От днес яхваме моторите и заедно с Петя ще обиколим близките Западни Балкани. Започваме с новото Скопие и древната Хераклея край Битоля в Македония. 

Приятно четене:

Езера, ветрове и приятели –

едно цветно юлско пътешествие с мотор през Македония, Албания, Черна гора и Сърбия

част първа

Скопие и Хераклея (край Битоля)

 

 

Предисловие

 

Липсва ми очакването, тръпката, изострената сетивност… Вниманието ми е обсебено от идеята за по-малко багаж. Тя се препъва в желанието ми да не ни липсва нещо и във въпроса – „Ами ако ни потрябва?”. Списъкът с необходимото се допълва и редактира ежедневно. Ники работи и през почивните дни. Отговорността по подготовката е изцяло моя. В мен се настанява някаква предварителна представа – някъде там, в далечината, ни очаква лазурна езерна повърхност, леко накъдрена, целуната от слънце, разпиляно по нея на хиляди парченца. Наоколо – влажен мирис на гниещи растения и  нещо неопределено с леко солен вкус…

Странно, не съм нетърпелива. По-скоро смутена от тревожните мисли, които пропукват стената на съзнателната ми защита. Дали моторът, този вече немлад наш спътник,  ще ни върне живи и здрави у дома? Дали аз ще се справя, аз – вече немлада, дали ще издържа на натоварването, промените, несгодите, проблемите … Дали ще видим всичко планирано, кое и какво ще промени намеренията ни? Ще го понесем ли, каква ще е атмосферата в групата… все неща, които  зависят и несъвсем от нас. Дали? Кой знае! Може би само пътят крие отговорите, извил снага предизвикателно пред нас, пътят който ни тегли магнетично, гъделичкайки вечната ни човешка жажда за промяна и движение.

 

Тръгването

 

Слънчево утро след обърканата и неспокойна нощ. Множество пробуждания сред събрани на топка чаршафи. Всичко върви по план, тръгваме точно в уречения час. Няма кой да ни направи снимка.

През Витиня ми е доста студено. Слагам ръце пред себе си, зад гърба на Ники и препускаме напред. За пръв път забелязвам красотата на прохода, зелените вълнообразни, богато обрасли склонове и виадуктите, по които профучаваме. Виждала съм ги на толкова други места, винаги възхитена от съчетанието между дивата природата и сивия асфалт, виещ се змиевидно през планината. Минавала съм хиляди пъти оттук, но чак сега се впечатлявам..

Срещаме се с Денислав на бензиностанция. Две-три стандартни приказки, усмивка, закачка – и отново напред. Слънцето е кацнало в ъгълчето на визьора ми, закичило ме като цвете, пропускайки миг топлинка, от която така се нуждая в момента. Преди София погледът ми грабва свежо, сочножълто поле от слънчогледи, което ми създава усещане за радост. Поглъщам мириса на прах и лято…

Следва срещата ни с Веско и група ентусиазирани изпращачи, всъщност приятели, дошли да ни пожелаят – „Безаварийно!”… и да се върнем живи, здрави и доволни. Пием кафе, показваме си талисманите.

 

Веселин Куршумов (който занапред ще се зове Бобан Левио мигач) вече е в стандартното си състояние на еуфория. Щура се насам-натам, смее се непрестанно, говори високо… Познавате го от предишните пътувания – човек лиричен и възторжен, сериозен и несъвсем,  творец на множество статии в местния печат през това пътуване (статии, които се появяват в периодични издания като „Которски новости” или  „Подгоришки новинар” и разказват неустрашимата история на група български мотористи), който често кара с ляв мигач, когато трябва и не трябва, разпилян и разсеян, нестандартен и щур. Просто Веско Куршумов.

Пием по едно кафе, стискаме си ръцете и продължаваме към Кюстендил. С нас идва и Вальо, за да ни изпрати дотам. Преди града го прегръщаме, пожелания и… вече сме на границата с Македония.

 

Ден първи

Скопие – център, Милениумски кръст

 

Първоначално ме завладява усещането за запустялост, което лъха от околния пейзаж и неизлепените къщи. Това полека се променя.

