Категория: Западна Африка

Нигерия – кратки впечатления по мейла 1

Нигерия – кратки впечатления по мейла

 Днешният пътепис е малко особен, т.к.не е писан специално като пътепис, а е сглобен от няколко мейла с впечатленията ѝ от едно служебно пътуване до Лагос в Нигерия. Всяка прилика с действителни събития, хора и места е чиста случайност. Да видим резултата – приятно четене:

Нигерия

кратки впечатления по мейла

Пътуването до Истанбул беше кратко и комфортно. Бизнес класа е друга работа. Почват да те обслужват още като си седнеш на седалката. Фрешчета, стъклени чаши…

Аз не се чуствах на мястото си, щот знам, че този лукс е нещо което не мога да си позволя, обаче в полета до Лагос вече не се притеснявах толкова. Явно се свиква, когато минеш веднъж по процедурата (т.е. вече не гледах като „индианец“).

Летището в Истанбул

е доста лесно, един дълъг коридор, в дъното на който е бизнес-частта (т.е.салона за бизнес-класа – бел.Ст.). Т.е. един голям салон, в който влизах с билета си от бизнес-класата. Много храна (безплатна), уютно място и по-тихо. Не оповестяват полетите, така че можеш да си починеш или поработиш на спокойствие. Колегите обясняваха как храната е супер, но единственото нещо, което ми направи впечатление, са баклавичките. Всичко останало – да вкусно е, но чак пък да се превъзнасям… Другото нещо за пробване е лимонадата в самолета, лимоните им не са кисели и е доста приятно.

В тоалетните имаше и крем за ръце – абе, друг свят 😉

Дойде време за полета за Лагос. Още в автобусчето ми направи впечатление една блондинка с къси панталонки. На летището в Лагос вече беше и по пoтник. Познайте националността ѝ – сигурно е от екипа на Кобилкина… но нашите куфари излязоха преди нейния 😉 Бяхме заложили на един розов, но не познахме. Тук русите ги носели на ръце….

Летяхме над Сахара

бях малко разочарована. Очаквах да видя златни дюни, но не. Първоначалко беше пустиня без пясък, каменисто или суха повча с цят на керемиди. После си пролича и пясъка. Може би цветът беше такъв от залеза – не знам. На връщане ще летя през нощта, така че няма да разбера. После се стъмни. Най красиво е да гониш залеза на 10 000 метра над земята, а после като се стъмни, около тебе да има светкавици. Не бяха близо и затова бяха красиви, като фойерверки…

Залехих се лепенка против комари преди кацане и облякох дълъг ръкав. Стюардесата напръска салона с репелент, (същото направи и на връщане, за да не занесат маларийни комари в Истанбул)

 

Кацнахме в Лагос 🙂

Бяхме първи на имиграционнния контрол. Униформените стояха доста време с гръб, вършеха нещо „важно“ 🙂 Като приключиха, ни взеха листчетата и ни пратиха до следващото гише. Там един младеж ръкомахаше и ни каза „стрейт лайн, плийз“. Разбрахме че трябва да застанем един зад друг.

На бюрата седяха по двама. За тях, слава Богу, духаше вентилатор. Жената ми пое паспорта, писа, писа нещо и после го подаде на мъжа. Той гледаше по-неприветливо. Явно беше по-важен и имаше повече работа, или поне работеше по-бавно. Изчаквахме го, и тя извикваше следващия след като колегата ѝ успееше да ни обработи, за да не става опашка.
Вече се бях изпотила цялата… аз – дето не се потя. Извадих салфетка и се опитвах да си трия лицето. Започнахме да чакаме куфарите…бавно… Те дойдоха мокри, от влагата, но дрехите ми бяха в найлони, така че всичко е наред. Идея: вземете си за на връщане фолио (кухненско, прозрачно), с което да си опаковате куфара.

Наблюдавахме хората. Шарен свят.

Почнахме да осъзнаваме, че някои са прислужници на „по-белите“ негри. Но всички искат да ти помогнат, да те упътят. Имаше една  негърка с рокля, която се влачеше по земята, от тафта. Върна ме в креолските времена…

Накрая ни провериха и  жълтите книжки (документ, който удостоверява, че си направил задължителната ваксина за жълта треска) и излязохме навън, Качиха ни в едно бусче от хиляда и балканската и отпрашихме за хотела. Зад нас се движеше „секюрити кола“. Минахме по един 12 километров мост, попътувахме, попътувахме и стгнахме до хотела. По пътя, но в последния момент, видях един негър, който май беше гол и или се сапунисваше или се мажеше с кал. Късно го фиксирах, ясно е защо.

В хотела, другите вече пийваха.

Дадоха ми стая на 11 етаж. На всеки едаж има „помощник“, който те пита за къде си и натиска копчетата на асансьора. Мене ме обърка първия път, а вътре няма бутони…

Викам си, те тези комари не могат да се качат толкова високо, но Х. Г. е видяла комар в стаята си на 14-я етаж. Аз още не съм срещала. За целия 12– дневен престой, не видах комари и като попитах едно момче от обслужващия персонал, кога е по-опасното време (сухия или мокрия сезон), той с изненада отговори, че в Лагос нямат “москитос”
Хотелът е готин. Да, от влагата мирише малко на спарено, но не е непоносимо. Оказа се че картата за телефона, която трябваше да ми дадат е в София… нямах часовник, но станах на време. Закусих от прословутите ананасчета – да хубави са, но не са кой кнае колко различни. Опитаха се да ме накарат да платя закуската и настана суматоха… Объркали са ме.

