и четиримата успяхме нещо да ядем. Кока-Кола с хляб и сирене ми се стори все едно ям Свински джолан с кисело зеле 😛

Така приключи и този ден. Усещането да караш в неизвестното е невероятно. В Судан започваше все повече да ми харесва и нямах търпение да продължим към другите градове от маршрута.

 

19.06.2010г. – 17-ти ден

И тази сутрин станахме рано. В 06.30 часа вече бяхме готови за път и точно беше станало светло.

Донгола, Судан – На мотор из Африка

 

 

Днес трябваше да разгледаме

пирамидите до Карима

Вечерта Майк ни беше пуснал координатите на мястото, от което ще ги вземем за да продължим заедно. Излязохме от Донгола и с отдалечаването от Нил отново около нас беше само

Нубийската пустиня

 

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

Нубийската пустиня

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Стигнахме и мястото с координатите. Слънцето беше се показало вече и температурата бързо се покачваше. Аз останах там, а Мони отиде да ги потърси, но неуспешно.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Започнахме да чакаме, като Мони си избра единствената сянка в пустинята.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

Аз пък реших да оставя отпечатък на Суданската алея на славата 😀

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

След известно време успяхме да се свържем по GSM-а с Аксел. Той каза, че ни е видял и идват. Чакахме още 30 минути, чухме и моторите им, но изведнъж спряха. Аксел се обади, че са закъсали в пясъка, но ще извадят моторите и ние да тръгваме. Беше вече 10.00 часа и се разбрахме да се видим в Карима.

Продължихме по пътя, отново нов асфалт. Тук се сблъскахме и с още нещо. Карането през пустиня е интересно, но тук освен голямата жега, другото нещо, което много ни изморяваше бяха

убийствено правите пътища

Няма абсолютно никакви завои и докъдето стига погледа – само прав път. Доста е натоварващо. С жегите се борехме като постоянно пиехме вода и най-вече чай, където има, но с тези пътища беше трудно. Постоянно заспивахме на мотора, ставахме прави да караме за да ни е по-лесно, говорихме си и така около обяд стигнахме до

Карима

Подминахме градчето и се отправихме към пирамидите.

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан – На мотор из Африка

Нубийски пирамиди в Карима, Судан

 

 

 

 

Пирамидите в Судан са около 220 на брой и са от времето на древна Нубия

Наподобяват на тези в Египет, но не всички са паметници на владетели. До 2000 г. пр. Хр Нубия е била известна като царство Куш. Тогава Нубия и Египет са били или в период на добри съседски отношения или в период на военни действия. Около 1520 г. пр. Хр Нубия е завладяна от Египет. В края на XII в. пр. н. е. нубийците се освобождават от египетската власт. Около 725 г. пр. Хр владетелят на царство Куш- Пийе завладява Египет и основава XXV-та египетска династия. Около 538 г. пр. н. е. Столицата на Куш се премества от Напата в Мерое, заради нахлуването на асирийците в земите на Нубия.

Мястото наистина е уникално. Няма заграждения, вход и т.н.

Влизаш в пустинята и си до пирамидите, което някак дава едно по-пълно усещане, че се докосваш до нещо наистина древно. Постояхме около час, но жегата не ни позволи повече.

Върнахме се на пътя и се отбихме в един къмпинг с бунгала, препоръчан от Скот във Вади Халфа. Там малко се охладихме с чай и вода и от управителя разбрахме, че точно сега е най-горещо в Судан и е средата на лятото. Супер. Да бяхме искали нямаше да улучим това „прекрасно“ време. Докато стояхме и си говорихме Майк и Аксел също пристигнаха. Разказаха как са разтоварили моторите да ги извадят от пясъка, след което ги оставихме да разглеждат, а ние продължихме към Атбара, където бяхме решили да нощуваме. Пътят от Карима до Атбара отново минаваше през Нубийската пустиня и пак с прави пътища. Тук беше много сухо, без никаква растителност и вече напълно отговаряше на представите ми за пустиня. Единствено ниски храсти, но нямаше как да се скрием под тях.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка

 

 

Е, тук там имаше и по някое дърво и не пропускахме да спрем „на сянка“ на 42 градуса. И така се придвижвахме през пустинята. Температурата се качи до 45 градуса. На около 90 километра преди Атбара започна да духа вятър и се появи нещо като гибла. Въздуха беше пълен с пясък, който влизаше абсолютно навсякъде. От вятъра този пясък се вдигаше толкова високо, че слънцето не можеше да пробие.

Нубийската пустиня (Сахара, Судан) – На мотор из Африка Tags: , , , , , , , , , , , , ,

7 коментара

ян. 23 2012

Африка пеша (2): От Западна Сахара през Мавритания до Сенегал

Продължаваме с пешеходно, на стоп и на каквото–дойде пътешествие из Африка. Вече бяхме в Мароко, а днес ще прекосим Западна Сахара, Мавритания и ще влезем Сенегал, с което ги и откриваме за нашия сайт.

Приятно четене:


Африка пеша

част втора

От Западна Сахара през Мавритания до Сенегал

Западна Сахара

 

След Сиди Ифни пристигнахме в Гулемим- вратата на пустинята. Спахме близо до пътя в пустощта, заобиколени от камъни, сухи храсти и тръни. На сутринта хванахме най-якия стоп до сега. Двама италианци с олд скуул кемпер (21 годишен) и две кучета (немски овчарки). Симоне и Киара – на 25, бяха точно като нас, слушаха същата музика, имаха същите идеи и също отиваха в Сенегал! И на всичкото отгоре имаха италиански спагети и италианско вино 🙂 За пръв път от много време опитахме европейска храна.
Сахара, Западна Сахара
Карахме с тях през пустинята, спирахме да гледаме и снимаме и се забавлявахме чудесно. Първата вечер останахме да спим на една бензиностанция в Лайон. На втория ден продължихме с тях и стигнахме до

Бождур,

където те останаха на къмпинг, а ние опънахме палатка на плажа.
Три дни пътувахме по еднообразния път през пустинята. Освен няколко стада с камили и много рядко кола с туристи, пътят беше абсолютно празен. Безкрайна пустoта и тишина.
Сахара, Западна Сахара
Пейзажът беше почти еднакъв – прав път и пустош от двете страни, от време на време камъни или храсти, от време на време дюни, много рядко населено място и доста често полицаи, блокирали пътя. Всеки път едни и същи въпроси – от къде сте, къде отивате, какво работите. Не искаха да пускат журналисти в Западна Сахара, заради конфликтите там. Една седмица преди да пристигнем в Лайон имало бунт. Хората от пустинята протестирали на палатков лагер, но полицията и военните дошли, започнали да стрелят по тях и изгорили целия лагер. Колко убити има никой не знае- полицията казват,че са 10, а сахаряните казват,че са повече от 100. Едни португалци ни разказаха, че с очите си видели как хеликоптери и войници стрелят в реката, защото мислят,че вътре има още скрити бунтовници. Било като истински американски екшън…но за късмет го изпуснахме. Затова ни питаха по няколко пъти дали не сме журналисти…
Сахара, Западна Сахара
Със Симоне, Киара и техния дом
Сахара, Западна Сахара
Сахара, Западна Сахара
ситни, дребни,
като… 😉
Спирането и разпитването беше доста досадно, но ние го приемахме на бъзик и всеки път се смяхме, когато ни задаваха същите въпроси. Полицаите все искаха някакъв фиш…давахме и паспорти, документи на колата, но те не –  фиш искаме и това е…не можехме да разберем какъв е тоя фиш…решихме,че е някаква тайна парола и всеки път щом кажеха фиш ни ставаше много смешно.
Полицейски пост – Сахара, Западна СахараПолицейските баражи са толкова популярни,че ги изобразяват на картини
Смяхме се и когато едните полицаи ни поискаха вино или бира… добре че имаха вино от Италия в кемпера и полицаите останаха доволни. Не беше много смешно обаче, когато поредните полицаи поискаха подкуп от 80 евро, защото международната застраховка на кемпера не важала в Мароко. Отидохме в

Дахла

Дахла, Западна Сахара
с идеята да направим застраховка за Мароко, но улучихме дните на мюсулманските празници….когато всяко семейство трябва да жертва по едно агне. Решихме да продължим без застраховка…оставаха само 400 км до границата.
Още една блокада ;) – Сахара, Западна СахараОще една блокада 😉
Пътят през Сахара, Западна Сахара
Стигнахме границата към 4 час, знаехме,че границата затваря в 6 и бързахме да я преминем. От мароканската страна всичко беше нормално – отново искаха фиш, отново искаха вино… Дълго чакане в жегата и многобройни гишета. След два часа чакане напуснахме Мароко, пътят свърши и се озовахме

в ничия земя- 4 км пустош и пясък, без никакъв път.

Ничия земя – границата между Западна Сахара и МавританияНичия земя – границата между Западна Сахара и Мавритания
Изглеждаше нереално… защо е тази земя… където не важат никакви закони, не принадлежи на никой и няма нищо. На всичкото отгоре там живееха хора- предлагаха пари за смяна, и както знаехме от интернет, си изкарват парите като дават грешни посоки на колите, водят ги в пясъчен трап, и когато затънат в пясъка им искат пари,за да ги изкарат от там. Когато следите от коли се разделиха на няколко и не знаехме накъде да тръгнем, хората започнаха да ни викат: наляво! наляво! Не знаехме лъжат ли ни или не и продължихме направо. Тогава дойде един Мерцедес отсреща с местен шофьор, който започна също да ни крещи нещо. Ние го игнорирахме и продължавахме бавно напред по неравната земя. Той страшно се ядоса слезе от колата и започна да крещи, че е полицай. Знаехме от интернет също, че в Мавритания има много фалшиви полицаи и му поискахме документи. Той извади някакво смачкано листче от джоба си с негова снимка…и вече бяхме сигурни, че не е полицай. В края на краищата тръгнахме след него и стигнахме до

Мавританската граница

точно в 6 часа, минути преди да затворят. Ако бяха затворили, трябваше да спим в ничията земя. Разбира се човекът с Мерцедеса искаше пари, започна да вика и тича след кемпера, но ние бързахме да влезем на Мавританска територия, където сме в безопасност. Там обаче ни пресрещна един полицаи и почна много лошо да крещи- назад назад! Накара ни да се върнем 10 метра назад в ничията земя, за да можем да дадем на фалшивия полицаи пари. Ние викахме на Симон (шофьора на кемпера) да не му дава нищо, но той явно не знаеше какво става и му даде 200 дирхама (20 евро)! Ние направо побесняхме…това бяха много пари за нас, а той ги взе за 5 минути. Слезохме от кемпера и му казахме да върне парите. Не знам защо той наистина много се стресна и отиде при Симон да го пита защо си искаме парите обратно. В края на краищата му дадохме 5 евро и той върна 200те дирхама… което пак беше нещо…
Странно растение в пустинята Сахара, Мавритания
Странни растения в пустинята
Марокански кастанети – Мавритания, Западна АфрикаМарокански кастанети 
От там се почна една суматоха. Униформени и неуниформени хора не спираха да искат пари, да предлагат чейндж, хотели и какво ли не. Най-смешното беше, че на границата няма ток и полицаите си светеха с фенерчета и записваха в тетрадки данните ни. Може би затова границата затваря в 18:00. Навсякъде ни се чудеха, че сме българи. В Западна Сахара някой от полицаите не бяха чували за България и по няколко пъти ни питаха : ‘от къде сте’. А на Мавританската граница един от полицаите каза, че за пръв път вижда българи тук и че сме първите българи в

Мавритания

Към 8 и нещо успяхме да преминем през всички гишета и проверки и тръгнахме към близкия град Ноадибу да преспим. Точно си отдъхнахме, че кошмарът свърши и отново ни спря полицейски блокаж на пътя. Отново искаха фиш. Не можехме да разберем какъв е този фиш, предлагахме му паспорти, документи…не, искаше фиш. „О, нямате фиш“ каза, „това е голям проблем“ Накрая разбрахме, че фиш било копие на паспорта. И през цялото време, на всеки един бараж трябвало да даваме по едно копие от паспорта! За щастие имахме по едно копие в нас и дадохме да полицая и ни пусна да си ходим. Видяхме как вятърът отнесе едно от копията ни, а той дори не си направи труда да го вземе… явно беше много важен този фиш.
Точно след 2-3 километра – отново полицейски бараж, отново фиш. Този път нямахме повече копия и се наложи да пишат дълго и широко данните ни. Щом пристигнахме в Ноадибу си направихме по 30 копия на паспортите да имаме за целия път. Останахме там 2 дни и продължихме

към столицата – Нуакшот.