 

Спираме за кратка почивка в т. нар.

„Етно село”,

което се оказва голяма, доста голяма кръчма с различни битови мотиви, както и вкуснички нещица за хапване от местната кухня. Доста живописно местенце.

 

Елегантно и бързо обслужване от врели и кипели сервитьори, които знаят как точно да ти вземат парите, така че да не съжаляваш. От уж небрежния хаос, който създават множество вещи, се ражда усещането за уют и домашност.  За някаква приютеност, докато небето започва да се мръщи и прокапват първите едри капки  студен дъжд. Времето определено ни се сърди за нещо. Мислим си непристойни неща по негов адрес, докато се гощаваме с баница с праз и овче кисело мляко. Доволни сме.

По пътя започва сериозно да вали. Временно спираме на сухо под една патарина  (място за заплащане на пътна такса), пада голям смях, още не сме препатили от лошото време и пресният ни ентусиазъм ни държи на върха. Времето вероятно ще промени това.

 

Засега сме щастливи, пристъпваме между прашните дъждовни вади, които превземат временния ни остров.  И сме добре, неочаквано добре.

Поемаме към

Скопие

Дъждът плющи по нас, а в някои от преминаващите коли едни злорадстват, други – съчувстват… Хора, разни. Градът, в който пристигаме, е някак странен. Безцеремонно се паркираме под „репликата” (както се изразява на своя неповторим дърводелски език Ники) на Триумфалната арка с надпис „Македония”. До нея се мъдри тамошна известна личност.

Отсреща, в средата на красив фонтан, яхнал непокорен жребец, ни посреща

Александър Македонски

Така и не разбирам какво търси тук.

Паметници – много, много паметници

Няколко помпозни, бели, орнаментирани сгради. Енергично строителство с подтекст, пък кой както го разбира. Интересно ми е. Разхождаме се напред-назад, а дъждът ни пречи да снимаме. Чудим се дали да продължим, или да посетим и другите набелязани места. Заявявам желанието си да запаля свещица за здраве в някоя църква. Двадесет и девети юни е, денят на  „Св. Петър и Павел” по православния календар. Почитан от мен празник и имен ден на момчето ми. Останалите (без да вземат предвид истинските си чувства) откликват. Какво да ме правят – единствена дама и майка на групата.

Скоро спираме пред величествена църква в модерен съвременен стил. Влизаме с Ники.

 

Вътре няма никой – точно както ми харесва, да се усамотя и помоля, да благодаря, да бъда сама със себе си и същевременно част от цялото. Ники ме оставя. Просто стоя и не мисля. Вдишвам, издишвам. Приятно и леко ми е, може би и малко тъжно.

 

После се случва нещо, което не разбирам. Излизам през една от портите. Оглеждам се. От моторите няма и следа. Бавно и мощно в мен се надига паника. Връщам се в двора на църквата, където  вече нахлува цяла сватба. Стоя и се оглеждам отчаяно –  черна врана, с екип за дъжд, странна и щураща се сред празнично облечените хора. Може би изглежда доста комично отстрани… Усещам такава дълбока самота, че всичко друго губи смисъл. Объркване. Излизам отново. Никой. В момента, в който звъня на Ники, зад ъгъла небрежно се задава Денислав, с фотоапарат в ръка. Преглъщам  и се стягам, за да не хукна и да му се хвърля на врата. После трябва дълго да обяснявам.

 

Време е да представя един стар приятел. Денислав, който неправилно наричам  понякога Десо (идващо от Десислав) е майтапчия и сериозник. Никога не се оплаква от несгодите, знае и две и двеста. Адаптира се към ситуацията бързо. Намесва се точно навреме, ако се съмнява, че сме сбъркали пътя. Предпочита нормалното каране, особено в населени места. Старае се приблизително да спазва ограниченията. Не е експлозивен и няма да те изненада с промяна в поведението. Радва се на моментите и почита, дълбоко и искрено, природата и нейната красота. Защитава себе си премерено, споделя премерено, постъпва премерено. Не е натрапчив в желанията си – заявява ги и толкоз. Склонен и на щури неща, ако от тях, например, ще се пръкне някоя и друга прекрасна снимка. Допълва групата идеално, търпи Ники с неговите критики и забележки, противопоставя се умерено – точно колкото трябва. Той е балансиран, но в него все пак дреме оня мотористки възторг – да обязди мига и да се слее с него. Прегръщам го!

Времето вещае дъжд. Въпреки това решаваме да посетим една от забележителностите на Скопие –

Милениумския кръст,

който се намира на един от хълмовете край града. Ники вече е бил там, така че стигаме бързо до мястото. Изчакваме следващия курс на лифта – тръгва в определено време, което стриктно се спазва. В кабинката сме трима – Веско, аз и Денислав. Изкачваме се бавно нагоре, а постепенно под нас се разстила градът, небрежно обгърнат от изпарения след дъжда.

Кръстът е грандиозен.

В основата му е македонското знаме, наредено от жълти и червени плочки. А гледката… въпреки вятърът и мъгливостта, наистина си струва. Зареждащо. Щурам се насам – натам, снимам от различни ъгли.

 

На няколко цветчета дремят летаргични пеперуди. Снимам ги отблизо. Не помръдват, температурата е ниска.

Чувам гласовете на приятелите си сред вятъра, влагата и студа, щракам си с апарата и ми е добре. Намерена съм, сред тази чужда и своя земя, на този хълм, близо до облаците.

Връщаме се към центъра на града – безбройни паметници, бели сгради с колонади, мост, по чиито парапети се издигат фигурите на множество местни  и чужди величия. В средата на реката – в бетонни кубове пълни с пръст, растат крехки върбички, а надписите гласят – Вяра, Надежда и Любов. Личи стремеж към показност. Намерение за създаване на собствен облик и идентичност. Въпреки  грандоманщината, желанието за национално себеутвърждаване заслужава уважение, макар и заявено по такъв начин.

 

Вечерта спим в

Битоля

Хотелче на име „Премиер”, в което ни правят отстъпка от цената за нощувка. Приятен ресторант, галантно обслужване и вкусни местни специалитети завършват този ден. Видяхме всичко планирано, валя ни, изгубих се и после се намерих на един хълм под грандиозен кръст… Какво повече?

 

Ден втори 

Хераклея (Битоля); Национален парк „Галичица”; „Св. Наум”; Охрид – Самуилова крепост; „Св. Пантелеймон и Климент”; Билянини извори; Црни Дрин.

Ставаме рано – закуска и се отправяме към Хераклея.

 

Древноримски останки, известни със своите неповторими подови мозайки. Изящни, изградени от малки, еднотипни, разноцветни камъчета. Търпеливо  нареждани едно до друго, за да образуват различни диви животни и растения. Поразителна е динамиката в позата на животните. Като в рисунка…

 

 

Порти, малка и голяма базилика, останки от стени… толкова древност, със специфично излъчване, което се допълва от изложба на трагични маски. Всеки търси своето лице сред тях – тази, която ще го изразява. И го намира. Аз заставам в позата на вещица, а Ники си намира клюнесто лице – съвсем му е по мярка.

 

Останалите посетители ни се чудят, после отминават, клатейки глава. Ние си знаем.

Heraclea Lyncestis, Битоля 7000, Македония

 

Амфитеатърът е внушителен. Присядам по стара традиция и се сливам с камъка, връщайки се назад. Начин да се докосна до времето, в което тук е кипял друг живот. Емоциите, обаче,  ги е имало. И винаги ще ги има.

 

Продължаваме към Преспанско езеро. Поетапно пред нас се открива периферията му. Повърхността е тиха и скучновата. Знам, че красивото тепърва предстои. Поемаме през планински проход – планината Галичица, разположена между Преспанско и Охридско езеро. Пътуваме по виещ се нагоре път със сравнително добър асфалт. Въпреки неравностите, дупки липсват. Изкачваме се.

Панорамната гледка към видимия край на

Преспанско езеро

става все по-впечатляваща.

 

На места са изградени кътчета с пейки и красива гледка към езерото. Наричат ги  „Отморища”. Не преставам да се възхищавам на невероятната смислова точност на местния език. Спираме на едно такова място. Строявам отбора и с пръчка в ръка въдворявам ред. Чета информация за Национален парк „Галичица”, в чиито предели се намираме. Момчетата се хихикат и ръчкат като недорасли гимназисти… Правя сериозна забележка  Утихват за миг, после – смях. Времето е щадящо към нас. Вече през облаците проблясва слънчице…

Стигаме до предела – най-високата точка. Има още хора, предимно с коли. Постепенно се открива Охридско езеро. Замирам. Много е живописно със своите  високи обрасли брегове и малки населени места почти до водата. А тя – с чувствено наситен син цвят, в мек противовес на зеленото и червенеещите покривчета.

 

Автор: Петя Стефанова

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани със Западни Балкани – общо – на картата:

За подробности кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе 🙂

Продължаваме по стъпките на Крали Марко в района на Прилеп (Македония). Цветан вече ни показа самия Прилеп, а днес ще тръгнем към близкото Зрзе, за да разгледаме тамошния манастир.

Приятно четене:

 

Прилеп

част втора:

Зрзе (Зързе)

 

 

До селцето Зрзе се стига по 25 км хубав асфалтов път от Прилеп. След половин час –пеша 7км се стига до манастира ,,Свето Преображение”.

Да, ама не!  Пътя беше затворен заради катастрофа и трябваше да заобиколиме по черния коларски път  през тютюневите ниви.След час стигнахме до едно запустяло село с кирпичени изоставени къщи.Паркирахме колата в  двора на една от къщите ,която един македонец беше постегнал за селски туризъм.Потеглихме  покрай ромолящия поток или Зрзе нагоре.

Чакълестия път се виеше нагоре сред буковата гора,която ни пазеше сянка в този горещ есенен ден.

 

По пътя бяхме застигнати от няколко джипа,които отпрашиха на своята офроуд обиколка.

 

 

След два часа ,след  няколко почивки се добрахме до входа на манастира,кацнал на едно варовиково плато.В основата му се виждаха пещери обитавани някога от монасите исихасти .По късно монах Герман издигнал отгоре църквата на Преображението ,а когато станал епископски център , до нея се прилепила и църквата на ,,Св. Петър и Павел”.

Зрзе, Македония

 

Така се оформил манастирския комплекс ,който  и сега се достроява. До него бълбукаше (зрзе )извора заприщен от няколко циментови корита ,където се мяташе пъстърва.

 

Обитава се от 5 монаха .Една монахиня гостенка ни нагости с билков чай  под сянката на столетния орех.

 

Пред нас се разкриваше незабравимата панорама на Пелагонийското поле. Приличаше ми на дъното на угаснал вулкан заобиколен от стените на кратера- планините Баба,Бабуна и Каймакчалан.

Когато крал Вълкашин се венчал тук поръчал да заключат вратите на църквата .И сега тази най- стара  запазена резбована врата от 13 век е  още е затворена .Защото се съхраняват материали ! Царски дарове?

 

 

 

В другата половина -вдясно в,, Преображение”  можахме да се поклоним  на чудотворните икони на Христос и Богородица Пелагониса. Тук  обичайните места на иконите  в царския ред са разменени,защото Богородица  сама си сменяла мястото ,защото искала да вижда Христос.

 

 

 

 

 

 

Така единствено тук, Христос е отляво, а тя – отдясно.

 

 

 

Младоженката – Ефросима (Елена) – бъдеща майка на Крали Марко, вляво е изглежда е била хубаво македонско девойче.

 

 

 

 

 

 

 

Отвън в притвора са изписана светската  сцена на Вселенския събор.

 

Старата руска камбана чака още някой Крали Марко да я вдигне.

 

Слизаме надолу покрай основите на  епископска църква от 4 век.Тук македонските археолози, търсещи гроба на Александър Македонски са открили мощите на един  неизвестен  християнски мъченик.

 

 

Пътя надолу е песен и се слиза за половин час до Зрзе.

 

 

 

Вярно!

Цветан Димитров   2011-9-9

 

Очаквайте продължението

Автор: Цветан Димитров

Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Другата Македония – на картата: