Категория: Други страни (спомени)

2

Изгубената Сирия (5): Викторина и патриаршеският манастир „Св. Георги Хомейра”

Това вече е наистина последната част от поредицата на Цветан за християнкса Сирия. Днес ще ни заведе до православния манастир Свети Георги в Долината на християните близо до Хомс. Приятно четене: Изгубената Сирия част...

Изгубената Сирия или превземането на Крак де Шевалие 2

Изгубената Сирия или превземането на Крак де Шевалие

Днес ще приключим поредицата на Цветан за Сирия и християнското наследство в нея. Приключението ще ни отведе до рицарската крепост Крак де Шевалие

Приятно четене:

 

 

Изгубената Сирия или превземането на Крак де Шевалие

(Замъка на рицарите кръстоносци) от султан Бейбарс

Крак де Шевалие, Сирия

 

 

 

 

 

Царство им небесно! Така е било според една гравюра на Доре и ние желаем да се поклоним на това историческо място и да видим този чудесно запазен замък на кръстоносците от листата на ЮНЕСКО.

Стратегическото положение на Сирия отдавна е било оценено от Европа и от рицарите монаси – хоспиталиери, закрилящи поклониците на път за Божи гроб. Сред десетките болници, хостели и замъци на кръстоносците, Крак (Crac или Krakвинаги е заемал ключово място като най- великата им крепост в Близкия Изток. До ХI век тук се е издигала малката крепост Хосн ал –Акрад (Qal’at al – Hisn) или Замъка на Кюрдите за охрана на прохода Хомс, водещ към пристанището Триполи.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Горе, вдясно на хълма висок 750 м, замъкът стои на сража над Християнската долина, която е изпълнена с църкви, лозя и маслини.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

Този необичаен,  почти европейски пейсаж с Белият замък на върха, буди възхищение у всеки пътешественик в пустинна Сирия.

По време на Първия кръстоносен поход през 1099 г. замъкът бил превзет от кръстоносците за първи път. Но рицарите бързали за Йерусалим и затова изоставили крепостта. Та се наложило след 11 години пак да го превземат и тогава получил името си:

Крак де Шевалие  – Krak des Chevaliers (Замък на Рицарите)

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Слабите стени на замъка изисквали допълнителни разходи за укрепване, но нито един рицарски барон не се наел да окаже финансова подкрепа. Накрая в 1142 г. Раймонд I Антиохиски граф на Триполитания предал замъка на военно – религиозния орден на

Хоспиталиерите или на Йоанитите (на св. Йоан Кръстител)

Това била изгодна сделка и за двете страни. Орденът получавал цял замък с прилежащата му земя, а графството –  допълнителна надеждна защита от йоанитите на всеки километър. Издигнали червеното знаме с белия „малтийски” кръст, монасите – рицари започнали мащабно строителство. Стените били укрепени и отново построени казармите, кухнята с мелницата, трапезарията и многоместния нужник (тоалетна).

 Крак де Шевалие, Сирия

 

След час път от Хомс се отзоваваме пред стените му. Но всичко посроено било разрушено от опустошителното земетресение през 1170.

Castle Alhsn, Сирия

Само черните гранитни основи са останали от замъка на кюрдите. Орденът не се отчаял и извикал най-добрите европейски инженери, които започнали да изграждат отново замъка по нов подобрен план от варовик, който бил по-лесен за обработка . Всеки отделен каменен блок се обработвал по шаблон, идеално пасвал на място и се доставял от кариера на десетки километри.

 Крак де Шевалие, Сирия

.

 

 

Така е бил издигнат този шедьовър на средновековната архитектура. Върхът е заграден от двоен пръстен от крепостни стени дебели 6 м, образуващ четириъгълник с дължина 200м и ширина 150 м. .

За 130 години Крак успял да отбие множество атаки на мюсюлманските войски, като е бил сборно място 11 пъти на кръстоносците в походите им срещу монголи и мамелюци.

През 1163г. султан Нур ад –  Дин претърпял край стените на Крак съкрушително поражение, като се спасил на коня си почти гол, тъй като се бил изненадан повреме на обедната сиеста. Той приел много тежко това поражение и починал като освободител на Сирия, който не успял да превземеКрак.

През 1180 г. хоспиталиерите наблюдавали от високите си кули как войската на Саладин изгаря техните посеви и откарва добитъка, без да могат да му попречат.

През 1188г. Саладин обсадил отново Крак и прекарал цял месец изучавайки укрепленията му. След като се убедил, че замъкът е мощен и непрестъпен, Саладин даже и не го атакувал, за да не се излага.

Крак де Шевалие, Сирия

Прекрачвам входа и се озовавам в един либиринт от коридори .

 Крак де Шевалие, Сирия

 

От този Г – образен коридор рицарската конница връхлитала неочаквано.

 Крак де Шевалие, Сирия

Тогава там се мотаеха много туристи.

 Крак де Шевалие, Сирия

А тези камъни ако се затъркалят надолу ще пометат всеки любопитен.

 Крак де Шевалие, Сирия

 Измъквам се от галерията и попадам между двете стени.

 Крак де Шевалие, Сирия

 Ура, тук има голям басейн! Това обаче е беркил (защитен ров с вода).

На Изток европейските рицари приели местния обичай да се мият по-често

Недостигът на вода изисквал да има много беркили и за жадните коне. По време на мюсюлманския период били построени бани под земята, за да се стича на самотек водата .

Крак де Шевалие, Сирия

Акведукт снабдявал кухнята с прясна вода и огромната фурна за хляб.

Складовете пращели от жито, овес, маслиново олио и вино. В началото на ХIII век Крак станал толкова мощна крепост, че в нея можели  2 000 човека да издържат 5 годишна обсада! За непревзимаемостта на замъка свидетелства фактът, че когато на Святата земя практически не останали кръстоносци, крепостта паднала последна.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Тук навярно

султан Бейбарс I(Baibars I –

талантлив и пресметлив пълководец е слязал от белия си кон за намаз  –  да се помоли на Аллах да му помогне да превземе последната крепост на кръстоносците. Бейбарс бил кипшак (от Казахстан) и като момче бил пленен от българите (от Волжка България) и продаден за 800 дирхама като роб в Дамаск. Той бил мутра, гребец на галерите и бодигард на султана –  мамелюк. Благодарение на своя ум, непримирима енергия и амбиция, на заговорите и убийствата, той управлявал Египет като султан повече от 17 години.

 Султан Бейбарс I – Крак де Шевалие, Сирия

 

Под неговия ятаган падали един по един

рицарските замъци в района на Хомс и Хама.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

Да победи обсадените рицарите с глад е нереално. Затова Бейбарс решил да атакува източната част след обстрел на стените от катапулти.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Тази кула от външната стена първа рухнала. (Бейбарс после я възтановил, за което гласи благодарственият му надпис към Аллаха.)

След големи загуби той се промъкнал и се отзовал в рова между двете стени.

 

 

Да се завладее тази цитадела е много трудна задача, за която той дал свещен обет за джихад. Но на 29 март 1271г. след сполучлив подкоп войните на султана се оказали в сърцето на „гнездото на хоспиталиерите”.

 

Крак де Шевалие, Сирия

 

Те нахълтали в голямата зала за банкети, празненства и военни съвети.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

 

 

Голямата зала на Крак  

била построена през 1250г. Арките на тавана са образец на ранноготическата архитектура. В горната част на прозореца има надпис на латински: ”Притежавай богатство, притежавай и мъдрост, притежавай и красота, но се пази от гордостта, която осквернява всичко до което се докоснеш. ”

 Крак де Шевалие, Сирия

 „Аллах Акбар! (Бог е велик!) е изписал победителят.

Крак де Шевалие, Сирия

 

 

 

До голямата зала се намира обикновен храм в романски стил, построен в 1170 г. , някога изписан с фрески. Неговите стени били украсени със знамена, военни трофеи и оръжието на загинали рицари. Вляво и вдясно от входа на стената са издълбани коневръзи (пръстени, на които рицарите връзвали конете си преди да влязат и да се помолят).

 Крак де Шевалие, Сирия

 Веднага след превземането на Крак храмът бил преустроен в джамия. Вдясно е минбара –  възвишението, от където се чете корана. Нишата в стената (михраб) е насочена към Мека.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

Мамелюците превзели голямата зала, храма, складовете и кладеница.

Но рицарите се оттеглили в южния редут. Тази цитадела се състояла от три мощни и високи кули и имала всичко необходимо в случай на дълга обсада.

Крак де Шевалие, Сирия

 Тръгвам да обикалям високите кули отдолу, като султана.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Гледайки страховитите зъбери и бойници се убеждавам, че

само с военна хитрост или коварство,

Бейбарс е могъл да накара защитниците да напуснат поста си.

Крак де Шевалие, Сирия

 

За тази цел изготвил фалшиво писмо от Великия Магистър на Ордена –  Хуго де Ревел, което гласяло, че Магистърът не може да изпрати подкрепа и заповядва крепостта да се предаде. На 8 април то било доставено в гарнизона. Комендантът (името му е изтрито от историята) и наивните защитници се подчинили покорно на волята на „втория си баща” и свили бойните знамена.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

На стъпалата срещам потомците на победителите, които ми

разказват друга версия

Асасините (първите терористи) се преоблекли като свещеници и дошли до стените на крепостта да търсят убежище. И когато доверчивите хоспиталиери отворили вратата на своите „събратя по вяра”, те измъкнали изпод расата си кинжалите и ги обезвредили.

Крак бил кракнат, т. е. превзет на 8 април 1271 г.

 Крак де Шевалие, Сирия

 Панорамен поглед и преглед на съдбата на участниците в тази битка – на всички оцелели рицари Бейбарс подарил живота . Те се оттеглили първо на остров Кипър, а после на Родос и накрая на Малта, където продължавали да се сражават за Христовата вяра.

Рицари хоспиталиери – Крак де Шевалие, Сирия

Рицари хоспиталиери

 

Съдбата обаче надхирила коварния Бейбарс, когато поднасял на поредната си жертва чаша кумис с отрова  –  той объркал чашите. Бейбарс починал след 13 дни в ужасна агония на 57 години според летописеца Маркизи.

 медресето Ал –  Захирия, Дамаск

Намерил е вечен покой в медресето Ал –  Захирия, Дамаск. Там през 2011г.  Казахстан изгражда мавзолей на своя герой.

 Крак де Шевалие, Сирия

 

 

Изпотен и доволен се изкачвам на най-високата кота, стискайки в ръка ценния трофей  –  рицарска фланелка. Понякога я обличам, за да ми напомни да не бъда горд и наивен като рицарите.

Имах удоволствието да видя още веднъж замъка Крак обсаден от турците в руския филм „Баязет” за Руско – турската война 1877.

Но драмата няма край, няма епилог, като гледам снимката от NG,

 Крак де Шевалие, Сирия

 

където брадат боец от Сирийската освободителна армия, гордо позира пред завзетия Крак де Шевалие –  Замъка на рицарите. Той отново води свещена война  –  джихад .

Но кои са те , борци за демокрация ли?

Те са наемници, който вчера отвлякоха 21 миротворци от войските на ООН, охраняващи Голанските възвишения между Израел и Сирия.

Те са подпомагани от антидемократичните режими на държава, която принцовете прекръстиха на свое име – кралството на Сауд – итска Арабия. Или какво да кажем за Бахрейн, където от 40 години министрите са членове на една кралска фамилия Ал Халифа.

Или пък за Кувейт, където всички членове на правителството носят името Ал Сабах. Фамилии и факти, които не трябва да забравяме.

„И до днес Сирия е като обсаден Замък на Арабската Чест, който единствен не иска да подпише капитулационен мирен договор с Израел и да се откаже от подкрепата си към Палестинската интифада и към Хамаз и да прекъсне връзките си с Ливанската съпротива, Хизбула и антишахския ислямски републикански Иран ” според думите на Джордж Голуей (George Galloway)  – рицаря от Британския Парламент.

Факт е, че от 40 години Сирия е управлявана авторитарно от фамилията Асад. Но единствено в Сирия е имало избори, в които сирийският народ е гласувал 99, 9% за Башар Асадлекар офтамолог.

Някои от нас още имат спомен от подобни избори, помнят Живков и какво е социалистическа демокрация.

Защо мюсюлманските братя не водят джихад срещу собствените си емирски режими?

Защото не искат гражданска война в собствената си страна, където ще бъдат смазани от собствените си могъщи тирани.

От победата на  джихадистите се страхуват и другите опозиционни сили и малцинства като друзи, алевити, кюрди и християни.

Затова няма и обединена сирийска опозиция.

Да се смени един малък тиран с един по голям ли ?

От трън, та на глог ли? Още жертви? Още бежанци?

Уверен съм , че това не иска сирийският народ.

Още се моля мирът отново да настъпи в тази страна.

 

Цветан Димитров, 2008 – 2013

 

 

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

 

 

 

 

 

Изгубената Сирия (3): Хомс и поясът на Богородица 6

Изгубената Сирия (3): Хомс и поясът на Богородица

Днес ще завършим поредицта на Цветан за предвоенна Сирия – този път това ще бъде град Хомс, а ние оставаме с тайната надежда, че снимките в разказа ще помогнат при възстановяватането.

Приятно четене:

Хомс и поясът на Богородица

 

Хомс е третият по големина град в Сирия.Той е римският Емеса и библейският Кадеш. Хомс е важен кръстопът и за нас –  на запад е Крак де Шевалие, на изток е Палмира, а Дамаск е на юг. Планирали сме да посетим само църквата UMM – AL – ZUNNAR, където се съхранява пояса на Дева Мария. На автогарата (гараж на арабски) нашият Мехмет попита няколко човека къде е, но те се правят на луди и ни сочат сребристата джамия на Халед ибн Уалид, който е завлядял града през 636 година. Добре, че срещнахме една християнка, която ни упъти през сокаците към целта ни.

 Поясът на Богородица – Хомс, Сирия

 

По скоро приличаше на училищен двор изпълнен с детски глъч, а не на църковен двор. Това бяха сирийски деца, дошли като нас да се поклонят на пояса на Богородица.

 Поясът на Богородица – Хомс, Сирия

 

Сградата беше каменна, сива и ниска, но солидна, от сталински тип като президенството в София.

 Поясът на Богородица – Хомс, Сирия

 

Над входа има изображение как Богородица подава пояса на апостол Тома.

Първоначално апостол Тома оставил святата реликва на съхранение в Йерусалим, след това пояса се съхранявал в Зила – Кападокия, а после бил пренесен в Константинопол и положен в свещен кивот (агиос сорос), обсипан със скъпоценности във Влахернската катедрала.

Интересно е да се каже, че по-рано кивотът с пояса е бил в наши ръце – на нашия цар Иван Асен I като трофей след победата през 1190 година над византийския император Исак II Ангел. Разделяме се с него в 1330 година, когато цар Михаил Шишман губи битката при Велбъдж от сръбския крал Стефан, който го връща пак в Константинопол.

 

Както вече споменах (в пътеписа за Порто Лагос), днес част от пояса се съхранява във Ватопедския манастир на Света гора – Атон, а друга – в Зугдиди (Грузия).

 

Предполага се, че през 1204 след падането на Константинопол кръстоносците го разделят на три части: една – за Аахен (Германия), друга – за манастира Троодитисса (Кипър) и трета – за Сирия. Те преименуват Хомс на Шамел (Камилски град), който е разрушен от воините на джихада.

Поясът на Богородица – Хомс, Сирия

Запалихме по една свещ пред иконата на Девата и се помолихме. Следва

разказа на свещеника  за това сензационното откритие:

Пролетта на 1953 година в сирийския манастир в Мардин (днешна Турция) бил намерен стар манускрипт на арамейски език. В ръкописа се казвало, че в хомската църква се съхранява неизвестна част от легендарния пояс на Богородица. Посочвало се даже, че трябва да се търси под олтара. Събрало се цялото висше духовенство на двете християнски общини – (гръцка) православна и яковитска (сирийска). Празнично облечени граждани се тълпяли зад църковната ограда. За охрана била извикана полицията.

Лопатата се забила в каменистия грунт и още на плиткото се опряла в малка надгробна плоча.

 Поясът на Богородица – Хомс, Сирия

В ъгъла до иконите на Богородица на масичката лежат плочата и черното каменно кубче. Те са изпъстрени с надписи на арамейски с характерния си наклон на наляво. Надписът гласи :,,Този храм е заложен в 59 година от Рождество Христово,” което показва, че тук е бил един от най- древните християнски храмове още в езическите времена.

Когато повдигнали плочата във вдлъбнатината намерили малко сребърно ковчеже (кивот). Вътре се намирал навит на руло пояс от камилска вълна със златни нишки с размери 74 х 5 см.

 Поясът на Богородица – Хомс, Сирия

Днес в десния притвор на църквата зад бронирано стъло  е изложена за поклонение част от пояса. Той е положен в сребърно цветче с венец от брилянти. Друга част от пояса е дадена на Йерусалим.

Към реликвата потекъл поток от поклонници, болни и бездетни жени.Чудесата започнали веднага. В храма е струпана камара от патерици и бастуни, оставени от излекуваните инвалиди.Така възникнал цял музей. Първото документално отбелязано изцеление от пояса на Пресвета Дева е чудото на изцелението на византийската императрица Зоя на 31август 906 година. Сега този ден е празник за православната църква.

Чудесата продължават и днес. Даже в Индия. От пояса, намерен в Хомс през 1982 са отделили парченце и го пренесли в областта на апостол Тома, индийската провиция Маланкар. Там има голяма община на сирийските християни –яковити, наброяваща повече от един милион.

Свещеника ни покани в митрополитската резиденция. На масичката бяха сложени сладки и две чаши вода – една пълна и една празна?! Свещеникът сериозно ми каза, че ако човек е жаден ще пие от пълната, а ако не –от празната. Може, ако искам, да провери водата дали е студена с два пръста?

Защо не? Ами две мнения са по-добри от едно и ние се разсмяхме.

Няма две мнения, че според пергамента този пояс е изплетен от самата Богородица.

Анализът показал, че тази реликва е лежала в земята над хиляда години. Останалато е вярата, която прави чудеса.

 Поясът на Богородица – Хомс, Сирия

 

Когато разказахме на митрополита на Хомс колко трудно сме го открили, той се усмихна и ни разказа една история – когато хомси (жителите на Хомс) разбрали, че кръстоносците ще минат и през техния град, решили да се направят на луди. При влизането си в града кръстоносците видели, че всички са луди. Помислили, че това е в резултат на някаква зараза и бързо напуснали града.

Ние благодарихме за почерпката и благословията му, и потеглихме по следите на кръстоносците към замъка Крак де Шевалие.

 

 

Цветан Димитров,2008 – 2013

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Изгубената Сирия (2): Хама – Нориите и двореца на Азем паша 4

Изгубената Сирия (2): Хама – Нориите и двореца на Азем паша

В днешния забележителен ден (за интернет-археолозите в бъдеще: днес правителство подаде оставка)  можеше да останем без нов пътепис (редкацията имаше неблагоразумието да си пусне телевизора и изобщо не можа да се концентрира върху новия пътепис на Цветан). Но – засега няма протести срещу нашия сайт, така че ще продължим и днес 🙂

Цветан отново ще ни води до предвоенна Сирия, а ние оставаме с тайната надежда, че снимките в разказа ще помогнат при възстановяватането.

Приятно четене:

 

 

 Хама – Нориите и двореца на Азем паша

След няколко часа по магистралата на юг от Алепо, нашата първа спирка е

 

град Хама – четвъртия по големина град в Сирия

Тук хапнахме по един дюнер и се разходихме в парка на брега на река Оронт.

Дървено водно колело – Хама, Сирия

 

 

Пред нас се въртеше от течението на реката едно огромно

дървено водно колело – Нория

Гледахме захласнати като деца този древен работещ механизъм, който подаваше вода за напояване на плодородните поля.

 Дървено водно колело – Хама, Сирия

 

На солидна възраст 600 – 700 години те изправно работеха неуморно. Първите нории са на византийците, но после Аюбидските халифи увеличили броя им до 30. Днес са остали 17, които през 1999 бяха обявени за част от световното културно наследство. Аферим, машалаа!

 Дървено водно колело – Хама, Сирия

 

В най горната си точка норията изсипваше водата в канал.

Дървено водно колело – Хама, Сирия

 

После я отвеждаше в акведукт.

 Дървено водно колело – Хама, Сирия

Най –голямата нория al – Mamunye е от 1453 година е с диаметър 21 метра. В горещото пладне беще удоволствие да се доближиш до хвърчащите пръски вода от нея. Кефът щеше да е пълен ако всичко това не беше съпроводено от ужасното скърцане пронизващо мозъка ти.

Но ако вече Ви е хванало световъртеж от толкова колела, и пръстът Ви не се изморил да върти колелцето на мишката, сега тръгваме на

разходка из Хама

Хама, Сирия

Надолу по реката, която се извива покрай хълма на който е кацнала цитаделата. Но за крепоста е йок(не) е интересна за нас след посещението на Алепската цитадела, и аз се обръщам се към Мехмет, нашият шофьор на турски, защото той знае английски, колкото аз арабски.

– Нерде Азем сарай? – скалъпвам въпроса (Къде е двореца на Азем?) –Тамам ! (Да ) – кима ни той уверено. Е имало и полза от турското иго (присъствие) у нас и в Сирия.

 Хама, Сирия

Бунтовен град, известен като крепост на мюсюлманските братя няколко пъти разрушаван но и въстановяван отново.

 Хама, Сирия

 

Центъра с фонтаните захранвани от нориите.

 Хама, Сирия

 

Това малко бижу е

Малката Мамелюкска джамия Ал Иззи

от 15век ми хареса повече от Голямата джамия. В 1516 турците завладяват Сирия и след 400 години управление остават няколко разкошни образци на османската архитектура. Вляво е двореца Азем ( Qasr al – Azm )на мутешарифа(губернатора) на провинция Хама – Aсад паша ал – Азем построен през 1742 година.

 Хама, Сирия

Тукашната уютна резиденция ми хареса повече от големия дворец на Азем в Дамаск, построен за него 1743 година след повишението му за добра служба на султана. Тя има три части. Харемлек е обитавана от семейството, . Селямлък –за прием на гости, и трета за прислугата. Днес

Селямлъка е етнографски музей

 

 Селямлък – Хама, Сирия

 На първия етаж е хамамът (банята), където можеш да си изгубиш потта и кирта. Освежен и напарфюмиран с розово масло можеш да се скриеш в сянката на ливана.

 Хама, Сирия

Ливанът е сводесто помещение отвореното от една страна към двора.

 Хама, Сирия

Можеш да си изплакнеш очите от змийския чучур.

Хама, Сирия

Като паша излегнат на миндера, можеш да изсърбаш едно турско кафе на пясък с наргиле.

Хама, Сирия

Вътре е музейната сбирка съхраняваща римска мозайка с музиканти свирещи на лира.

Хама, Сирия

Малкият фонтан на втория етаж.

Дворецът беше силно повреден след бунта от 1982, но беше въставен много внимателно. Отделено беше внимание към всеки детайл. Един ден след като приключат настоящите битки, аз се надявам, че някоя от моите снимки може да послужи за реставрацията.

Хама, Сирия

В Селямлъка (приемната) облицован от разноцветен мрамор също има шардаван(фонтан).

Селямлъка – Хама, Сирия

Сваляне булото на младоженката, която вече се е събула налъмите на висок ток.

Хама, Сирия

Вижте тези сенчести арабски арки на втория етаж и ажурната украса на прозореца на първия етаж., отворени за вечерния прохладен бриз.

Хама, Сирия

Под похлупака на ябълката май е имало сладки фурми.

Хама, Сирия

Мангалът очаква слугите да наспят горещите въглени.

Хама, Сирия

Дали някой любопитен женски поглед не ни изпраща изпод воала от ажурните прозорци?

Хама, Сирия

Водното огледало на фонтана невъзмутимо очаква да се отрони листо от магнолията. Ех, една романтична въздишка се откъсна от моето сърце, на излизане от това райско кътче.

Хама, Сирия

Обратно по пътя към паркинга една табела ни насочва към художествена галерия.

Хама, Сирия

Местен художник гордо показват своите пейсажи от Хама.

Хама, Сирия

А Оронт продължава да се пени на праговете,

Хама, Сирия

и нориите, които искат да обуздаят силата му.

Хама, Сирия

Но нориите, това чудо на Ориента продължават да се въртят. Завъртат се и колелата на чудото на социализма – Жигулито и според картата остават 29 км до следващата ни спирка Хомс.

Цветан Димитров, 2008/2013

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Ретро – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

Созопол на младини 3

Созопол на младини

Оня ден покрай едно-две изразяни дървета в “престижните” южни райони на София, във фейса стана интересна дискусия за неизбежното им превръщане в гето. Вероятно съм последния човек, който ще жали за минали времена, но днешният ни разказ ще бъде за едно място от времето, когато не беше гето. 

Приятно четене и, ако си мислите, че младежта е разхактена и че това доникъде няма да доведе, да знаете, че се присъединявате към мнението на египтяните още от Древното царство 🙂

Созопол на младини

 

Созопол - централен плаж

Когато видях за пръв път Созопол, бях осемгодишна.

От Бургас пътувахме с малко корабче, май се казваше „Емона”, клатеше силно и не се чувствах особено добре. Родителите ми бяха вече разведени и бях само с татко. Всъщност това продължи години наред – с него летувахме и във Варна, и в Несебър, и на Слънчев бряг, но сърцето ми остана в Созопол.

Помня го с разстланите по улиците мрежи и кърпещите ги рибари… с фабриката и димящия й комин, изхвърлящ лепкава пепел… риболовните кораби и старите лодки на пристанището… хазяйките с техния силен акцент и множеството гръцки думи… Имаше една поща, едно казино, един плаж. Харманите бяха „много далеч”, а на Каваците се ходеше на екскурзия – често в каросерията на някой раздрънкан камион.

И до днес се водят спорове кой пръв е открил Созопол за летуване – художниците или писателите.

Всъщност с годините бази имаше всякакви – на художниците на носа на Стария град, на писателите долу на разклона между стария и новия квартал, а горе на хълма беше Рабиз (предполагам, че съкращение от РАБотническо ИЗкуство) – там идваха актьори и театрали. Последни дойдоха кинаджиите – тяхната база беше в центъра на Харманите до ресторант „Чайка”. Всички курортисти-интелектуалци нощуваха по частни квартири, а се хранеха в столовите на ”базите” си. След вечеря една част се изнасяха в казиното, друга – тези с по-малки деца – опъваха маси в дворовете. Пържена риба, памид и сладки приказки – какво повече му е нужно на човек!

Преди известно време, ровейки из Интернет, открих снимка, предполагам от края на 60-те години.

Созопол на младини

Тази розовееща къщичка

на преден план е базата за “творчески отдих” на Съюза на писателите. През 60-те и 70-те години там ходеха по-бохемстващите и по-неиздигнати официозно писатели – Петър Незнакомов, Върбан Стаматов (преди да си купи къщата в Ахтопол), Веселин Андреев, Наско Мандаджиев… , е и баща ми, разбира се – разкошни сътрапезници и събеседници. Не включвам сред тях Славчо Чернишев – той трайно се засели в Созопол, ходеше с рибарска фанелка и даже се поклащаше като стар моряк. По-късно към него се присъедини и актьорът Досьо Досев – и до днес е там, в малката си къщичка, от която се вижда и чува морето.

 

На никой не му хрумна да пристроява и надстроява „станцията”, даже душът беше първоначално до къщата, а по-късно приспособиха една част за тоалетна и баня с топла (!) вода – нечуван лукс за ония години. Имаше по две стаи на етаж – долу голямата бе за командирования от София готвач и семейството му, а горната голяма се пазеше, ако някое началство реши ненадейно да дойде. Смокинята, под чиито клони след години сядахме на сянка, а вечер на разпивка, още не е посадена.

 

Вдясно беше къщата на местния фотограф:

„Кой ме вика, кой ми чука – фото Мексико е тука!”. Сутрин обикаляше по плажа с разкошна „мексиканска” сламена шапка, децата умираха да се снимат с нея, следобед проявяваше снимките, а вечерта поизгорелите клиенти си получаваха портретите. Под нея до плажа бе къщата на бай Димитър Просветата. Наемателите му се хранеха при нас, мисля, че Пецата Незнакомов обикновено отсядаше там.

Вляво от базата е така нареченото „ново” лятно кино. Старото беше в Стария град, но затворено. Ние, сядахме на терасата на втория етаж, а някои се покатерваха даже на покрива, и гледахме кино „без пари”. Всъщност за билети човек трябваше да се нареди часове по-рано. Повечето от родителите изпращаха децата на кино, за да си отдъхнат поне два часа от тях и от първите редове се вдигаше такъв шум, че често не можеше да се чуе звукът от екрана. Докато прожекционистът сменяше ролките (в началото киномашината беше една и за да се смени ролката се правеше кратка пауза), разпоредителките се опитваха да внесат ред и даже изкарваха най-развилнелите се малчугани. Но спасение нямаше – те се покатерваха на оградата и викаха оттам.

Созопол, България

Какви са сградите най-ляво на снимката не помня, тях бързо ги махнаха, но зад киното бе царството на магарето Марко. Царственият му рев огласяваше надалеч и предизвикваше доста ругатни от жадните за сън курортисти, но това хич не го притесняваше. Единственият начин да го умилостивиш бе да му дадеш малко магарешки тръни за похапване.

Под дебелите сенки на „градската градина”

имаше павилион за газирани напитки – ягода, мента, лимон, малина, виолетка – поне 7 -8 вида. Дават ти чашата, ти бързо я изпиваш, защото опашката чака, после чичкото я изплаква на едно автоматче и хайде “следващия, моля”. Понякога това беше единствената вода, която можеше да се намери в безводния курорт. По-късно будката се премести на площадчето в Стария град – между казиното и кафенето. Имаше и в Новия, ама там сиропите не струваха, пък и чашите хич не ги плакнеха, та можеше да пиеш мента с дъх на виолетки.

Созопол на младини

 

Базата на художниците бе на носа до старото училище. Прекрасна стара къща, на която по-късно направиха покрита тераса. Долу се разбиваха вълните, а горе се пиеше и пееше. И там съм летувала, но нещо не помня някой да е вадил платна и бои да рисува – все пак това е почивка! През 70-те прекарах едно чудесно лято с колегите на майка ми – не стигахме до плажа, печахме се на скалите, даже понякога ни домързяваше да ходим и да обядваме, а когато децата заспиваха, четяхме на глас „Майстора и Маргарита”. Но за това вече съм разказвала тук

Созопол на младини

Когато рокендролът беше млад :)

Годините минаваха, аз вече ходех сама на море и прекарвах в Созопол поне месец. Отдавна бях станала свой човек и вече се деляхме на „курортистите” и „ние”. Рядко отсядах в базата, но продължавах да се храня там. Преместих се в квартирата, която татко използваше години наред – при

прословутата созополска хазайка Анна Батиньоти.

Ето я

Созопол на младини

 

 

Не беше голяма – само три стаи горе и малка вътрешна тоалетна долу. Татко вземаше голямата стая с изглед към морето и старинен месингов полилей, а аз в една малка, почти килерче, но я има на снимката – тази с бялото перде. Всъщност вече не ходех “с татко на море” и внимавах даже да не сме по едно и също време в една квартира, защото контролът щеше да бъде…

Къщата на леля Анна неизменно присъстваше във всички рекламни материали за града, но нея рядко я снимаха. Все пак я открих – в неизменната си басмяна рокля, къси чорапи и рошави коси (момичето вдясно не съм аз).

Созополска хазайка

 

 

Къщата й нямаше двор, а къса леко наклонена уличка – там вечер се вадеше маса, краката й се подпираха, за да не клати, постилаше се бяла покривка и…

Така една вечер, може би 1976-7 година, се прибирах доста късно и тамън се чудех как по-тихо да мина покрай вечно пазещата ме и любопитна хазайка, когато видях отпред седнали красивата Дона, тогава щастливо омъжена за англичанин, но винаги идваща на море сама, и двама старомодно ухажващи я кавалери – поетите Веселин Андреев и Славчо Чернишев. На масата – студено вино, филе от акула и карагьоз.

Е, присламчих се и мълчаливо слушах, но после събрах сили и аз да се включа. Тогава имах невъзможния мерак да заснема филм “Къде бях на 9-ти септември 1944″, в който свидетелите да разказват ИСТИНАТА, ама истинската истина* Вече бях чула разказа на Теньо (Стефан) Кънчев, попитах и Весо, не ми отговори пряко, но заразказва неща, които тогава не се говореха. Виното развързваше езика, миришеше на море и смокини, масата се клатеше, но не разляхме нито капка…

Созопол на младини

Авторката

Такава бях през 70-те години, именно в периода, за който разказвам. Май не си приличам много, но поне отзад се вижда площадчето през Старото кафене.

===

Ако ми е скъпо нещо в Созопол, това са вечерите и нощите.

Независимо къде – в морското казиното, в ресторанта, в някое от двете капанчета, наричани „Очите”, защото са на носа на залива, в малък двор или направо на плажа.

Помня казиното като малка – татко и приятелите му си говорят, а аз стоя пред оркестъра и слушам певицата, която пееше за сините канарчета и за Марина. Помня го и като вече пораснала – никога нямаше места, сбутвахме се по десетина човека на маса за шест, но имахме приятели келнери, които винаги намираха къде да ни приютят. После ни даваха тефтера, всеки поръчваше, пренасяше си поръчката, записваше, а накрая оставаше и парите – понякога и направо в портмонето… Даже не вярвам, че се е случвало. Това продължи докато веднъж не решихме да направим най-голямата възможна маса. Беше края на сезона и задната част на казиното вече не работеше официално. Именно там всеки новодошъл приятел и компанията му си донасяше масата и я слагаше до другите. Наредихме виеща се верига от поне 20 маси – и всичките се познавахме от години. Май така ни премина ищяхът да сядаме заедно. На следващата вечер всеки си беше на отделна маса.

Созопол

 

През 70-те в залива на пристанището пристигна прословутият Сал-бар.

Той си имаше собствен двигател и при тихо време се местеше заедно с наелите го курортисти до съседното пристанище. На сал-бара беше нашето спасение, когато затвореха кръчмите. Свиреше тиха упадъчна музика, пиеше се кампари, уиски и незнайно защо – шампанско. Барът нямаше парапет, а някакви табуретки, за които уж се връзваха корабните въжета. Та една нощ от такава „табуретка” с цялата си двуметрова дължина падна доста почерпения Петко. Добре, че барът бе в плиткия залив с лодките на док, ние се развикахме, а от тинята се показа белият костюм и усмихнатото лице. Държеше чашата в ръка – „не я разлях!”.

Другото място след полунощ бяха „Очите”. Харесвах повече това в Стария град – няколко маси, сгъваеми дървени столове и „Памид” на бутилки. За мезе препечени чирози с оцет, чесън и копър. Помня една вечер, току-що бях дошла и от алчност за слънце бая бях поизгоряла. Седях върху якето си, защото краката ме боляха, слушах вълните, гледах фара и ми беше хубаво, хубаво… Не вярвах, че може още! Но можеше – заваля топъл дъжд, едрите му капки изстудяваха прегрятите ми бедра и рамена. Колко е хубаво да си малко над 20!

На следващата година „Окото” вече не съществуваше – на негово място главният архитект си построи къщата (не е хубава) и ние се преместихме на Харманите. Там капанчето беше на самия нос до бункера и работеше до по-късно, тъй като шумът не пречеше на никого. Но имаше един проблем. За да се стигне до него, трябваше да се мине през територията на бившия лагер на ТПК „Хигиена”, а септичните ями не бяха добре затворени. Само за едно лято в тях паднаха две жени, едната пред очите ми – добре, че ямата не беше много дълбока. На „Боруна” се събираха местните момчета и ние, некурортистите. Понякога имаше мързеливи свалки, леки пререкания, но до търкал рядко се стигаше.

През 70-те години

на „Каваците” вече имаше бунгала, ресторант и най-важното – бар! А в Созопол се появиха и файтони.

Това ни изкушаваше да съчетаем двете удоволствия. На файтона се качваха дамите, а момчетата поемаха пеша по прекия път – понякога стигаха преди нас, тъй като конете трудно дърпаха по нанагорнището. А една нощ, когато решихме да се приберем по-рано т.е. около два часа, взехме файтона и на връщане. Бяхме по-малко хора, кочияшът беше на кеф, не искаше да товари повече конете и мина по обиколния път през носа. Леле, какво чудо! Топла лятна нощ, ярки звезди, шумът на вълните и конският тропот по асфалта – на човек му се искаше това удоволствие никога да не свършва.

Созопол

 

 

===

А нощта винаги приключваше с разходка до центъра. Там се събираха последните оцелели остатъци от шумните компании – вече по-тихи, по-изморени и по-романтични. Сядахме на топлия бордюр до градската градина, винаги отнякъде се намираше китара и Малкия Бъндарак или Жоро Минчев я поемаше… Тогава за нас рок-енд-рола беше млад.

Всъщност младите бяхме ние и светът беше по-свеж, по-ароматен, по-цветен.

Но времето тече и животът се променя.

В края на 80-те години Созопол стана прекалено моден

и шумен за моя вкус и аз и приятелите ми поехме на юг – на палатки на Алепу и Градина, после Варвара, а после съвсем се отказахме от Черноморието. Много години все се канех да се върна по старите места, но не събрах сили. Искам да запазя спомена за любимия ми град без бутафорните крепостни стени, без мутробарока и многоетажните хотели, без кича и чалгата във всичките й проявления. Сега други хора трупат спомени там.

А следващите поколения намират своите места, своите къщи, своите кръчми…

Защото „има време за всяко нещо и срок за всяка работа под небето… Време за прегръщане и време за отдалечаване от прегръщането. Време за придобиване и време за изгубване… Време за мълчане и време за говорене… Направи всяко нещо хубаво на времето му…”

Созопол

Забележка: В поста си за Созопол, освен свои съм използвала и снимки, намерени в Интернет. А тази чудесна панорамна снимка открих на страницата http://perchinkov.com/avtorentacar/show/26 . Перчинков се е постарал да снима от същата гледна точка като на някои стари снимки от 50-те и 60-те години. Надявам се, че няма нищо против да ги използвам с некомерсиална цел. Първата жълта сграда в дясно е базата на Съюза на писателите – надстроена и модернизирана – не зная кой я използва сега.

 

*Послепис 1: а филма така и не заснех. Не че не ми позволиха, но никой не посмя да застане пред камера. Единствено Максим Наимович, вече знаещ, че е болен от рак. Разказа, но ме помоли, ако въобще ми позволят да го излъча, да е след смъртта му. Чинно отделих 16 милиметровата ролка с тази част от интервюто и като пълен глупак и наивник я сложих в кутията с останалия материал. Да ви казвам ли, че изчезна само тя. И то много скоро след това. Още не мога да си простя, че не я взех.

 

2 Послепис: Във вестник “Сега” прочетох нещо от Рангел Вълчанов, което е в съзвучие и с моите спомени. Ще си позволя да го цитирам:

“… когато Созопол беше Созопол и когато голяма част от вас са били малолетни и невинни във всяко отношение, когато градът не беше пострадал от строителните упражнения на архитектите, когато между сградите духаше морският вятър и всяка къща беше личност и уважаваше своята съседка, тогава аз дойдох за първи път в този град. Заобичах го такъв, какъвто бе, и с мъка посрещах неговите възрастови изменения, които ми напомнят и за моите. Уви! По онова време Харманите не бяха тия Хармани. Бежанските къщи, малко на брой, кротки, приветливи със своите бледосини лица, гледаха морето, небето и самораслите треви, пожълтели от морското лято…”

Не бих могла да го кажа толкова хубаво.

Рангел наистина обича Созопол. Много години той идваше там, даже си построи яхта и я нарече на своята дъщеря Ани. Едно лято и аз се качих на нея – бяхме тримата с режисьора Георги Стоянов и стигнахме чак до Алепу, но това вече е друга история.

То созополските истории край нямат…

 

Автор: Павлина Д.

Снимки: авторът

 

 

Други разкази свързани с Ретро – разкази – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Изгубената Сирия –  Великден в Алепо и манастира на Свети Симеон 8

Изгубената Сирия – Великден в Алепо и манастира на Свети Симеон

Пътеписът днес разказва за не толкова далечно минало, но еднозначно попада в рубриката ни Ретро, по простата причина, че едва ли някой ще успее да повтори подобно пътуване днес. Но искрено се надявам, скоро това да бъде възможно отново.

Цветан ще ни води в Сирия от преди гражданската война в тази страна – политическите възгледи са на автора, а който може и  иска, ще се радвам да опровергава в коментарите. По този повод припомням правилото да се коментира текста, а не личността на автора, другите коментиращи и скромната ни редкация.

Приятно четене:

Изгубената Сирия –  Великден в Алепо и манастира на Свети Симеон

Дълбоко бях развълнуван от репортажа пo TV7 на Елена Йончева от Алепо за Свободната сирийска армия и от руските репортажи на агенция АННА  за зверствата в гражданската война в Сирия. Не мога да забравя, че там живеят и 2 милиони християни. Днес те търсят спасение в бежанските лагери зад граница. Отначало те бяха неутрални, днес пред лицето на джихада те се самоотбраняват организирайки милиции, за да защитават кварталите си.  Християните започват да подкрепят правителствените сили. Режимът на Асад даваше религиозна свобода и сигурност на малцинствата друзи, кюрди, алевити и християни, дори министърът на отбраната беше православен християнин.

Богородица – Алепо, Сирия

Богородица от арменската православна църква в Алепо ,,Св.40 Мъченици”.

 

Днес мъчениците са хиляди. Грабежите, отвличанията, убийствата са ежедневие.

Изнасилванията са благословени от Саудитският имам Мохамед ал – Арифи, който е издал специална фетва, която има за цел да облекчи живота на джихадистите в Сирия и да разреши техните сексуални издевателства,  съобщава “МИГнюз”. По думите на Арифи войните на исляма в близкоизточната страна са лишени от земни удоволствия вече повече от година. За да им помогне да разрешат сексуалните си проблеми, той е разрешил краткосрочните бракове, наречени още “джаваз мутаа” за един час, след това следва религиозен развод и отново джихадистки брак… с друга.

Не мога да отмина кървавия атентат пред университета в Алепо и бруталните

снимки на ислямски джихадисти и фанатици в Сирия как избиват сирийски християни, слагайки огромни камъни върху гърбовете им, които смачкват гърдите и предизвикват бавна и мъчителна смърт. Вижте на снимката на едно такова мъчително убийство на сирийски християнин.

 

https://fbcdn – sphotos – f – a. akamaihd. net/hphotos – ak – prn1/532638_546527248710348_1153468683_n. jpg

 

Имаме горчивия опит на християните от Ирак, оцелели и успяли да напуснат родината си след атентатите и падането на Садам Хюсеин. Те намериха убежище в Сирия и днес е на път да се повтори отново трагедията. Много бих искал всичко това да е пропагандна и гадна лъжа и никога да не се беше се случвало.

 

Затова да се върнем в 2008 година, когато решихме да направим едно семейно пътешествие до Сирия.

Тогава за днешните пари за автобусен билет София –  Варна си купихме билет София – Алепо!!

Алепо, Сирия

Оживената главна пазарна улица на 3 милионния Алепо (Halap)

Алепо, Сирия

Старият град е приютил много магазинчета, ресторанти и църкви.

 

Арменската църква – Алепо, Сирия

Попадаме на кръщене в арменската църква

 

Арменци – Алепо, Сирия

Изгнаници клети – арменци, намерили някога убежище в Сирия, и в България, днес те се надяват на помощ от Нагорни Карабах!!!

Великден – Алепо, Сирия

 

 

В този хан (горе) хапнахме баба гануш, хумус и агнешки шишчета. Опитахме и местното гъсто червено вино от долината на река Оронт. Беше два пъти по- евтино отколкото у нас и доволни се прибрахме да спим в чистия хостел.

 

 

Каква изненада,  събуди ни камбанен звън в 4 часа сутринта, вместо вой от минарета.

Великден е!

И ние бързо крачим по пустите улици към православната гръцка църква.

Великден – Алепо, Сирия

Богомолците пред затворените двери

Великден – Алепо, Сирия

След горещи молитви дверите се отвориха, а в дъното великденското яйце се пукна.

 

Великден – Алепо, Сирия

Каква радост, тържествена Великденска литургия сред братята православни.

османския часовник Bab al – Faraj – Алепо, Сирия

 

На площада пред османския часовник Bab al – Faraj, пред магазин ЦУМ имаме среща с група българи, за да отидем заедно с автобус до манастира на Свети Симеон. През 2011г. той беше обявен за част от световното културно наследство. Тогава, за съжаление,  започна и гражданската война.

Св. Симеон Стълпник

е много тачен и обичан ексцентричен аскет, който прекарал буквално на върха на един стълб цели 37 години в пост и молитва. Този рекорд е признат дори и от Гинес !

Бил е проповедник, лечител и прорицател (визионер). В пътеписа ми за Етрополския манастир е изобразено как почитателите му му подават с въже стомна с вода и кошница с храна.

 

Св. Симеон Стълпник

Византийският имперарор Маркиан, преоблечен като обикновен човек се покланя пред Св. Симеон

 

По съвет на Св. Симеон се е свикал Четвъртият вселенски събор, но светията не слязъл да участва. Не слязал да се прости и с майка си, когато тя починала. Гледайки отвисоко, с времето той се възгодял т. е. бил изкусен от дявола. Привидяло му се, че ангел идва на огнена колесница да го отведе на небето като пророк Илия. Симеон вече вдигнал единия крак да стъпи на колесницата, когато се усетил и направил кръстен знак и видението изчезнало. Разкаял се, той останал една година на този крак, т. е на куц крак. Житието му съобщава, че кракът му загноял и се появили много червеи в раната. Падайки на земята, червеите били събирани от един юноша Антоний и по негова заповед отново били подавани горе на стълба. Светията отново ги слагал върху раната си и със стоическо търпение казвал:,, Яжте каквото Бог дал!” Император Теодосий пратил трима епископи да го помолят да слезне и да се прегледа на лекар, но той отказал и оставил излекуването си в ръцете на Господ. Така в студ и пек,  прав или седнал опрян на перилата на малката площадка, той прекарал дните си до смъртта си на 2 септември 459 година.

След 30 км на запад от Алепо пристигаме с раздрънкания Икарус в

Qalaat Semaan  – крепостта на Семаан,  

Симеон брульо, Сирия

 

разположена на върха на висок хълм. Това е

манастирът на Свети Симеон.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan)

Ето това е останало от 15 метровата колона на Свети Симеон след многобройните посещения на поклоници и  любители на сувенири от древността до днес.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

 

 

Тук византийският император през 491 година изградил най-  големия църковен комплекс от четири църкви, разположени на кръст с център стълба и площ 5 хиляди квадратни метра, който останал ненадминат докато не била издигната Света София.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

 Той е пострадал най- вече от земетресенията и нашествията.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Алилуяяяя – проба на акустиката!

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Все пак има повече запазено от нашата Голяма Базилика в Плиска

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Всеки бърза да пипне тази свята реликва

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Сред каменните руини все пак има живот.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Аркадите на северното църковно крило

 Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

 Там в далечината на 20 км е Антиохия, бившото пристанище на Алепо, днес –  град Антакия в Турция.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Манастирът е високо на хълма, където постоянно духат ветрове, които вече са огънали боровете.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Почивка под сянката на боровете, роза дамаскена и сладолед на клечка от сърце

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

 В парка ни срещна това младо семейство с усмивки и надежди.

Манастирът на Свети Симеон (Qalaat Semaan) край Алепо, Сирия

Добре дошли в Сирия!

Добре дошли в Сирия!  – в един глас на английски ни поздравяват радостно местните ученици.

И така ние се връщаме

пак в Алепо

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

 

Под сводовете на най- големия Сук (пазар) по Пътя на коприната между Изтока и Запада можеш да откриеш всичко.

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

Сувенири

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

Можеш да наточиш ножицата или камата си

Ленин и Хафес Асад– Алепо, Сирия

 Следи на отминалото време –  двамата вождове: Хафес Асад (бившия президент) и Ленин.

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

Предчувствие за клане

Трупове, кръв и портрет на Башар Асад  –  едно предчувствие за днешната сирийска касапница.

Пазар (сук) – Алепо, Сирия

Все пак вкусих от постната манджа – бр–р–р – люта

Накрая всички си купихме по един калъп от прочутия алепски сапун.

Голямата джамия – Алепо, Сирия

 През 2006

Алепо беше обявен за Ислямска столица на Културата

и започна огромна реставрационна работа, финансирана от ислямски фондации. Все пак 80% от населението на града са мюсюлмани сунити и естествено първо беше завършено 45 метровото минаре на Голямата джамия.

Голямата джамия – Алепо, Сирия

Босите ни уморени крака усетиха хладината на полирания мраморен под.

Цитаделата – Алепо, Сирия

Цитаделата

Цитаделата на Алепо изглежда все още непревзимаема за опозиционните сили.

Цитаделата – Алепо, Сирия

Първата кула на моста към цитаделата

Цитаделата – Алепо, Сирия

 В тази квадратна кула е дворецът на халифа.

Цитаделата – Алепо, Сирия

Портата

Зад тази обкована с подкови и върхове на копия порта е дворецът.

Цитаделата – Алепо, Сирия

 Дневната светлина се процеждаше през бойниците.

Цитаделата – Алепо, Сирия

Таванът на тронната зала е бил навярно прототип за двореца в Алхамбра. (Гренада, Андалузия)

Цитаделата – Алепо, Сирия

 На стража на световното културно наследство.

Национален Музей – Алепо, Сирия

 

Великолепният Национален Музей с уникални хетски и асирийски артефакти.

 Национален Музей – Алепо, Сирия

 

Според някой изследователи това е статуя на античен космонавт с шлем,а за мен е просто една красива сирийска богиня.

После седнахме на терасата на прочутия хотел Барон, където е била обявена независимостта на Сирия да пием по едно арабско кафе с кардамон. Там се спазрихме с един таксиметров шофьор да ни откара утре със своето,, Жигули” до Замъка на Кръстоносците и манастира Свети Георги.

 

Цветан Димитров, Великден, 2008 – 2013

Автор: Цветан Димитров 

Снимки: авторът


 

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ

13

Лазурният бряг, Прованс и Лион

Днешната рубрика Ретро отново е посветена на Франция — този път на провинциална Франция. Вече четохме спомените на Росица от Париж, сега тя ще продължи спомените си от Лазурния бряг, Прованс и Лион Пристигам...

2

Франция, каквато я познавам (2)

Продължаваме днес със спомените на Росица от Франция на 90-те. Започнахме с Париж през 1992г, сега прочете за следващите ѝ впечатления от града. И… само за да ви подразня, ще ви кажа, че другата...

Франция, каквато я познавам (1) 12

Франция, каквато я познавам (1)

В петъчния ден отново е ред за рубриката ни „Ретро“, в която разказваме спомените си от по-стари пътешествия. Росица ще ни разкажа за Франция от 90 те години на XX век. Приятно четене:

Франция, каквато я познавам

част първа

ПАРИЖ

1992 г. март

Тези събития приличат повече на приказка, отколкото на действителност. Съдбата си прави странни закачки с нас, но както не веднъж съм казвала, тя винаги ни изпраща на подходящото място. Докато следвах, започнах кореспонденция с преподаватели от няколко френски университета. Вече бях на финалната права, когато получих покана за участие в конгрес в Ница. В допълнение авторът на поканата ми предлагаше да остана още две седмици за лек, импровизиран стаж. Ако не ме притеснявало да живея в стаята за гости на родителите му, то нямало проблем да ме приютят във Вила „Сувенир“. Ница. Лазурен бряг… ФРАНЦИЯ!

Учех френски език от първи клас и нали знаете, с езика идва и познаването за културата и историята, предпочитанието към книги, музика, кино. Никой от близките ми не вярваше, че ще излезе нещо реално от тази покана. Аз бях повече стресната, отколкото зарадвана. Имаше огромни проблеми, свързани с получаването на виза, с гаранциите и пр. неща, които няма да описвам тук. Запънах се и тръгнах по мъките. Организации-спонсори, заеми, дрешки като за пред хората от приятелки. Нещата придобиваха оптимистичен вид и си казах, че като ще ходя във Франция /може никога повече да не отида!/, ще е глупаво да не поостана в Париж поне за два-три дни. Имах съученичка, омъжена там, и с помощта на майките ни, които бяха приятелки, направихме контакт и се разбрахме да й гостувам. Купих си самолетен билет София-Париж-София и билет за влак Париж-Ница-Париж. Когато разбрах, че разстоянието между Париж и Ница е над 900 км., направих зверска физиономия пред консултантката от бюро „Рила“. Тя се усмихна и каза: „Е, това не са българските железници. Ще пристигнете за около пет часа и половина.“

Щастлива от покупката на билетите се обадих на майка ми, за да съобщя данните за полета, които трябваше да достигнат до Париж. Майка ми се разплака и каза, че М. е починала… И до днес не знам как момиче на 25 години „си отива ей така“, с годините научих какви ли не версии, но това не я върна между нас. Аз преживявах скръбта от загубата й и едновременно с това се самосъжалявах, защото нямах пари за хотели в Париж, а според билетите трябваше да направя там два престоя — три дни преди и два дни след Ница. Оставаха ми четири дни до заминаването.

Овесила нос и с очи като цепки за касички от реването се появих в университета, където трябваше да довърша текста на започнат проект. Един от асистентите обяви, че днес нямало да работим, защото има гост от… Франция — „Ето го, това е Ж., запознайте се, ти нали говориш френски, хайде да пием кафе…“. На „Шипка“ 6 пием кафе, аз съм си глътнала езика. Французинът ме пита защо не съм бъбрива като всяка жена, аз с мънкане разказвам историята, като си мисля „кой ще ти повярва, че цялата работа е толкова драматична и завързана“. „Няма проблеми да останеш в моето студио. Аз си заминавам след два дни с влак, защото обожавам влаковете. От летището вземи еди-кой си автобус, после метро и слез на спирката ‚Гар дьо Лион‘. Някъде оттам ще ми звъннеш, а може и от летището. Ще те посрещна и така нататък…“ Е, това просто не е вярно! Вечерта се обадих на семейството, всички в един глас ревнаха колко трябва да внимавам, че светът е…, а хора — всякакви. Приех риска, денят дойде. За мизерията в България по онова време нищо не разказвам — който е съвременник, той знае. Отгоре на цялата мизерия обаче си позволих лукса да изпитам следните две чувства: едното е снобско и е свързано с въпроса дали няма, моля ви се, да се разочаровам от Париж, нали съм учила във френска гимназия и знам повече от французите /ох, мамо мила, колко е глупава и самонадеяна младостта!/; второто чувсто е изненада и за самата мен — законен резултат от соцпропагандата — колко ли ще са студени и надменни капиталистите?!

На концерт в … Гренландия! 7

На концерт в … Гренландия!

Датският импресарио ни предупреди, че мястото, където ни праща е много “strange” и много групи са се върнали след като не могли да изкарат и три дни! След тези думи на изпроводяк, ние тръгнахме леко угрижени за Гренландия, за която знаехме само, че е най-големият остров в света и че има много ескимоси.
От летището “Каструп” в Копенхаген полетяхме с огромен DC и някъде над Ставангер (Норвегия) от дясното крило започна да излиза пушек. От пилотската кабина изскочи прибледняла стюардеса и съобщи, че всичко е ОК, но…
Кацнахме в огромна американска база – Сандре Стрьонфиорд и там с вътрешни линии ни закараха
до Готхоб – столицата на Гренландия.

Излетяхме от Копенхаген в 18.00 и в толкова пристигнахме в Гренландия поради разликата в часовите пояси!