По целия път имаше полицейски блокажи, но с фиша минавахме лесно и бързо-общо над 15 фиша раздадохме в цялата Мавритания. В Нуакшот спахме на една бензиностанция. Не можахме да намерим нито къмпинг, нито къде е центъра. Всеки ни даваше различни посоки. Беше голям, хаотичен град с ниски сгради и много стари Мерцедеси.
Фризьор, Мавритания
Фризьор Уест Коуст, йо!
Продавач на хляб в Нуадибу, Мавритания
Продавач на хляб в Нуадибу
Село в  Мавритания (Сахара)
Селце в  Мавритания
Градският транспорт в столицата Нуакшот, Мавритания
Градският транспорт в столицата Нуакшот
Кораби, Мавритания
На другия ден продължихме към Сенегал с кемпера. Не искахме да оставаме повече време в Мавритания, защото имаше опасност от отвличания и съветваха никой да не ходи там. Не ни даваха дори да спираме покрай пътя за наша безопасност.
През Сахара с кемпер
Последните 50-100 километра пътят беше ужасен, с много дупки. Но

истинският ужас започна на границата в Русо

Границата представляваше брега на река Сенегал, където всички се перяха и къпеха. Веднага ни нападнаха 10-тина местни да ни помагат с документите. Искахме да намерим полицаите да разберем какво трябва да правим (други коли освен нас нямаше). Но намерихме полицаят да спи под бюрото на земята. Каза, че отварят в 3 часа. Беше само един.
Черните не спираха да ни преследват, да ни обясняват и накрая ни заведоха да си купим билет за ферибота. Тъй като нямахме Мавритански пари (угия), единият плати билета вместо нас и от там се превърна в наш гид, което беше голяма грешка. Пристигнаха и двама германци с колела. Бяха карали 46 дни от Мюнхен до тук. И тях ги бяха нападнали, но тъй като се опитваха да избягат от тях и да ги игнорират, черните много се ядосаха и започнаха да им крещят: ‘нацисти, махайте се оттук! Или плащайте или се махайте’. Хаосът беше пълен и никъде нямаше никаква информация. Трябваше да плащаме безумни такси за паспорт, такса за общината, такса за кемпера, всичко около 45 евро. Гидът ни обаче дойде с нас на ферибота и не ни оставяше на мира. Искаше 140 долара! Накрая след дълги разправии и заплахи от наша страна му дадохме 55 евро и ни остави. Германците също имаха проблеми. След като бяха дали 10 000 угия (около 30 евро) на човека, който ги наричаше нацисти, на ферибота им казаха, че това е фалшив билет и трябва да се върнат обратно в Мавритания да си купят нов. Те обаче бяха твърди, изблъскаха униформеният и продължиха смело напред като казаха, че няма да плащат втори път. Но най-големият проблем стана след това. Оказа се, че не пускат коли по-стари от 5 години в Сенегал и за да ни пуснат трябвало да вземем някакъв документ от Дакар и да оставим кемпера на митницата. Беше пълно безумие. Накрая ние останахме в кемпера с кучетата, докато нашите италиански приятели отидат до Дакар за ценната хартия (цели 720 км в двете посоки). Сега, когато видяхме курса на сенегалските пари (франкове) вече бяхме сигурни, че сенегалският консул в Казабланка е КОРУМПИРАН! Беше ни взел 50 евро за виза, а на визата пишеше 20 евро (във франкове). Всичките тези граници и бюрокрации са пълен абсурд. Има нещо тотално сбъркано в цялата система. И докато не я променим корупцията ще бъде навсякъде.
Кемперът на мавританско - сенегалската граница
Досадни гидове на мавританско – сенегалската граница
На границата с досадните гидове…
Мавританската страна на границата със Сенегал
Мавританската страна на границата със Сенегал
Сенегалската страна на границата с Мавритания
Сенегалската страна на границата 
Мавритански деца...
Мавритански деца…
... и сенегалски деца
… и сенегалски деца

Сенегал

Сенегалското Росо (от другата страна на река Сенегал е мавританското Росо) е малко село. Бедноста и мизерията бяха потресаващи. Всички се къпеха и перяха в кафявата река, а после простираха върху прашната земя. Повечето хора нямаха дори обувки. Такова нещо като кофа за боклук не съществува и боклукът е навсякъде. За съжаление и ние нямаше къде да си изхвърляме боклука и трябваше да допринасяме за всеобщото бунище.
Росо (Rosso), Сенегал
Росо (Rosso), Сенегал
Боклуци – Росо (Rosso), Сенегал
Пране – Росо (Rosso), Сенегал
Кон – Росо (Rosso), Сенегал
Деца – Росо (Rosso), Сенегал
В момента сме заклещени в Русо и чакаме нашите италиански приятели да се върнат от Дакар с развръзката на ситуацията с кемпера…
Очаквайте продължението
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ!

15 коментара

ян. 12 2012

Африка пеша (1): Мароко: Танжер, Фес и Рабат

 От днес започваме едно пешеходно, на стоп и на каквото–дойде пътешествие из Африка. От името на Лора и Евгени ще разказва Лора и, можете да ми вярвате, ще ги илюстрира със страхотни снимки. Започваме с Мароко – приятно четене:

За читателите през четци и блогосфера: кликайте на разказа, за да видите всички снимки

Африка пеша

част първа

Мароко: Танжер, Фес и Рабат

Стигнахме от Гранада до Мароко за два дни. До пристанището в Алхесирас ни закара растаман с бус, изрисуван целия в графити. На пристанището ни нападнаха за билети за ферибот, за хашиш и какво ли не. Всеки предлагаше различни цени за ферибота, вече се свечеряваше а ние дори не знаехме за къде ще пътуваме – за Сеута или за Танжер. Накрая успяхме да хванем предпоследния ферибот за Танжер за 20 евро на човек – първият ни платен транспорт до сега. Цяла Европа пътувахме само на стоп или пеша, дори не сме се качвали на метро. Пристигнахме в

Танжер

по залез слънце и бяхме изненадани, че всъщност сме пристигнали по-рано отколкото тръгнахме. Фериботът тръгваше в 18:30 от Испания и пристигаше 17:30 в Мароко. Причината беше, че в Мароко нямат зимно и лятно време и в момента имаше цели два часа разлика с Европа. На излизане от пристанището веднага ни нападнаха таксита, но ние, уверени че ще вървим пеша, тръгнахме с раниците по пътя. Оказа се обаче, че Танжер е на цели 40 км от пристанището! Точно когато мислехме да спим покрай пътя, ни спря една кола с мароканци прибиращи се от Испания и ни закараха до Танжер без дори да сме им махали. Така късметлийски започна първият ни стоп в Африка.

Магаре във Фес, Мароко

Във Фес стоките се пренасят от магарета

 

В Танжер

веднага се потопихме в лудницата на ориента. Дори късно вечерта всички магазини и магазинчета работеха – може да си купиш всичко – от обувки до плазмен телевизор или пералня в 10 часа вечерта. Но ние не се нуждаехме от нищо освен от подслон. Нямахме никакъв план, хотелите бяха скъпи, а навън изглеждаше доста опасно. Седнахме изморени на една пейка, когато възрастен мароканец ни заговори. Пита ни имаме ли подслон и храна и като разбра, че сме стопаджии много се зарадва. Каза, че когато е бил млад е пътувал на стоп из Европа цели шест години. Показа ни къде можем да ядем евтино и се разделихме. При първият ни опит да ядем разбрахме, че нищо не разбираме. Веднага двама души от заведението се заеха да ни превеждат и като обяснихме че искаме вегетарианска храна ни заведоха в друго ресторантче наблизо където имаше само риба :)) Отказахме се да обясняваме че не искаме риба и останахме там като ни помогнаха да си поръчаме салата и ориз.
По-късно вечерта срещнахме друг добър мароканец, който не се опитваше да ни продаде нищо, а само да си говори с нас. Каза, че е живял четири години в Европа – Франция и Испания, но го бяха екстрадирали от там защото нямал документи. Пътуването за тях в Европа беше доста трудно. Той самият беше минал Гибралтар скрит в камион. Някой път се налага да плуваш и под лодките. Но въпреки това той стоеше в Танжер и чакаше удобен момент да се върне в Европа. ‘I have to suffer to succeed’. Знаеше испански, френски, английски и арабски и искаше да научи немски, за да отиде в Германия. Знаеше много за страните по света, за хората и за живота. Показа ни хубавите места в Мароко и Африка и ни даде ценни съвети за нашето пътуване. ‘Късметлии сте, че сте родени в Европа’ каза ‘защото имате свободата да пътувате’. Не за първи път чувахме тези думи и се замисляхме колко неравностойно е всичко от самото ти раждане. Хората не се раждат равни. Още от мястото, където се родят зависи тяхната свобода цял живот. ‘В Мароко всеки е добре дошъл. На никой не му трябва виза дори и на китайците’. Говорихме си с удоволствие цяла нощ и на сутринта решихме да продължим към

Фес

С толкова сателитни чинии сигурно можеш да хванеш сигнал от извънземни… – Фес, Мароко

С толкова сателитни чинии сигурно можеш да хванеш сигнал от извънземни…

На стопа рано сутринта спираха само таксита и след час чакане дойде при нас типчето с паницата на главата (доста разпространена прическа в Мароко) и започна да стопира с нас. Говореше ни нещо на арабски и се смееше. Спря едно камионче, натовари ни отзад в каросерията и се качи отпред. Придвижихме се към изхода на града и там продължи с нас – ту ходехме, ту стопирахме. Не можехме да разберем защо върви с нас и къде отива. Едва успяхме да се измъкнем с оправданието, че отиваме да ядем. След 15-20 минути ни взе кола за следващия град на 45 километра и оттам почти без да чакаме един дядо ни качи за Lareche. Спирахме по пътя да си вземем пъпеши, които после се оказаха много вкусни. С няколко коли стигнахме до Фес и вечерта си опънахме палатка в една гора в покрайнините. Къмпирането е доста трудно в Мароко. Няма почти никакви гори и навсякъде е пълно с хора.
Магаре – Фес, Мароко
Магаретата и кончетата във Фес са така нечовешки натоварени и бити, че често са с изплезени езици и пяна на устата
Котка – Фес, Мароко
Магаре – Фес, Мароко
Камилска глава или сафари?  – Фес, Мароко
Месарница – Фес, Мароко
Като цяло мароканците нямат никакъв респект към животните…за тях това са нисши същества, създадени да ни служат
Cafe Clock – едно от най-приятните места във Фес с типична атмосфера и интернет
На сутринта ни закара до центъра на Фес един мароканец, който всъщност отиваше към Испания. Беше в обратната посока – към Танжер, но заради нас се върна във Фес и даже ни черпи по един сок от портокали. Още със слизането от колата ни налазиха да ни предлагат хашиш, хотели и каквото друго могат…Това беше само началото на суматохата във Фес.
Фес 30000, Мароко
Щом влязохме в медината (старият център, ограден със стени) не можехме да си отдъхнем и за 1 минута от досадни продавачи и гидове. Всеки те зарибяваше с нещо – яж при мен, купи от мен, ела с мен да те водя…всичко беше „best quality“ и  „best price“ – изрази, които будеха съмнние след 10-тия път и накрая смях. Малките улички бяха буквално като лабиринти, много от които със задънен край. Претъпкани с хора, магазнчета, животни, всички изглеждаха еднакви и да се загубиш беше неизбежно. Едно момченце се опитваше да ни бъде гид като повтаряше през цялото време „for free“ , но разбира се накрая поиска пари. Когато му казахме „for free“  той отговори: „Nothing is free. In Fes everything is commission.“
Прочутите Tanneries във Фес – или мястото, където боядисват кожи с естествени бои 
Moroccan fashion

Изглежда първите думи, на които учеха децата тук са: „One dirham, please“.

Някои деца като ни видеха направо започваха да тичат и да викат: Money! Money! Money! Сякаш бяхме ходещ банкомат. Както ни бяха предупредили в Европа хора, които са пътували тук: За тях щом си бял означава, че първо, си глупав и второ, че имаш много пари. За пръв път усетихме този расизъм и наистина се почувствахме дискриминирани. Всеки ни питаше: От къде сте? Ако в Европа питахме всички черни хора по улиците: „от къде сте“, нямаше да е много учтиво…А след като им кажем България повечето гледаха в недоумение. Някои викаха Унгария? Други питаха: Това в южна или северна Америка е? Малцина бяха тези, които бяха чували за Стоичков и от там знаеха и за България. Стоичков беше прочут – тук всеки гледаше футбол.
Медината във Фес
Типичните марокански закуски

Останахме във Фес на каучсърфинг няколко дни,

губехме се в медината, опитвахме месните храни и се носехме по реките от хора по малките улички.

Фес не беше място за спокойствие и почивка.

Дори когато седяхме в кафене с нашия марокански хост не спираха да ни досаждат всяка минута. Продаваха ни носни кърпички, дискове с ужасни американски филми, или просто искаха пари. Мароканският ни приятел упорито се опитваше да ни вкара в правата вяра като ни рецитираше силни откъси от Корана, разказваше ни истории и ни задаваше провокативни въпроси. Обещаваше да ни научи да летим. Не можехме да го накараме да млъкне по никакъв начин и се наложи да слушаме търпеливо.
Странен квартал в покрайнините на Фес, зарит с боклуци, където всеки си търси по нещо
Конче преплита крака под тежестта на цял куп килими
 

Тръгнахме от Фес към Рабат,

където трябваше да си извадим визи за следващите страни. Този път поехме по  магистралата, която беше платена и по нея пъуваха само богати хора…практически беше почти празна.
Първо ни взеха две момчета за Мекнес, които знаеха добре английски и щяха да ходят да учат в Лондон. Веднага след тях (не сме чакали и 5 минути) ни качи най-лудият тираджия на света! Не знаеше никакъв език, но пееше, скачаше, надуваше музиката на макс, бибиткаше в такт с музиката и удряше по волана с такава сила, че си мислехме, че или ще си счупи ръката или волана. Шофираше с лакти, с колене, понякога забравяше да шофира и камионът вървше на зиг-заг по двулентовата магистрала. Добре, че нямаше жива кола на пътя. Не ни оставаше нищо друго освен да пеем и танцуваме с него и да се надяваме,че ще стигнем живи. През цялото това време правеше филмчета с GSM-а си, след това намаляваше музиката, пускаше ни филмчето и се смееше, обаждаше се на много хора, които смяташе,че говорят език и ни даваше телефона да говорим с тях. Настояваше да се обади на хоста ни в Рабат и му дадохме телефона му – грешка, която няма да повторим. Освен,че му звънна 3-4 пъти по пътя, след това му звънеше всеки ден и питаше за нас и искаше да говори с нас. Опитваше се да ни покани на гости в къщата на родителите си, след това каза,че ще напусне работа и идва в България…Разказва ни как веднъж качил четирима французи на стоп в камиона и всеки път щом виждаше стопяджия на пътя намаляваше, за да го качим. Но щом видеше че е мароканец, казваше „неееее, мароканец е! Attencion!“ Явно нямаха доверие на мароканските стопаджии и се замислихме,че може би само за нас стопът е толкова лесен тук.

Пристигнахме живи и здрави в Рабат

и останахме там при Андрю – американец, който проучва политиците в Мароко (?!)  В сравнение с Фес, Рабат беше доста спокоен град. Пак имаше медина с малки улички и всевъзможни магазинчета, но никой не ни закачаше и можехме да се разхождаме необезпокоявани. Отидохме до българското посолство да поискаме съвети и да поговорим с може би последните българи по пътя ни в Западна Африка. След час-два чакане получихме само отговора „това не ни влиза в работата“ и „какво точно искате от нас“ и почти ни изгониха. В сенеглаското посолство бяха доста по-мили като ни казаха, че пътят през Мавритания не е проблем и трябва да отидем до Казабланка за сенегалска виза. Мавританското посолство се оказа,че не работи в петък (като всички истински мюсюлмани) и се наложи да чакаме до понедлник в Рабат. Сменихме няколко хоста до Понеделник като накрая ни приюти мила полякиня с мъжа си – бербер, които ни срещнаха на улицата. Оказаха се от hospitlity club и ни предложиха гостоприемнството си. Веднага усетихме топлия славянски нрав и се почувствахме като у дома си.
време за молитва
В медината на Рабат можеш да намериш всякакви неща втора, трета и четвърта употреба
всичко за банята…
 
обесените манекени
Типичните мароканските чайници, в които се прави мароканско уиски (чай)
Вълните в Рабат понякога са доста големи и на плажа е пълно със сърфисти
Очаквайте продължението
Автор: Лора Василева
Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Мароко – на картата:

25 коментара

Older Entries »

Switch to mobile version