Лагос, Нигерия

Тръгнахме за буса

От пред стоеше пиколо с цилиндър и смокинг, графитен цвят… Пак чакахме един успал се – З., доста черни точки набра тоз’ човек.
Пътувахме до завода повече от час и то при положение, че сме срещу трафика. 12 километровият мост беше задръстен до половината в обратна посока – 4 ленти. Хората явно отиваха на работа на острова. Направиха ми впечатление продавачите на вестници – носеха на главите си огромни купове с вестници и тичаха с тях между колите. Много хора метяха покрай пътното платно, и тогава видях, че един от тях взима едрите боклучи и ловко ги хвърля зад мантинелата. После са загледах и в другите – и те си изхвърлята лопатите с прах там….

Едни жълти бусчета изскачаха от всякъде. А нашия шофьор само дидиткаше [с клаксона], по едно време се зачудих дали не е по морзовата… „секюрити колата“ беше зад нас.

Сега сме в една зала в завода –

взех си 2 кроасана от хотела. Предния път един колега си поръчал КФЦ, донесли му кофичка – отворил я, а вътре били останали 3 крилца… Явно разносвачът е бил гладен и е решил, че няма да се забележи липсата. На другия ден му донесли пица, но отгоре лазели мравки. Той се позачудил, позачудил, пък ги помести и си я хапнал…..

Няма нищо страшно, а сега до мен мен лази едно хлебарче ама е новородено. То и в София има, даже големи…

Хората тук са като децата –

трябва да им даваш простички, едностъпкови задачи – например на портала на завода ръкомахаха 6 човека, за да те упътват къде да паркираш и май всеки беше с различно мнение 🙂

Тук основно се продава кола малка разфасовка. Човечето не може да си представи да я сподели с някого, мисли си, че трябва да и изпие всичката [сам] и големите разфасовки им идват в повече.
Даже почти няма т.нар. студен пазар* Почти няма супермаркети. Човекът купува и консумира, надали в тенекиените бараки имат печки, а камо ли хладилници. Затова най-разпространена е продаждата на улицата, сложили един леген на главата и ходят между колите. Така продават всичко – ядки, резени папая, ръчни шевни машини и какво ли не.
Беше ми много странно като ми разказваха – взима лелята един легел с кола и продава. Но наистина е точно така – даже има такава разфасовка, но в нея колата е малки разфасовки и легенът е пълен с ЛЕД – така ѝ се дава от нас…

Къщите изглеждат зле, защото от влагата мухалът ги превзема, мазилката потъмнява и наистина контрастът е голям: до подредената градинка, ще видиш пълна мизерия.
Заради задръстванията можехме да събираме доста впечатления. Слязохме от големия мост, може би за да сменим посоката и видях, че под моста кипи живот. Хората си живеят там.

Температурите са:мин 25 / мах 32 – цяла година…

Та, под моста видях козичка, ака като се загледах осъзнах че е малка бяла кравичка, до нея още една си лежеше в малката кална локва, отстрани имаше и и 2-3 козички с големи рога и няколко овце. До тях седеше мъж, изпаднал в нирвана, не помръдваше, дори не трепваше лицето му, а възрастта му беше трудна за определяне.

 

Видях и „бръснарски салон“ – от външната страна на една ограда бяха налепени бели пкочки, имаше счупено огледало и 10 мъже чинно чакаха реди си
Повечето жени също си бръснат главите, и лепят плитки, или слагат екстеншъни или носят перуки….

Въпреки всичко това хората изглеждат много по-шастливи от нас….

Движението е атракция, дават ти сигнал ще ше се шмуднат пред теб… – т.е дидитка този който засича а не потърпевшия :))

Автор: Анжела Димова

Снимки: авторът

*„Студен пазар” при безалкохолните се наричат продажбите от хладилник, т.е. продажбите в заведения, а не тези, които носиш у дома, които пък могат да бъдат продавани и със стайна температура. В България много лесно се разпознава – продажбите в стъклени бутилки са именно „студен пазар“, защото можете да ги поръчате само в заведение от хладилника – бел.Ст.

 

Други разкази свързани със Западна Африка – на картата:

Западна Африка

Африка пеша (12): Нигер 2

Африка пеша (12): Нигер

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а в Того успяхме да получим пари от африканец. За последно бяхме в Бенин при вуду.

 

Днес отиваме и ще откриваме Нигер

 

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

дванайсета част

Нигер

 

 

В Нигер влязохме след като преминахме пеша моста над р. Нигер. Граничната полицайка дълго ни разпитва защо нямаме кола, как сме стигнали до там и не ни ли е страх от лъвове и змии като спим в гората. В Нигер обаче нямаше нито един лъв, а и змии до сега не бяхме видели. Каза също, че и в Нигерия е многоо опасно, но това вече го чувахме многократно. Помним още първата ни нощ в Африка, Танжер мароканецът, с който прекарахме нощта задраска с Х Нигерия и каза: „ Не ходете в Нигерия! Там ще ви вземат всичко, дори и обувките и ще ви оставят боси и голи… ако въобще ви оставят живи” Ние обаче се бяхме запътили точно натам да проверим верни ли са тези истории. Всъщност трябваше да минем Нигерия само транзитно с визата за 7 дни.

Камила – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Първата нощ в Нигер

прекарахме близо до границата в една палмова горичка и на сутринта стигнахме първия

град Гая

Контрастът с Бенин беше голям – отново пясък, отново джамии и среднощни молитви, отново прашния вятър харматан. Бедността и мръсотията веднага се набиваха на очи. Нямаше никакви плодове и зеленчуци, освен нереално скъпи дини. Пътищата бяха още по-счупени, а колите – още по-претоварени. Хората не искаха или не можеха да говорят на френски. Явно много не обичаха французите тук. Само преди 2-3 месеца двама французи бяха отвлечени от бар и убити в Ниаме. Но иначе хората бяха мили с нас и нямахме никакви проблеми.

По пътя в Нигер

Из Нигер

Хапнахме ориз и побързахме да се махаме от неприветливия град. Продължихме с камион

по ужасния път към Досо

и за целия ден изминахме само 60км. Пътят сякаш не беше правен от колониални времена насам. Уморени от ламбичкане и подскачане по дупките, решихме да спрем да спим и продължихме на другия ден. Първият камион, който мина беше буркинецът и бенинецът, които ни закараха до границата. С тях стигнахме на 7 км преди Досо, където ни оставиха преди полицейския пост. След Досо пътят вече ставаше добър, но движение почти нямаше. Спря ни един туарег, който внасяше кола от Бенин. Преди да ни пусне да се качим ни разпитва какво носим в раниците и каза, че по принцип не спира на никой. Тук хората изглежда се страхуват да спират на непознати, особено като карат нов внос кола. Уверихме го, че не сме бандити, даже научихме малко тамачек (езика на туарезите тук) от него, но той до последно не може да се отпусне. Когато го помолихме да спре в пустущта на свечеряване, той много се притесни, бързо ни свали и потегли без да имаме време да му кажем чао. Спахме на чудно местенце в безкрайното сухо поле. Вечерта камионите и колите спираха и настъпваше пустинна тишина. Тъй като селата нямаха електричество, нощта беше истински тъмна. Наоколо беше съвсем равно докъдето ти стига погледа и от нищото изнихваха каменни хълмове.

 Из Нигер

 Из Нигер

 Из Нигер

Из Нигер

На палатка в Нигер

 Нигер

 Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

Камила – Нигер, Западна Африка

На другата сутрин отново ни качи туарезко семейство, които бяха доста весели и ни написаха имената на техния език, който бяхме срещали преди при берберите в Мароко

Туарези – Нигер, Западна Африка

С туарезите

 

Tуарезкият беше единственият африкански език, който имаше писменост

от всичките стотици езици тук (в Източна Африка само етиопският език има своя писменост). Само в Нигерия има над 200 различни езика и нито един няма своя писменост. Трудно е да си представиш живота без писменост. Туарезите ни оставиха в

едно село на разклона за Маради

и там ядохме ориз и напълнихме вода. Тук вода се намираше още по-трудно. В повечето села дори нямаха помпи, а вадеха с кофи от 30-метрови дупки вода. Когато намерим вода наливахме по 7-8 литра, които ни стигаха за половин ден.

 

Туарези – Нигер, Западна Африка

 

След това ни качи нигериец, който също внасяше кола от Котоноу. Всъщност, освен камиони, вносни коли от Котоноу и по някое претъпкано рейсче, друго движение нямаше. Дори и нигерийците предпочитаха да прекосят цял Бенин и Нигер, за да избегнат Лагос и делтата на р. Нигер. Най-накрая поговорихме с някой на английски и послушахме Фела Кути. Дълго спорехме по въпроса с жените в мюсулманския свят. Въпреки, че беше образован човек, той смяташе, че жените не могат да се контролират сами. Затова трябва да се омъжат рано да има кой да ги контролира на време. След това те нямат право дори да говорят с друг мъж, докато съпругът им има право да си вземе още 3 жени и да спи с още стотици, ако поиска. Разбиранията им за семейство, деца и любов бяха тотално различни от нашите и беше трудно да ги разберем. Темата беше безкрайна и спорът беше безсмислен. Скоро се свечеряваше и слязохме да преспим. Изкарахме още една тиха нощ край пътя в Нигер и на другата сутрин започна сагата с камиона.

Камион – Нигер, Западна Африка

 

 

Решихме, че сме близо до последния град – на по-малко от 80 км и пътят беше добър, затова се качихме на първия камион, който мина и бавно потеглихме натам. Спряхме в първото село да помогнем на друг камион да смени гумата си. След като смениха гумата се оказа, че не можем да запалим. Беше ни свършил бензина. Камионът, разбира се, нямаше никакви датчици и на всичкото отгоре скоростният лост не работеше и трудно се превключваше с голяма сила и много стържене. Шофьорът ни се качи на другия камион и тръгна да търси гориво.

 

Ние почакахме час и нещо в селото, където хапнахме местни палачинки и наляхме вода от помпата. Селцата бяха малки и хората- много симпатични. Въпреки че повечето не говореха френски, ни приемаха много приятелски и ни се радваха много. Накрая шофьорът се върна с бензин, но пък камионът не искаше да запали. Точно се бяхме отказали и решихме да хващаме друг стоп нататък и моторът запали.

Продължихме бавно по пътя и скоро видяхме камиона със спуканата гума, отново със същата спукана гума. Тук камионите имаха много малко гуми, които се гънеха и осукваха под тежестта на големия товар. На място, където нормално трябваше да има 4 гуми, те имаха само една, обикновено много стара и изтъркана. Качихме шофьора със спуканата гума до следващото село и така станахме 6 души в ТИР-а, което ни беше рекорд до сега.

Маради, Нигер

 

След още няколко километра видяхме друг закъсал колега спрял вдясно на пътя. Ние спряхме до него да си говорят, но камионът ни загасна и така задръстихме целия път. Дълго време не можехме да запалим и седяхме по средата на пътя като давахме знаци на идващите коли да ни заобиколят. След още малко време с доста мъка включихме на скорост и потеглихме отново. Така цял ден пътувахме тези 80 км до

Маради

и точно, когато влизахме в града пак ни свърши бензина. Този път продължихме пеша и оставихме камионовата сага. Представяхме си какво приключение е целият им курс от Котоноу до тук – над 1500 км.

 Нигерци – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Нигерци – Нигер, Западна Африка

Дете – Нигер, Западна Африка

 Нигерци – Нигер, Западна Африка

 Жени – Нигер, Западна Африка

Хамбар – Нигер, Западна Африка

Тези къщички не са за хора, а за складиране на зърнени култури (хамбари)

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Мадона – Нигер, Западна Африка

На селската помпа – Нигер, Западна Африка

На селската помпа

На селската помпа – Нигер, Западна Африка

На помпата

 Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Жени – Нигер, Западна Африка

По пътя в Нигер

не е лесно да се пътува така...особено по път с много дупки

Майка с дете – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Деца – Нигер, Западна Африка

Майка с дете – Нигер, Западна Африка

 

 

 



 

 

 

 

 

 

Спахме в Маради и на другия ден

стигнахме границата с Нигерия.

Къмпирахме близо до границата, за да можем рано сутринта да влезем в Нигерия. Още в 8 часа бяхме на полицейския пост, но успяхме да стъпим в Нигерия чак към 12. Първо полицаите от нигерската страна дълго ни разпитваха и сякаш не искаха да си ходим. Писаха 2-3 пъти данните ни, професия и т.н. Като цяло граничните полицаи въобще не бързаха, а и освен нас изглежда нямаха други клиенти. Обикновено изкарвахме поне по половин час в писане и приказки преди да ни ударят печата.

 

След това се оказа, че има още над 5 км ничия земя до другата граница, които извървяхме пеша. Дори имаше 2 села между границите и се чудехме към коя ли държава принадлежат. Накрая пристигнахме при нигерийската полиция, къето се започна проверка. Първо ни провериха целите раници за оръжие, след това ни заведоха в друга сграда да пишат и да ни разпитват. Там най-неочаквано единият полицай ни заговори на български. Оказа се, че е живял в Българя и ни смая с африкански български език. Точно си мислихме, че всичко е свършило и тръгнахме по пътя, когато ни настигна полицейска кола и ни върна обратно на границата, където в 3та сграда отново започнаха да пишат и да питат. Накрая попитаха дали няма да дадем нещо за регистрацията, но ние категорично отказахме.

Най-накрая в 12 часа

бяхме официално в Нигерия и започнахме да стопираме към Кано.

Там имахме уговорка с каучсърф от Индия и трябваше да стигнем преди тъмно. Първо една кола ни закара до първия град на 4-5 км, след това едно лъскаво пежо 607 ни взе директно за Кано – на 250 км. Бяха двама Нигерци, които не говореха нито френски, нито английски. Поискаха ни малко пари и се съгласихме, нямахме много време, а с тях пътувахме бързо и удобно. Още след 5 км ни спряха първите полицаи за проверка на документите и питаха какво им носим от България. Отговорихме, че им носим усмивки, но те не останаха доволни. „Дай ми нещо! Вода, подарък каквото и да е!“ Нямахме какво да им дадем, дори водата ни беше свършила и ги оставихме само с усмивките. Полицейски постове имаше постоянно на пътя и тази случка се повтаряше многократно. Все пак стигнахме

Кано

навреме и без проблеми.

С Маянк и част от неговите приятели – Нигерия, Западна Африка

С Маянк и част от неговите приятели

Чистене на сусам в Нигерия, Западна Африка

Чистене на сусам в Нигерия

 

Там Маянк, нашият хост ни посрещна гостоприемно с индийска храна и душ. На гости имаше и други индийски приятели и се получи доста забавна вечер. Разказваха ни много за Индия и Нигерия, обменихме филми и музика и въобще бяха наши хора. За разлика от повечето африканци, те наистина бяха впечатлени от нашето пътуване и много ни се радваха: „Вие правите това, за което винаги сме мечтали, но никога няма да направим“- казваха. За голям късмет се оказа, че Маянк ще пътува на другия ден за Майдугури по работа. Това беше на цели 600 км в нашата посока, почти до границата с Камерун. Така преминахме Нигерия само за 3 дни без дори да усетим тази страна. Освен полицаите и няколко колеги на Маянк, не срещнахме много други нигерийци. Останахме една вечер в Майдугури с Маянк и на другия ден вече бяхме в Камерун. Дългоочакваният Камерун, където мислим да останем повече време. Тук ще празнуваме кръглите си рождени дни – на 8 Април Лора става на 30, а на 13 Април Евгени става на 25. Всички са поканени на горещо парти в Камерун!

 

Очаквайте продължението

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:


Африка пеша (11): Бенин: В резерватите за бели 5

Африка пеша (11): Бенин: В резерватите за бели

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена , бяхме в  Буркина Фасо, а за последно в Того успяхме да получим пари от африканец.

 

Днес отиваме и откриваме Бенин – страната, в чийто резервати има само бели 

 

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

 

Приятно четене:

 

Африка пеша

 

част единайсета

 

Бенин: В резерватите за бели

Бенин – страната на водум религията (или вууду както я наричат от другата страна на океана). Видяхме вууду фетиши – статуи и пазари за мъртви животни, както и много местен джин, който се използва за церемониите. Видяхме и много живи животни, които са доста по-интересни за нас.

Черепи за вуду – Бенин, Африка

В Бенин влязохме с двама тоголиици с джип, които ни оставиха в

Гранд Попо – градче на океана с красиви плажове

По пътя видяхме Ерви – фотографа с мотора и дълго го преследвахме. Настигнахме го чак на границата, където си взимаше виза. Направихме си среща в един реге бар в Гранд Попо и не след дълго се видяхме там. Разказвахме си кой къде е бил, когато се появи възрастен германец, който бяхме срещнали в посолството на Гана в Уагадугу. Отидохме всич

Африка пеша (10): Того. Където можеш да получиш пари ;) 6

Африка пеша (10): Того. Където можеш да получиш пари ;)

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегалпообиколихме из самия Сенегал, имахме разни случки в самия Дакар, празнувахме Коледа в Сенегал,  после видяхме как живеят в прогонените християнски села в Сенегал. Открихме западноафриканското Мали и мистериозната „Страна на догоните“Обиколката на Мали беше удължена а за последно бяхме в  Буркина Фасо.

Днес ще обиколим Того, където на плажа можете да правите “всичко”, където африканец може да ви даде пари и  (по личните впечатления на редкацията) страната на най-добрите консултанти

Имайте търпение да се зареди – снимките са много

Приятно четене:

Африка пеша

част десета

Того. Където можеш да получиш пари 😉

Того – най-накрая отново до океана. Най-накрая една истински зелена страна. В Того влязохме сравнително бързо с шегите на полицаите от Буркинската граница и последвалите ги Тоголийски колеги относно Христо Стоичков и Бербатов, които бяха единствената асоциация с България : ) След като бяхме наричани “тубаб” в северна Африка, после станахме “насара”, тук вече имахме ново име – “йово”. Така наричаха белите и децата пееха след нас песента за йово: “Йово, йово добър ден! Как си? Мерси!”

 

Атлантически океан – Того, Западна Африка

 

 

Другата видима разлика с Буркина е, че тъй като тук мюсюлманите са малко, баровете станаха много. Във всяко селце, колкото и да е малко, може да няма хляб, но поне един бар има. Пиеше се най-много местната бира и някакъв местен джин, направен от палми и имащ вкус на люта ракия първак. (литър струваше около 3 лева)

Тоголез – Того, Западна Африка

 

 

Веднага ни взе лъскав джип до първия

град Дапаонг

на 40км от границата. Беше собственик на верига аптеки в района и отново с личен шофьор. Хубавото беше, че знаеше английски и ни пускаше местна музика. След като ни остави в началото на града пред аптеката си, се наложи да извървим цялото разстояние до края му, което не беше малко. След дълго чакане спря камион, без дори да сме му махали. Вътре имаше трима симпатични тоголийци*, които не знаеха дори и френски, но се разбирахме идеално с международния език с жестове и усмивки. Пожелахме да ни оставят 20-тина километра преди град Манго, за да къмпираме и продължим на другата сутрин. Напалихме си огън и си наготвихме чуден ориз след което гледахме филм : )

На сутринта ни взе друг камион до Манго и след бързото разглеждане на градчето и задължителното закусване в местното ресторантче, продължихме.

Камиони край пътя – Того, Западна Африка

 

Пътят беше тесен, с огромни дупки и на планинските места със завои. Движение почти нямаше, освен многобройните мотори и камиони. Камионите бяха супер стари и счупени и толкова претоварени, овързани по всякакви начини от всякъде, наклонени на една страна, клатушкащи се едва едва по наклоните. Почти на всеки километър виждахме развален камион на пътя, понякога преобърнат с разпилян товар наоколо. Веднъж стопирахме близо до един такъв аварирал камион и шофьорът дойде да си говори с нас. Каза, че от шест дни чака на пътя да дойде някой на помощ.

-Кога ще дойдат – попитахме го със съчувствие

-Няма да е днес – отговори

-Какво возиш?

-Сусам. Карам го от Буркина за пристанището в Ломе. От там заминава за Китай.

Пътен знак – Того, Западна Африка

Странен знак?

 

 


От Манго ни взе мерцедес с полицай и цивилен вътре. Почти не говореха и ни закараха до

Кара,

градът, до който имаше малка планина, в която мислехме да се разходим няколко дни. Когато слязохме обаче шофьорът каза : “дай 5000 франка”. Отговорихме му, че сме на стоп и не ни е казвал, че трябва да плащаме. „Тук е Африка. Няма нищо безплатно” – отговориха. Обяснихме им, че целия път до тук сме изминали на стоп и никога не сме плащали. Не можеха да повярват. Казахме им, че публикуваме снимки и истории в интернет за цялото пътуване, ако не вярват може да прочетат. Питаха ни ние взимаме ли пари за това. „Правим го безплатнно” отговорихме. Полицаят ни заплаши, че ако не платим ще ни води в районното. Казахме им: „ок, да вървим в районното”. Те обаче се отказаха и си тръгнахме. Колата не беше такси и нямаше право да ни иска пари. Тук такситата са с жълти номера.

 Того, Западна Африка

Палатка – Того, Западна Африка

 

Купихме храна, филтрирахме вода и тръгнахме нагоре по хълмовете. Ходихме 1-2 часа и започна да се стъмва. Успяхме след дълго търсене да намерим място за палатката сред етажираните градини. На другия ден си купихме папаи и банани от местните и продължихме нагоре. Минахме през няколко села и никой не ни безпокоеше за нищо. Дори често ни канеха да пием с тях местната бира и джин и да ядем с тях. Всички ни поздравяваха с добре дошли, но никой не ни искаше „кадо” или пари, никой не ни нападаше да ни предлага нещо. Всъщност дори нямаше къмпинг или хотел в цялата планина и едва намерихме къде да ядем в единствения фуфу ресторант в едно от селата.

Фуфу е местното ястие,

което се прави от иням (голям зеленчук, наподобяващ на вкус на картоф) и се бие с часове с дървена бухалка. Прилича на сурово тесто и се яде с ръце като се топи в сос. Хапнахме и тръгнахме към върха. Останахме да спим непосредствено под върха, но място за палатка нямаше и спахме само на чували. Гледката наоколо бе странна. Цялата планина беше изгоряла. Тук е традиция да се изгаря всичко в сухия сезон, за да се натори почвата и да се изчисти сухата трева. Във всички държави до сега земята наоколо беше изгорена (дори в националните паркове).

Приготвяне на фуфу – Того, Западна Африка

В приготвянето на фуфу обикновено се включват двама души.

Тоголези с домати – Того, Западна Африка

Домати

Връх – Того, Западна Африка

Върхът

 

 

На другия ден изкачихме върха и се върнахме в селото да ядем пак фуфу. Бяхме на 20тина километра от града и тръгнахме да се връщаме пеша. След час вървене ни качи пикап отзад в каросерията, понеже вътре беше пълен с домати. Остави ни в Кара, което се оказа доста голям град и трябваше да ходим часове, за да излезем и да спим извън града. Намерихме чудно местенце за спане върху една голяма скала. На другата сутрин след час чакане на празния път ни взе мъж за 20тина километра. Хапнахме фуфу в селото, където ни остави и продължихме. След още дълго чакане ни взе пикап в каросерията до следващия

град Сокоде

Тук доста често ни взимат отзад в каросерията и е много забавно и прохладно. По пътя шофьорът спря в едно село, за да ни черпи фуфу и отново ядохме. Това беше най-разпространената храна тук и струваше само около 0,30 лв., въпреки че се приготвяше с много труд и пот.

 

 Дърво – Того, Западна Африка

 Село – Того, Западна Африка

На върха – Того, Западна Африка

На върха

Дърво – Того, Западна Африка

Дърво – Того, Западна Африка

Атлантически океан – Того, Западна Африка

Печени катерички и бобри – Того, Западна Африка

край пътя продаваха печени катерички и бобъри

 

 

 

 

 

След като излязохме от Сокоде пеша и повървахме малко по пътя, спря кола с французин. Оказа се, че са 2ма французи – Дидие и Ерви. Дидие пътуваше с колата, а Ерви го следваше с мотор. Или по-скоро колата следваше мотора. Оказа се, че и те отиват към Ломе, но пътят беше много и нямаше да можем да го вземем на същия ден. Решихме да останем с тях и да продължим на сутринта. Бяха около 50-годишни, но всъщност бяха точно като нас- спяха на палатка и си носеха всичко необходимо. За пръв път до сега срещахме някой да спи в дивото като нас- без къмпинг или хотел. Дори хората с кемпъри и оборудване винаги искаха да спят на къмпинг, все едно има значение къде ще си паркират кемпера.

Ломе, Того 

 

 

Изкефихме се много на двамата французи и на всичкото отгоре Ерви беше фотограф и подготвяше изложба със снимки от целия свят. Оставаше му само Африка, за да завърши всички континенти. Щеше да обикаля 3 месеца сам с мотора из Африка. А Дидие си тръгваше след 2 седмици, след като продаде колата си. Стигнахме до

Ломе

и останахме там с тях още една вечер. Водиха ни на хубави плажове и ни оставиха на един къмпинг на 15тина километра от града. Къмпингът се държеше от възрастна германка и беше много добре направен. Спахме само за по 3 лв на човек (което за столицата е много добре) и дори имаше интернет. За наша изненада видяхме в къмпинга джипа на Майкъл- германецът, който ни закара до Бамако! За съжаление обаче Майкъл си беше заминал, оставил беше само колата си тук. Ние пък си оставихме раниците и поехме с малките раници към най-високите планини около Кпалиме, близо до границата с Гана.

Печени катерички и бобри – Того, Западна Африка

даже главите им се ядяха на шиш

Печени катерички и бобри – Того, Западна Африка

 

 Африканци (тоголези) – Того, Западна Африка

Лодки в Ломе   – Того, Западна Африка

Всички серат на плажа в Ломе   – Того, Западна Африка

Обикновена сутрин в Ломе - всички акат на плажа. Разходките по плажа не са много приятни след това. На по-туристическите плажове задължително имаше табела: "Срането забранено"

След дълго ходене на излизане от Ломе накрая ни взе един луксозен джип до края на града. Беше черен, който живее в Париж. Когато му казахме, че сме дошли на стоп до тук, той извади 10 000 франка и ни ги даде. Не искахме да приемем, казвахме, че няма нужда, но той повтаряше „I know, I know” и настояваше. Бяха над15 евро! За пръв път някой африканец ни даваше пари– при това толкова много. Щастливи, доволни и богати продължихме пътя си.

 

 

Взе ни още един джип за няколко километра. Попита ни дали не сме били в Сенегал. Каза, че ни е качил и там на стоп и ни е познал. Дошъл е от Сенегал до тук със самолет и сега отново пътищата ни срещнаха. Този път решихме да се снимаме, за да си спомним, когато се срещнем отново.

След това спря пикап и човекът вътре дълго ни разпитва преди да ни качи: защо пътуваме без пари, за какво се борим… Оказа се поредния пастор, който ни покани в неговото село. Искаше да ни покаже църквата, която строи и да ни запознае със семейството си. Знаеше английски и му беше много интересно да разбере нашата цел. Не можеше да повярва, че никой не ни плаща за това, което правим и пишем и постоянно питаше: „Каква ви е печалбата от това” Обяснявахме му, че се забавляваме и , че го правим за удоволствие, но за него това да спиш навън и да пътуваш на стоп беше истинска саможертва. Обясни на помощника си нашата история и той също не можеше да повярва. Толкова се впечатли, че ни даде 1000 франка! За един ден два пъти ни даваха пари…и това ни се случваше за пръв път в Африка. Явно в Того хората са щедри и съпричастни.

 

След като ни показаха църквата, която строят, ни поканиха в старата църква да се помолим. Беше наистина странно изживяване. Пасторът викаше и надъхваше хората, след това всички пееха и танцуваха и изведнъж всички почваха да бучат и да викат безразборно. Обясниха ни, че така гонят лошите духове. В Африка имало много и трябвало по-шумно да се молиш, иначе дяволът щял да се настани там. Викахме, пеехме и танцувахме с всички, като цяло беше голяма забава, но когато ни казаха, че трябва в 4:00 сутринта да отидем да се молим отново, не се зарадвахме толкова. Обяснихме им, че не можем да ставаме преди изгрева, против естествения ритъм на живот е. Те настояваха доста и накрая им казахме,че ще опитаме да станем, но не обещаваме нищо. Така хората ставаха всяка сутрин в 4:00, отиваха в църквата и след песни и танци се прибираха и си лягаха отново да спят. Ние, разбира се, не успяхме да станем, въпреки опитите на пастора да ни събуди. Бяхме си легнали почти в полунощ и ставането по тъмно ни се струваше най-малкото нездравословно. На сутринта се разделихме и тръгнахме пеша към пътя, който беше на 5 км от селото.

Оказа се, че малкото село има няколко църкви, но на различни Евангелистки религии. В Того повечето хора бяха християни и имаше най-различни Евангелистки църкви. Джизъс беше звезда, продаваха се лепенки и навсякъде имаше надписи от сорта : Jesus loves you! Jesus is able! Jesus can set you free! и подобни. Дори на Гената често му викаха Джийзъс. След като повървяхме 10тина минути по черния път, джипът на пастора отново ни настигна и ни качи. Каза, че не можел да ни остави така на пътя и ще ни закара до селото. Там се разделихме и продължихме стопа към планината.

Взе ни един джип и след него един голф с 4-ма човека вътре и ни остави директно на разклона за връх Агу- най-високия връх в Того- към 1000 м. н.в. Там обаче се оказа, че има вход за планината- 5500 франка (към 10 евро!). Директно си тръгнахме и решихме,че ще се качим от друго място. Намерихме малка пътечка няколкостотин метра по-надолу и я хванахме.

В гората – Того, Западна Африка

 

 

 

Скоро се озовахме в истинска джунгла с всякакви видове плодове – папаи, авокадо, банани, манго… Не бяха на никой, просто си растяха навсякъде в гората. Изядохме 3 папаи наведнъж, докато се наситим, бананите и авокадото бяха зелени още. Беше прекрасно да късаш плодове от дърветата и да ги ядеш. Ядохме дори какао, което беше много вкусно. Парадоксално беше как е пълно с какаови дървета навсякъде, но никъде не намерихме шоколад. А в Европа шоколад има навсякъде, но какаови дървета не се срещат. Купихме 5 авокада от една жена общо за 0,50 лв! Не можехме да се наситим на пресни плодове. След пустинята и сахел тази зелена планина ни изглеждаше райска. Продължихме нагоре към върха през селца и пътечки.

 Деца – Того, Западна Африка

Деца – Того, Западна Африка

Деца – Того, Западна Африка

Деца – Того, Западна Африка

Банан – Того, Западна Африка

Борба с бананите

Ананас – Того, Западна Африка

Какао – Того, Западна Африка

 

 

 

Африканци (тоголези) – Того, Западна Африка

Срещнахме се с един растаман, който ни покани в неговата къща в дивото. Бяха 2 малки кирпичени постройки на красива полянка с плодове, цветя и много зеленина. Наблизо нямаше други къщи и гледката към планината беше прекрасна. Питахме го как си е направил къщата-трябва ли да купува земята или просто идва и се настанява. Каза, че просто е дошъл и се е заселил. Изглеждаше прост и красив живот, въпреки че не можахме да разберем от какво се издържа растата. Живяхме там 2 дни, без да правим абсолютно нищо, ядяхме плодове, правехме си ориз на огъня и свирехме на джембето и китарата, които имаше. Мислехме си, че сме попаднали в рая, лежахме на тревата по цял ден и гледахме планината. Така заспахме вечерта край огъня, без палатка и без чували под звездите. Всеки рай обаче има своя ад. На сутринта се събудихме целите на червени петна, които се увеличаваха и сърбяха ужасно много. Упшалихме се, че е от местната вода, която изглеждаше доста съмнителна. А най-страшната болест тук е билхарзия, която се хваща от къпане в заразена сладка вода. Малки червейчета ти влизат под кожата и се размножават в кръвта ти и първите симптоми са обрив. Растата ни убеждаваше, че е от някакви малки мухички, които хапят сутрин. До следобед обрива намаля, въпреки че през цялата нощ усещахме силен сърбеж. На другата сутрин обаче отново се появиха нови червени пъпки. Решихме, че е време да си тръгваме от този рай и поехме отново към върха. Растата искаше да дойде с нас. След няколко часа ходене през селца и зелени гори, стигнахме върха. Там обаче се оказа военна база и не ставаше за къмпиране. Решихме да слезем до града и да минем през местната болница за да видят обрива. Растата отново настояваше да дойде с нас, въпреки че се опитвахме да му обясним, че пътуваме на стоп и 3ма души ще е трудно, той не се отказваше. Като цяло почти не се разбирахме, той не знаеше и френски много-много. Дойде с нас до пътя и когато започнахме да стопираме, той каза: „ неее, това не е такси, трябва да махате на такситата.” Отново му обяснихме, че не искаме такси, пътуваме на АВТОСТОП. Накрая ни спря един Мерцедес и след като питахме дали е безплатно той се съгласи да ни закара до града, който беше доста близо. Растата се качи с нас. Казахме му, че така пътуваме през цялото време- на автостоп.

 

– Заеш ли какво е автостоп – попита той шофьора

– Не – беше отговора

Хората тук не бяха чували за автостоп. За тях, ако махаш на пътя означава, че искаш такси. Но все пак ни закара до града и ни остави точно пред болницата.

Раста– Того, Западна Африка

Раста – цветето в двора на растамана

Бар – Того, Западна Африка

Един от многото барове

Китара с тоголез – Того, Западна Африка

Майка с дете – Того, Западна Африка

Дете – Того, Западна Африка

 Деца – Того, Западна Африка

 Деца – Того, Западна Африка

Растаман – Того, Западна Африка

 

Там ни казаха, че може да е от водата, може от насекомите и ни дадоха някакви неща за алергия, които не помогнаха. Решихме да продължим към другата планина пеша, докъдето стигнем. Растата обаче отново искаше да идва с нас. Казахме му, че отиваме в Гана. „Идвам”- каза той. Казахме му,че отиваме в Южна Африка. „Ок, и аз ще дойда с вас” отново настояваше. Искаше да ни бъде нещо като гид, обясняваше, че не познаваме района и трябва да дойде с нас. Казахме му, че всеки ден сме на място, което не познаваме и не е проблем за нас…започна да става наистина досаден и не знаехме как да се отървем. Купувахме му храна през цялото това време, подарихме му една от металните ни бутилки, дадохме му 2000 сефа…но той продължаваше да нахалства. Накрая му казахме, че продължаваме само двамата и това е положението, той се направи на обиден и попита дали няма да му подарим телефона ми! Явно това беше поредната фалшива раста, която срещахме. Въпреки че в началото изглеждаше толкова чист и истински там горе в планината, накрая показа, че за него сме просто бели, които снасят пари.

С голямо облекчение се разделихме с него и продължихме сами към другата планина. Качи ни ненадейно френска възрастна двойка до

едно село в планината на име Кумбакунда

и от там отидохме до близкия водопад. На водопада имаше художник растаман, който рисуваше с естествени бои и стопанисваше водопада. Попитахме го дали можем да спим там. Той много се учуди, попита не ни ли е страх от нощта, но се съгласи. Водопадът ставаше за къпане, имаше дървени пейчици и масички и дори огнище за готвене. Останахме там още 2 дни, изпрахме се на водопада, готвехме си ориз и ядяхме плодове от дърветата, които ни носеха от време на време местните селяни. Обривът ни минаваше и се чувствахме чудесно близо до водата по цял ден.

Растаманът този път беше много добър човек, показа ни как събира бои от гората- от листата и корите на дърветата, как свири с бамбукови пръчки. От време на време носеше по някой ананас от гората и го слагаше да се изстудява във водата. Понякога идваха и туристи с гид, снимаха се, къпеха се и продължаваха. Разбрахме, че границата с Гана е на 10-тина километра пеша от водопада и решихме да се разходим до там и

да опитаме да влезем в Гана

Пътят беше много красив и зелен, а границата беше съвсем дива и празна. Обяснихме на Тоголийската страна, че може да не ни пуснат в Гана и човекът се съгласи да ни пусне обратно в Того, ако ни върнат. На ганийската страна не ни пуснаха без визи и ни казаха, че не издават визи на тази граница. Можеше да се влезе само от Ломе срещу 150 евро за 2 седмици! Решихме, че ще пропуснем Гана и

се върнахме обратно в Того.

Небето обаче изглеждаше черно и скоро заваля. Бяхме оставили 2рия слой на палатката в къмпинга в Ломе и се оказа, че няма къде да се скрием от дъжда. Решихме да се връщаме към града да търсим подслон. Пристигнахме там по тъмно и не знаехме какво да правим. Отидохме в един реге бар, който знаехме от преди и там шефчето ни посрещна като братя. Ядохме заедно, черпихме го една бира и му обяснихме,че няма къде да спим. Той ни покани в дома си, който беше отсреща. Останахме в бара вечерта, слушахме реге музика и дори разменихме малко Мp3-ки. Навън дъждът се лееше, токът беше спрял, но въпреки това продавачката на местното ядене маниок седеше невъзмутимо на малката си масичка навън под дъжда, осветявана от газова лампа. Дори и детето и беше там и въобще не ги притесняваше, че ще ги намокри. Ако беше българско дете, майка му веднага щеше да го сгълчи ”прибирай се! Ще настинеш!” Но те си седяха най-спокойто под дъжда и дори не се опитваха да се скрият. Една порция маниок със сос струваше около 0,15 лв. Не знам колко пари можеха да изкарат. Гледката наистина беше умилителна.

Художникът на водопада – Того, Западна Африка

Художникът на водопада – Того, Западна Африка

Художникът на водопада

При водопада – Того, Западна Африка

чудно местенце за къмпинг...

Църква – Того, Западна Африка

Магазин – Того, Западна Африка

В магазина няма почти нищо, но има много видове алкохол

Гъсеница – Того, Западна Африка

 

Водопад – Того, Западна Африка

 

Маймуна – Того, Западна Африка

игра с любимата ни маймунка в къмпинга в Ломе

Маймуна – Того, Западна Африка

Маймуна – Того, Западна Африка

 

Дете – Того, Западна Африка

Наспахме се в къщата и на другия ден решихме да се връщаме към Ломе, защото можеше да вали пак. Не бяхме използвали 2рия слой на палатката от много време, но ето че навлизахме лека по лека в дъждовния сезон и щеше да ни е необходима вече.

Върнахме се вечерта в Ломе, след като изпрахме и починахме, решихме да продължаваме към Бенин. Границата беше само на 50-60 километра. По средата на пътя спряхме на езерото Того и изкарахме една нощ там. На другата сутрин ни качи джип директно за Бенин.

 

*Мисля, че правилното е тоголез – ед.ч., тоголези – мн.ч. – бел Ст.

 

Очаквайте продължението

Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата: КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА!