Archive for the 'Венерчето' Category

мар. 19 2009

Из катакомбите на Колизеума

Къде си помислихте, че отиваме? В Италия? Неее… Става дума за Тунис. Забелязвам, че тази страна предизвиква литературното вдъхновение на нашите авторки, което ме радва много. Мда, и още нещо: редакцията не препоръчва и се разграничава от „пушенето“, „дърпането“ и т. н., но четете до края, за да разберете за какво става дума. Приятно четене:

Из катакомбите на Колизеума

Тунис

Беше горещ априлски ден в Тунис, Североизточна Африка.

Триматa приятели от Европа се подрусваха в арабската маршрутка- която по нищо не се отличаваше от европейските маршрутки- и се носеха на юг към пустинята. Бяха преживели десет дена, които като нищо могат да се определят като „неочаквани“ и също „необикновени“.

За пръв път в арабска държава, и тримата бяха натрупали впечатления, които се различаваха от всичко, познато досега. Най- леко изглeждаше да ги понася най-млaдия, Филип, скоро абитуриент, избягал от училище, за да дойде на тази гореща и пустинна арабска ваканция.

Филип не казваше на двамата си нови приятели защо беше избягал от училище (а сигурно и от вкъщи), и въпреки любопитните погледи, младата двойка запазваше, засега, учтиво мълчание по въпроса. Вера и Антон бяха студенти пред завършване, случайно попаднали на някаква опияняващо евтина оферта за почивка в Тунис. С един поглед се бяха разбрали, че дори те могат да си я позволят, и с пламнали бузи, още преди да го обмислят, си бяха купили билетите на касата в евтиното магазинче. Съмненията и опасениятa, които последваха, не бяха достатъчни да затъмнят детската радост и треска, обзела и двамата. За пръв път извън Европа!!

И ето ги, след Вериния страх в малкия самолет и изтощителното пътуване с автобус до курортa, ето ги в едно прекрасно и чисто хотелче на брега на Средиземно море. Скоро, съвсем скоро щяха да открият, че хотелчето е като оазис в пустинята от мръсотия, мизерия и нещо, което за тях изглеждаше като цяло ново измерение в просенето на пари… Последваха мъчителни първи дни, в които суровата и непреклонна красота на Африка оставаше незабелязана заради тълпите хора, които ги обграждаха от момента, в който стъпеха на паважа. Млади и стари протягха към тях ръце, всеки уж нещо продаващ, дори току-що откъснати крайпътни цветя. Вера изтръпваше пред алчните погледи на мъжете, обземаше я почти ужас. „Не гледат като нашите, и не гледат като испанците“- зъзнеше тя наум и се гyшеше в Антон- „Не те гледат с възхищение или с желание, тези са като вълци. Ако ти се метнат, ще те ръфат къс по къс, но не за да е готино, а за да ти е гадно.“

3 коментара

февр. 18 2009

15 години по късно или по Нова година в Йоханесбург (2)

Продължаваме с преживяното от Венерчето по Нова година в Южно-африканската република. Прочетохме как с пристигнала в Йоханесбург, и я оставихме пред Ботаническата градина, а днес ще се разходим из градината и града. Приятно четене:

15 години по късно или по Нова година в Йоханесбург

част втора

В Ботаническата — след 20 мин мотаене да намерим входа сред огражденията, сто питания и още толкова цигари на Деси,

в Ботаническата градина е прекрасно

Техните патки са във съвсем различни цветове, а чешмите са във формата на крокодилска паст. Палмите, черниците и избуялите навсякъде кактуси няма да ги споменавам. Странните, екзотични птици, които никога не си виждал, прелитат час по час над главите ни.. Жегата- убийствена за европеец идваш от ледена зима- суши въздуха и го прави лек за дишане всред цялата зеленина там.

… Вечерта ни заварва на официална вечеря в мола.

В Джобург всичко социално е в някакви молове. Не само шопинга- ресторанти, дискотеки, барове, всичко е там. Сикюърд ериa, тъй да се каже. Сядаме на терасата до някаква падаща вода, с Анска не можем да повярваме че до вчера сме мръзнали в Мюнхен с якета. Аз съм във вечерна рокля без ръкави (най-после се чувствам в кожата си), той по тениска и къси панталонки, както и Търнън. Деси изглежда блестящо с червен потник и къса пола. Едва сме поръчали напитки и започва да святка страховито. После и да гърми. Терасата е пълна с хора, които лениво започват да се разшавват.
Четете по-нататък>>>

No responses yet

февр. 10 2009

15 години по късно или по Нова година в Йоханесбург (1)

Днешният пътепис ще ни прати в една нова за нашия сайт страна — Южно-африканската република. След дълга раздяла авторката отива на гости на дългогодишна приятелка. Приятно четене:

15 години по късно или по Нова година в Йоханебург

част първа

С Десислава бяхме най-добрите приятелки в гимназията. Hадушихме ce наистина бързо, въпреки че бяхме в различни паралелки. Деси, практична каквато си е била още тогава, учеше икономика. Мен родителски амбиции ме бяха пратили да уча химия и биология- да ставам доктор- което след година, като ме изхвърлиха за неприсъствие, доказа че не е било прaвилната схема за мен.

С Десислава бяхме най-лудите женички в тая гимназия. Определно нямаше много други, които да ни издържат на темпото, с което вършехме глупости, и липсата на всякакви задръжки. Е, при Деси- почти всякакви, тя е по-интегрирана от мен. Беше малко преди да падне комунизма тогава, пънкарските прически бяха „върха“ на модата за нас (това беше голям лаф навремето, „върха“, помниш ли:):) Tоновете грим, тупираната коса и изкуствените бемки бяха лелеяни отличителни знаци на младите момичета. Дългите металски „кичари“ (още един лаф от тогава) бяха ревнива гордост на момчетата, поне на яките.

Както казах, с Десислава станахме най-добри приятелки. И двете бяхме деца на разведени родители, и това сближава като нищо друго от пръв поглед. Всъщност, нашите тогава още не бяха разведени, но ежедневните скандали и побоища вкъщи ме правеха същия аутсайдер като повечето такива децa в провинциалните градчета по това време.

Изкарвахме си страхотно. Преди училище сутрин се срещахме за бърза цигара, криене на опашчиците от пънкарските ни прически под униформата и груби шегички, неразделими от тая възраст. След голямото междучасие въобще не се връщахме- купувахме си с общи пари кутия цигари „Феникс“ и се забивахме на сладък мохабет по Ловния Дом- баирите на Рила, които обкръжават Благоевград. В девети клас, на втората ни и последна бригада, се пропихме. Тревата, заедно с паркизана, нямаше да се появят още поне година. На бригадата трябваше един месец да берем грозде в Петрич и после да го консервираме. Спяхме в нещо много подобно на виетнамски общежития. Будеха ни в 5 сутринта, бяхме на работа до 3 следобед. Тъй като, много ясно, изобщо не спяхме, всяка събота и неделя се прибирахме в Благоевград мъртви. На моите родители това не им пречеше, тъкмо нямаше да се занимават и с мен. Десислава имаше проблеми с майка й, която искаше да знае защо се прибира такъв труп и какво точно сме правили на тая бригада. Какво правехме, ех…пиехме вино при момчетата, спяхме с тях на едно легло (каква тръпка е това, като си на 15!), пушехме цигари по цял нощ (изключиха някои от най-добрите „художници“ заради пушене тогава, на тая последна бригада- един месец преди 10 ноември).

3 коментара

Switch to mobile version