Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
С Ирина обикаляме Милано и околностите му – след самия град Милано, днес вече сме на езерото Комо. Приятно четене: Милано и околностите му част втора Езерото Комо, Беладжо и Варена Най- вълнуващата част...
Днес с Ирина ще отскочим до Милано – като освен Милано, ще разгледаме и околностите му. Приятно четене: Милано и околностите му част първа Милано и Пияченца Здравейте пътешественици !!! Искам да споделя малко...
Започваме още едно пътуване с Тони – тази път няма да сме на мотор, а ще пътуваме със: – метро – шътъл бъс – самолет – нормален влак – TGV високоскоростен влак – трамвай...
Продължаваме с пътуването на Влади до Милано. В предишната част обиколихме малко, днес продължаваме.
Приятно четене:
втора част
Та да споделя как успях да се оправя за връщане.
Разхождайки се по улицата, където ми беше хотела, случайно попаднах на интернет клуб. Влизам вътре, плащам си за един час – две евро и сядам да мисля как ще се прибирам. Пиша една питанка до известен форум за пътешествия, както и е–мейл до превозвача, който ме е докарал – Юнион Ивкони да питам какво да правя… Съвсем случайно се оказа, че са пуснали извънреден автобус за 20. 07. Това го разбрах в рамките на този час, докато бях в нета… Просто превозвачът реагира светкавично и ми отговори на запитването и ми предложи варианта да се прибера с този извънреден автобус… само трябваше да потвърдя, като се обадя на мобилен телефон в България… Е, та на мен ми остава само да спя две вечери (тъкмо колкото си бях платил и тъкмо да ми изтекат 48 –те часа за возене… ). Малко ми се видя, ама няма как. И понеже ми се видя пък скъпо да се обаждам от Милано на мобилен телефон в България, веднага влизам в скайп – а, намирам приятели онлайн в България и ги моля те да се обадят вместо мен да потвърдят, казвам си имената и оставям моя си е – мейл, за да могат да ми отговорят какво са им казали… и така връзката беше осъществена… Имах си дата за връщане…
Та връщам се в метрото, слизам на станция “Palestro“ и се насочвам към градският парк – “ Giardini Pubblici “. Разходих се набързо из него, има си малко езерце в средата, множество пейки и алеи, по които се срещат бягащи за здраве италианци. На другият ден пак се върнах тук, за да разгледам
Та за този музей входа е безплатен и ако се посети рано сутрин към 9 – 9:30 ч, тогава вътре няма почти никой. когато отидох там на другият ден, бях само аз вътре… Ходих си спокойно, разглеждах, никой не ми пречеше, нямаше ги групите, които вдигат шум и се пречкат пред експонатите, снимах си спокойно. Много ми хареса.
Природо-научният музей
Та като заговорих за този музей, нека да продължа докрай с него. В него има много интересни животни – както истински и спиртосани в стъкленици, така и препарирани. Има цели триизмерни кътчета, където в триизмерна форма са показани животни, живели преди хилядолетия и милиони години – в средата, в която са живели, в това, което ги е обкръжавало – и като погледнеш от към стъклото – имаш усещането, че все едно си там – сред тези животни, преди милиони години.
Та да се върнем на първият ден. След градският парк, стана време да се яде нещо. Беше минало обяд, бях доста изморен, изпотен и гладен… Е, намираше се все още нещо в раницата ми, което може да мине за храна… А двата дена престой ми се сториха като няколко часа. От там пак на метрото, слизам на станция “Cairoli“. И от там се насочих към
На Piazza Castello. Пред музея имаше едно много интересно фонтанче, където си направих няколко снимки. Тогава към мен се приближи един негър и се опита да ми подари/продаде нещо… Едни шарени шнурчета, като дебел конец, шарен, пъстър и ми го пробутва. И аз понеже знам, че ще ми иска пари после, му отказах. Но той упорито ми го навираше пред очите, дори ми го завърза на ръката… После ме пита от къде съм. Той бил от Нигерия… И почна да ми иска пари – от едно евро почна… . Да бе, как не, упорито му казвам, че няма да му дам пари, като иска да си го отвръзва и да си го взема… и си вървя към двореца и той ме остави… Не е познал просто… Ама хубава дрънкулка си беше, ама след няколко измивания на ръцете и 1 – 2 къпания – тя се разпадна и се скъса…
Замък Сфорцеско (Castello Sforzesco)
Та разгледах вътрешният двор на Сфорцеско, както и безплатните зали на първият етаж… От там, през
много добро място за почивка, с пейки, зелени полянки и много сенчести дървета. Точно пред замъка са се спрели онези открити автобуси, които правят турове из града по интересните места. Мислех да се качвам, ама там имаше само един бус, ама той беше празен, не ми се чакаше да се напълни, та да тръгне. Спуснах се по
разглеждах, ядох сладолед – за 3 евро – две топки – пиколо, гранде… Голям, среден и малък… Трудно ми беше докато разбера, че пиколо=малък, но по пътя на логиката, след като ги изреди няколко пъти едно след друго (забравих в момента думата за среден) – пиколо… гранде и схванах… Две топки – този път бяха киви – шоколад. Определено много хубави сладоледи…
Та хотела ми се казваше Hotel „Paola“, а адреса в интернет му е: www.hotelpaola.it а адреса, на който се намира е: Via N. A. Porpora 16. Metro „Loreto“.
После ходих на една сауна с джакузи… Навън е топло, горещо, ама в сауната в джакузито беше много приятно – е, краката заслужават малко почивка и топла вода…
за да я видя така осветена и оживена. Беше невероятно красиво. Топла юлска вечер, звезди на небето, осветена катедрала, множество хора от различни нации се разхождат или седят на стъпалата пред катедралата, на средата на площада, уличен музикант свири песните на Битълс, с включена към лако говорителче китара, на фона на това други улични търговци пускат светещи хвърчила в небето (едни такива дрънкулки, светещи, като пръчки и отгоре нещо като перка. И го изтрелва с един ластик нагоре и после то пада като светеща фуния – парашут)… И на фона на това от съседните булеварди се чува от време на време воя на линейка или полиция. Стана време да се прибирам към хотела, защото минаваше 23 ч, а незнаех метрото докога върви. Оказа се, че след полунощ има поне само три метро влакчета и после метрото затваря… А по пътя ще ми е трудно да си намеря хотела.
Ставам
и отивам да видя каква е закуската. Китайчето на рецепцията ми предложи кафе, натурален сок и една табла с лакомства, от която си избрах едно малко кексче, една доза мед (от тези малките опаковки, които се предлагат за закуски към хотелите и тук. ), две препечени филийки и още нещо там. Похапнах си във вътрешният двор, където имаше инересни зелени дръвчета.
Започнах пак от катедралата, за да си налея вода, после минах през закритата галерия на Викторио Емануеле и се насочих към
Който е точно насреща, като се влиза в галерията. Един черен негър с костюм, официално облечен стои зад вратата и я отваря пред всеки посетител и я затваря след него… Това му е работата на човека по цял ден… Влязох, разгледах (то е малко бутиче на два етажа). После тръгнах нагоре по булевардите с другите бутици. Гледам, въздишам и си мисля какво ли е да пазаруваш оттам – неща, които са много скъпи. Е, какво пък – за да разгледа човек модните бутици не му трябва нищо друго, освен здрави крака, удобни обувки и достатъчно време да обикаля. Обикалям и гледам. И цветните градини по покривите и последните етажи на сградите.
Пред бутиците
И като тръгнах по главната Via Manzoni, после по всяка улица, която по един или друг начин привлече погледа ми. Вървя бавно и гледам. Така минах по Via della Spiga; – после с метрото се ориентирах към Via Vitruvio, където са разположени старинните сгради от преди 70 – 80 години, че и по – стари; – после пак с метрото до станция „Palestro“. От там тръгнах по „Corso Buenos Aires“, където от двете страни е пълно с големи магазини със сезонни разпродажби и намаления, и така съвсем неочаквано и случайно се озовах на станция “ Loreto“, където ми е хотела. Отбих се до хотела да си оставя малко от нещата, които носех (рекламни каталози от някой магазини). А забравих да кажа, че Museo di Storia Naturale се намира на „Corso Venezia“ 55 и работи от (9:00 – 17:30 – martedi – domenica) Linea 1 „Palestro“.
(ама не помня коя станция на метрото беше) – там имаше няколко небостъргача със стъкла и стомана, около някои от тях още кипеше строителна работа. После се спуснах по една пешеходна улица с множество заведения и пицарии, вървя и гледам, още не съм огладнял, мога да постискам още малко.
Небостъргач
Този път реших да се кача на покрива по стъпалата. Плащам 7 евро вход и тръгвам нагоре по стъпалата. Свят ми се зави, докато се изкача, но гледката от върха беше зашеметяваща. Ами да ви кажа имаше даже къде и плаж да си направи човек на покрива – едни така добре нагрети каменни плочи от слънцето… Направих си няколко снимки и там и погледнах от горе към другата сграда, където имаше на последният етаж лятна градина с много зеленина…
Катедралата
Оказа се, че това е било на последният етаж на Търговският център „Ла Ринашенте“. Та след като слязох от катедралата се насочих към Ла Ринашенте. По предварителна информация на последният етаж има лятна градина и целият последен етаж е със заведения, на които е по – евтино ако седнеш на бара, отколкото ако излезеш на терасата. Обаче незнаех кой е последният етаж…
То един огромен магазин. На етажа на нивото на земята, щандове на всичките модни дизайнери, за които се сетите – Армани, Долче и Габана. Ив Сент Лорен и още десетки други. Парфюми, козметика, червила. И на един щанд на Армани има едни картончета, с името на Армани… Вземам си аз едно картонче, и след малко ме догонва момичето зад щанда и ми пръска с парфюм на Армани по картончето – това било тест – картонче. Та прибирам си аз картончето в чантичката през рамо и… още ми мирише на Армани, като си бръкна вътре…
Та продължавам нагоре по етажите, нямайки търпение да достигна до последният, за да се отдам на лакомствата там… Нагоре – нагоре – нагоре – няма край този магазин… мъжко облекло, дамско, детско, порцелан и стъклария – на всеки етаж по нещо различно. Уморих се да гледам, ама викам, айде да стигам до последният етаж. Е, по едно време стигнах и до там… Леле, то лакомства, то чудо, откъде да започна… Обикалях, гледах… и накрая се спрях на
Един бар с бели столове, по бара върви една движеща се лента и по нея вървят лакомствата в купички с различен цвят: червени, зелени, жълти, сиви. И насреща едно табло, на което пише цените – за лакомствата в жълтите купи – една цена, за зелените – друга. И така за всеки цвят – различна цена. Например за малкото пари в съответните купи – сложили по две сладкишчета – пастички, тортички, курабета със сметана и други подобни. В купичките за повече пари, сложили готвена японска храна и т. н. И на бара опашка… Като се освободи място и момичето – японче, поканва следващият лакомник…
Та дойде и моят ред, седнах, момичето дойде при мен да ми обясни какво предлага. Вземах си една японска бира, порция бял ориз и едно готвено лакомство от лентата, която се движи… Вилици и лъжици не предлагат… Само дървени клечки… Ха, голям кеф, измъчих се с клечките, ама успях да излапам всичко. Те, клечките са свързани в горният край. По – сръчните ги разделят, а по – непохватните така ядат, без да ги разделят – само малко ги разтварят и все едно ядеш с вилица с две рогчета… И накрая иде сметката. За това удоволствие, за тази храна – 16 Евро… Много добре… похапнах си, платих си, излязох да разгледам градината на терасата и поех надолу, за да продължа да обикалям. И надолу броих етажите. Стигнах до девет… етажа…
Излязох навън, налях си вода от чешмичката и поех надолу зад катедралата по поредната търговска уличка. И там по един сладолед похапнах, позяпах по витрините. След това се ориентирах към метро станция „Lotto“. И оттам се опитах да намеря
Доста ходене имах от тази метро станция, но с много питане успях да го намеря. То се ходи нагоре по една еднопосочна улица до първите светофари, после се завива надясно, пак се ходи доста и по някое време се видя стадиона – огромен и масивен фундамент, ограден от висок повече от човешки ръст зид… Приближих се до него, колкото да направя някоя и друга снимка над оградата и се върнах обратно, защото имах доста да вървя, докато се върна до метрото… Прибрах се до хотела малко да си почина, ходих пак на сауна да се отпусна малко в хладното джакузи и като взе да се стъмва, пак се запътих към катедралата. Ми тя стана за мен едно притегателно място за прекарване на поне час под звездите.
Сан Сиро
Та отивам на катедралата след 21 ч, сядам на стъпалата при другите младежи, пуша по една цигара, слушам музиката на уличните музиканти, гледам светещите парашутчета на уличните търговци, звездите на небето и си мисля, как на другият ден ще трябва да пътувам за България… По едно време поглеждам, че в съседният голям магазин все още щъкат младежи. Реших да се кача дотам, да видя какво толкова има. И се запътих…
– малки, средни, големи купи, в които можеш да си сложиш малка, средна или голяма салата от наредените огромни плата със салати. Избирам си средна купа, пълня я с домати, краставици и настъргани моркови, плащам си три евро… Доплащам още 15 цента за една доза кетчуп (в опаковки, като нашите захарчета за кафе, малко по – големи), слагам си олио и се разполагам на масата. Добре си похапнах, стана късно и реших да се прибирам, докато не е затворило метрото.
И докато бях още на катедралата, тъкмо вече да си тръгвам, чувам дрънкането на някакви звънци, викове, свирки… Поглеждам и виждам насреща ми се задават няколко велосипедиста, в колона по един… обаче в далечината се чуват още свирки и подрънквания… И в един момент през площада пред катедралата се изсипаха поне едно 200 – 300 велосипедиста… Една огромна върволица от велосипедисти (явно организирали се по някакъв начин), дрънкащи, свирещи, викащи, смеещи се… и най – отзад полицейска патрулка, която ги изпрати до площада и е върна… И цялата тази върволица мина през площада, влезе в закритата галерия на Викторио Емануеле и се спряха там – вътре… Беше един невероятен завършек на тази последна вечер в Милано…
Милано
Прибирам се в хотела, ама не ми се спи.
Почти всичко е затворило. Само на един ъгъл до самият булевард виждам едно отворено ресторантче… Реших и там да похапна като за последно. Японско ли беше, китайско ли, аз много не ги различавам двете нации. Харесах си от витрината една порция (подобно на палачинка тесто, със свито вътре нещо и някаква салата покрай него. Избирам си го, затоплят ми го, вземам си и едно кафе… Нямаше да си взема кафе, ако не бях видял един младеж, пред мен как си поръча кафе и каато погледнах колко готино го направи и как го напудри отгоре с кафеени зрънца…, та неможах да устоя на изкушението да го опитам… Сервираха ми храната с няколко нарязани кръгчета франзелки… Ядох, почивах, пак ядох, спирах, излязох навън, че ми стана много топло, заведението взе да затваря, аз още не съм си доял… Насипах останалото в книжната кесия, в която ми бяха дадени вилицата и ножа, взех си салфетката и се прибрах в хотела… Мазна ми се видя храната, малко пикантна и си представях как след малко ще ме заболи корема… Нищо подобно не ми се случи, нито на сутринта, нито по обед…
На другата сутрин следва бърза закуска, обаждане по телефона до шофьора на автобуса, с който ще пътувам, за да видя дали се движи навреме – трябваше в 9:00 ч, сутринта да бъде там, където ме оставиха на идване, но се оказа, че ще дойде с два часа закъснение, някъде към 11:00… ч. Така, че не се наложи много да бързам, но все пак реших да побързам, защото пък ми изтичат 48–те часа време на картата за возене, та да мога да влезя в метрото преди 8 ч, сутринта, пък после да се мотам около гарата и да чакам… идва автобуса към 11:15 ч, качвам се и вече съм спокоен, че ще мога да се прибера.
И приказката свършва някъде тук.
Снимките можете да видите на : www.album.bg/vladimir1974m2
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Милано – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
Днес ще избягаме от къщи в буквалния смисъл – Влади ще ни разкаже за Милано
Приятно четене:
начало
Така започва днешният пътепис, който ще ви отведе макар и за малко до Милано.
От много години сме си мечтали с един приятел да посетим Милано и да разгледаме бутиците на модните дизайнери. Той е фен на италианската мода и неговият идол е Армани. Обаче нещо все ни спъваше идеята. Или единият нямаше пари, или другият нямаше време. И така почти 8 години… И накрая аз се отказах да го занимавам с това и реших да отида сам и да го оставя да ми завижда. Речено – сторено.
Милано
Успях да си изпрося цели три седмици отпуска в разгара на лятото. Имах някакви пари, бях си свалил нужната ми информация за Милано от интернет, имах си карта на Италия и карта на Милано… Една огромна карта на Милано с мащаб 1:16000 – (1 см. =160 метра). Оставаше само да си събера багажа и да избягам от вкъщи…
Да, обикновенно се измъквам потайно от вкъщи, когато реша да пътувам занякъде. И един прекрасен топъл летен понеделник, когато баща ми беше на другото село, а майка ми отиде в града на пазар… И аз се измъкнах успешно…
Вземах си една раница – еднодневка и започнах да пъхам нужните ми неща в нея. Погледнах в интернет какво ще бъде времето в Милано през следващата седмица и напъхах по две дрехи с къс ръкав, две къси летни хавайки, един дълъг ръкав и нещо по–ежедневно за из път, вода, бисквити, храна, малко от домашната ракия на тати , две дебитни и една кредитна карта и по обед бях на автогарата, за да си взема билет до Милано за отиване и връщане, като на връщане да е отворен… На Юнион Ивкони…
Жената на гишето ме погледна доста странно, като ѝ казах какво мисля да правя и побърза да ми издаде билет, защото се оказа, че за следващият ден – вторник имало само три места… И можело докато си говорим с нея за това пътуване, някой от някъде да ги заеме. Представете си , ми каза жената, че докато си говорим така с теб, в някой друг офис в страната се яви тричленно семейство и поиска билети… И докато си говорим с вас за подробностите и местата ще бъдат заети… Доста умен ход… Написа ми билета – София – Милано за 17. 07 и Милано – София (отворен) и ми каза, че трябва да се обадя , за да знам, кога ще пътувам обратно, за да ми се пази мястото, защото пък, ако нямало други пътници за качване от Милано, или няма места, автобуса може и да не влезе в Милано… Доста се замислих за това, ама си казах – това е скъпа мечта и тя ще иска своите жертви. Платих си билета – 290 лева за двете посоки, помотах се малко из нашия град и вечерта заминах за София, за да ми е по–спокойно и на сутринта отидох на автогарата “ Сердика“, завериха ми билета и се качих на автобуса.
Следва почти цяло денонощие път и на другата сутрин да бъда в Милано.
И понеже по този път съм пътувал десетки пъти, реших да се отпусна и да се возя… Само от време на време поглеждах табелите по пътя, за да знам докъде сме стигнали. Белград за първи път от 10 години насам, го заобиколихме по околовръстното – не сме влизали там, само реката, над която минахме, ме подсети, че сме някъде там.
Следват граници, проверки, почивки на всеки 4 часа, една нощ в автобуса. Гледах да не харча никакви пари по пътя на отиване – минах само с 40 цента, и то на първата спирка след излизане от България – на километър след границата и то защото много ми се ходеше на WC.
през последната граница, на която спираме за проверка. Пътят става много добър, автобуса вози много добре, та чак те унася на сън, само дето около седалките е малко тясно, та все не можех да си намеря място. По крайпътните заведения става все по–скъпо и аз даже започнах да се притеснявам дали ще ми стигнат парите в Милано, ако и там цените са такива… По едно време между седалките мина единият от шофьорите да ни пита дали всички си имаме фиксирани дати за връщане… Ами аз като си нямах… Викам му, че моя билет за връщане е отворен… И че мисля да остана в Милано 4 – 5 дена… И той като ми каза само, че
чак до края на юли – до 30.07… И че при това условие няма да мога да се прибера, защото никой нямало да ме вземе, след като няма места…
Олеее, викам си – сега добре се подредих… Ей ти го на теб сега Милано – гледай си го две седмици… А аз съм на работа на 29. 07… Чудо ще е , ако наистина не мога да се прибера… Замислих се дълбоко… Но нали съм на инат и почти без багаж… първо ще си погледам малко Милано, за да мине на моята, а после ще му мисля как ще се прибирам…
Duomo, 20122 Милано, Италия
И на една почивка по пътя, един от пътуващите дойде при мен, да ме пита за къде пътувам, какво работя… мислейки се, че пътувам, за да работя. И аз като казвам, че съм тръгнал за Милано за 3 – 4 дена, да разгледам бутиците на модните дизайнери и той ми каза, че не съм добре… Това и сам си го знам , няма защо да ми се казва…
Докато съм спал в автобуса,
това го разбрах, когато се събудих по едно време и надписите по табелите бяха на италиански – тогава се сетих, че между Словения и Италия няма граници… И така, нощта почти се изниза, наближаване Верона. Влизаме във Верона към 4 часа, сутринта, за да оставим там две момичета и един мъж. А автобуса ни на отиване беше пълен, само с едно свободно място. Крайната точка на автобуса беше Валядолид.
Милано
Имаше пътници за Тулуза, които тръгнали на пътуване към BAYONNE – Matabou и от там към Португалия с влак по техни си маршрути… И вече влизаме в Милано, тъкмо се разсъмва. Първо виждам, че навлизаме в голям град, а после виждам една малка табелка – бяла, правоъгълна, на която пише с големи черни букви МИЛАНО. Хм. Събирам си нещата около мен, по седалката и отгоре, приготвям си раницата и вече бях напълно готов, когато навлязохме навътре в Милано и вече видях очертанията на гарата… Автобусът спира зад Централната гара в Милано, до сградата на пощата, отваря вратите и шофьора ми вика да слизам… Каза ми как и на кого да се обадя, за да ми бъде фиксирана датата за връщане и да питам какво да правя, ако няма места за връщане. Та,
Автобуса затвори врати и си замина… И аз се оказах сам – самичък на гарата в Милано с една раница еднодневка, десетина листа с информация, карта на Милано, карта на Италия и един джобен българо – италиански разговориник… Милано – твой е, викам си аз и се огледах набързо, за да видя, къде точно ме остави автобуса и тръгнах малко да разгледам гарата и да похапна нещо, докато стане още малко светло. Следващата ми стъпка беше да си взема карта за 48 часа, за возене в градският транспорт и метрото и да започна моето пътуване в големият град от метрото…
Милано. С това се возих на градски транспорт
Влизам в гарата. Тя е много голяма, огромна, с високи тавани и няколко магазина вътре. Слязох в метрото, вземах си карта за 48 часа (ми като незнам как да си я поискам – написах на един лист „48 h“, и казах – един билет (на италиански), и показах листчето – за колко време). И през това време си пуснах химикалката, за да си платя, после си тръгнах и се оказа, че таз химикалка останала там… Забравена, загубена… още в началото…
Милано – фасади
Слизам в метрото, активирам си картата на машинките. Таз’ карта се пъха всеки път, за да се влезе в метрото. И отивам направо на
да гледам. Оле, много ми хареса там. Ранно утро, почти никой нямаше на площада, само няколко жандарми. Разгледах катедралата отвътре – имаше още 1 – 2 ранобудни посетители… Огромна катедрала, никой не ми пречи, разглеждам си я спокойно, бавно…
Дуомо
После я обиколих цялата отвън и стигнах до една чешмичка – точно срещу магазина Ла Ринашенте, напълних си малко вода. Общо взето за двата дена не съм харчил пари за минерална вода, както съветват пътеводителите… Пия си от таз вода, като ми свърши бутилката, отивам с метрото, напълвам си пак. И така…
И продължавам да се разхождам. След катедралата продължих към закритата
Магазините там още не бяха отворили, но поне видях кое къде е. После се мотах по улиците наоколо.
Закритата галерия Виктор Емануел
И някъде след 10 часа сутринта, реших да се ориентирам да видя
От сайта http://www. hostelworld.com още от вкъщи си бях набелязал няколко хотела за малко пари и направо се насочих към метрото, за да отида на метро „LORETO“, където са разположени те. Общо взето , като се слезе от Метрото на LORETO , което е само на две спирки от гарата (Centrale FS), по зелената линия, като се идва от към центъра, и се излезе през изхода, като се върви в същата посока, по която е дошло метрото, се излиза от метрото, пресичат се две улици и точно на кръговото кръстовище, се завива надясно (там са 2, 3 булеварда, ). Единият от които е „Via Nicola Antonio Porpora“. И само по тази улица Via Nicola Antonio Porpora като се върви, от двете и страни и по десните и пресечки са разположени хотели с 1, 2, 3 звезди.
Аз си избрах един хотел с една звезда и реших да питам дали имат стая като за мен. Влизам, на рецепцията едно красиво китайче ли беше, японче ли, усмихнато. Успях с моя недодялан английски и почти никакъв италиански, със жестове и писане, се разбрахме – стая за 55 Евро, на вечер със закуска (скромна закуска, де). Казах му, че ще се върна след 10 минути, защото исках да огледам съседните хотели с по една звезда… Отидох до другият хотел на ъгъла, оказа се, че там може да се спи за 40 евро на вечер… Обаче беше 10:45 часа някъде, а на този хотел, ми казаха, да дойда след 13:30ч, и че ако искам, мога да си оставя багажа там и да се разходя… А, да, бе, как не – нито ще си оставя багажа там, нито пък ще продължа да се разхождам с него още три часа…
Милано-в двора на хотела
Върнах се при китайчето и там останах – две нощувки по 55 Евро – дадох ги – 110 евро… И си викам – тук ще да е… Много добра стая, двойно легло, с изглед към главната улица… ТВ имаше също. Е, нямаше климатик, но имаше на тавана един вентилатор с едни големи перки… Като го пуснах, той като почна да бръмчи и да се клати… оле, викам, ей туй, ако ми падне на главата… Поохлади малко стаята и го спрях. Оставих си багажа, вземах си само в един сак нужните ми неща за кратка разходка и поех из големият град.
Милано – зелени градини
Очаквайте продължението
Автор: Владимир Георгиев
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Милано – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂
Днес ви представям един любим мой вид пътеписи – пътепис, вдъхновен от вече разказани пътешествия от наш автор. Жорж ще ни разходи из Европа с кола, а той смаия вече ще ви каже на чий разкази и съвети ще балгодари за това му пътуване. Приятно четене:
Отдавна планирахме пътуване до Швейцария с кола. Използвахме случая че дъщеря ни завърши първата си година във Виена и го съчетахме в началото на юли. Определихме си маршрут:
Общо предстоеше да изминем над 5200км.
Първи ден.
Отпътувахме от София след работа към 18,30 часа, като бързахме до Калотина да преминем преди смяната на митницата. Успяхме до 19,45 да заредим с дизел и да преминем. Последва нощно каране до Виена, като давам и актуални цени за винетки и тол такси-Сърбия тол за 12,50 евроот Ниш до Суботица, Унгария винетка за 4 дни 7,80 евро и Австрия за седмица 8 евро.
Втори ден
пристигнахме към 07,00 часа, щерката вече ни чакаше, но докато оправим багажа й мина един час. Заредих дизел за 1,12 евро и газ към Мюнхен. Предложих на дъщерята да кара ако иска, но тя отказа с причината че й се спи и така беше цели три дни тя да спи, докато пътуваме.
През цялото време и пътуване беше много топло и горещо. Така на около двеста километра след Мюнхен много ми се приспа и спрях на паркинг около Бодензее и заспал около час и половина. Но направих непростимата грешка да оставя навигацията на стъклото, тя се беше опекла когато се събудих и така се оказах в началото на пътуването си само с една стара карта от 2007г. и познанията си по география и езиковите умения на навигаторките си.
В Брегенц си купихме швейцарската винетка за 30 евро и продължихме за
Хотела ни беше на 7 км извън града на магистралата за Базел и решихме първо да разгледаме града и тогава да се настаняваме. След като се запознахме със системата им паркиране разгледахме центъра със символа му – покритият мост с кулата в река – най-продаваният фотос в Швейцария и символ на визитката й. Между другото изобщо не е нещо впечатляващо, но това е друга тема. Разгледахме и стария град-старинни сгради с тесни улички и пак нищо впечатляващо поне за нас. Настанихме се в хотела след 21,00 часа и останахме много изненадани от пълния паркинг с най-различни регистрации от все далечни дестинации.
Отдавна твърдя, че пътеписът няма задължителна форма. Днес ви представям един пътепис, който въпреки немерената си реч повече напомня поезия, отколкото проза. Приятно четене:
тръгвам на това пътуване, за да изляза от кожата си.
пъхвам се в черната вектра с любимото си патешкожълто одеялце, стягам колана и левитацията започва. километри нагоре напред в стратосферата.
глупава малка принцеса, на която й е писнало да опитомява.
вкопчвам се в зеленината, която след ниш, започва да пъха клони в очите ти.
топя се и се сливам с нея и спя.
събуждам се онова buongiorno, което чух за първи път точно преди десет години. на няколко километра
върху нас се изливат тонове дъжд.
виждам само мигащия зелен кръст на близката аптека.
не спира да вали до флоренция.
влизаме в този град към 7 вечерта при адски задръствания, без карта, без gps. the old way.
преди десет години слязох край арно пред зелените й хълмове и вили и кипариси, оживели от пасажите на майкъл ондаджи.
знаех, че ще се върна и години наред тя беше в съзнанието ми –
сребърната арно, пълзяща около хълмовете, лястовиците над понте векио, зеленикавата статуя на козимо медичи, цветята на уфици…
сега слязох на едно задръстено кръстовище с миниатюрна карта от google maps под проливния дъжд и хванах първия пич, който срещна погледа ми.
scusi, do you speak english.
разбира се, че говореше.
проговори още щом ме видя.
палацо векио, арно, давид бяха някъде наблизо, но за десет години проумях, че хората са по-важни от историята. бях тук.
