Категория: Коста Атанасов

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(20): Към Токио 2

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(20): Към Токио

Бяхме позабравили нашите околосветски пътешественици покрай празниците и е крайно време да видим как върви и при тях. Днес продължаваме с околосветското пътешествие на Коста. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно стигнахме в Нарашино, Япония

Днес ще прoдължим пътуването към Токио

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 20:

Нарашино – Токио

Ставам в осем сутринта и идея си нямам как времето се изнизва – сякаш оправянето на багаж, разделянето му на пет купчинки (“за хвърляне”, “може би за хвърляне”, “май за хвърляне”, “вероятно за хвърляне”, и “не за хвърляне”) и прочее съпътстващи активности, като например колебаене в коя точно купчинка да поставиш поредния предмет, създава разрив във времево-пространствения континуум, и времето някак се засмуква вътре с отчетливо “Сшлюююп!”, оставяйки те задъхан, обезвремен и мигащ, чудещ се какво точно се е случило.

Айя, агентката от японската компания ми е писала, че ще бъде в офиса си до пет-шест. Обикновено японците работят до пет, така че това ми е абсолютно, ужасно, невероятно най-последният срок на света. Пиша мейл на Айя, че ще бъда в склада да оставя мотора в три и веднага след това ще се отправя към нея. Един и половина е часът, в който Мр. Мизуно, приятелят на Шигеру, ще бъде в магазина си. Шиге ми е казал, че той не говори английски, но знае какво да направи и ще ме чака – направо да отида там. Половин час преди да тръгна си преговарям маршрута в Гугъл мапс – не е близо, но има само две смени на номер на път, освен това използвам тази функция на картите, за която разбрах скоро – казва се “стрийт вю” и реално ти позволява да се движиш по улиците от една панорамна снимка към друга – изключително полезно, защото можеш да запомниш ориентири, а след това просто трябва да се постараеш да намериш ориентирите, иначе рискуваш да се дезориентираш още повече. Запомням маршрута до магазина на Мр. Мизуно. Запомням маршрута на обратно, запомням маршрута от “обратно” до път 357, виещ се по крайбрежието, точно покрай пристанищата и доковете, и запомням, че трябва да вляза вътре в тунела след края на един от тях. След тунела къде да ходя имам само смътна идея – наляво, намирайки път 316 по някакъв мистериозен начин, защото на картата не става точно ясно как да стигна от единия на другия. В крайна сметка, този път имам карта на местоположениет-о на склада в онзи район, и мисля да разчитам на нея. Въпреки че картата е на японски и най лошото – на нея нямам отправна точка, ориентир, и не знам дори къде е север… Тръпки ме побиват, когато си помисля, че пак трябва да се опитвам да получа указания от японци. Боже, моля те, не ме изоставяй…

Излизам навън, хванал каската и една торбичка с второстепенни неща, които мисля просто да хвърля вътре в батмобокса, който и без това повечето митници тотално игнорират, мислейки си, че е само обтекател. Ако мине – мине. Ако не – просто ще ги изхвърля, което възнамерявах да направя така или иначе. Жегата навън е ужасяваща и съм само по тениска. Изпотявам се в момента, в който си слагам каската, но е много, много приятно отново да се качиш на мотора.

ОК. Пари. Пари в наличност – йок. Нито дори една малка, сладка, метална, японска йеничка. Ако трябва да направя цялото упражнение без пукната йена в джоба, както се очертава, това ще ми коства още повече нерви… Не мога да се разбера. Наистина не мога. Как винаги успявам да си го погодя този номер с имането на пари в картата, но нямане в наличност, и то точно когато ми трябват? Не си спомням дори за кой път си го правя, дори и само през това пътуване… Защо? Моля те, Господи, този път искам поне това да мине по вода. След това обещавам да се опитам да се успокоя. Моля те? Please! Ще се опитам това да е за последно, наистина…

Намирам пощата без проблем точно там, където очаквам да е от картата. Имай банкомат, моля те, пощо… Имай банкомат, който да приема карти като моята, за разлика от повечето в Япония. Не си затварям очите, докато влизам и поглеждам към ъгъла, където очаквам да видя банкомат, само за да си ги отворя внезапно, за да усиля съспенса. Бан-ко-мат. Да. Само спокойно, да не изпадаме в екстаз все още – може да не приеме картата… Приема я… “Джъг-джъг-джъг-джъг” – казва машината. Phew. “Бззззт.” – Банкнотата от десет хиляди се показва от слота. Йес. Не спирам и не изчаквам така, за да се насладя на момента, преди да я взема, а направо я гепя и заминавам. Нямам време за губене. Нещо ми подсказва, че днес ще бъде един от ОНЕЗИ дни.

В трафика Скитник се държи много по-добре сега, когато е абсолютно олекотен и отпред, и отзад. Скоро ще тежи още по-малко, когато сложим резервната задна гума… Дано да стане бързо. Заобикалям кола след кола, изпреварвайки, въпреки непрекъснатата линия и тесните улици, когато имам видимост… Нямам време. Нямам избор. Газ. Спирачка. Светофар. Газ. Спирачка. Светофар…

Накрая! Това е мястото,

което съм видял на снимка в Интернет, и когато паркирам отпред симпатичен японец се приближава към мен – това е приятелят на Шиге, Мр. Мизуно. Почти не говори английски, въпреки че се опитва и аз успявам да разбера, че до сега не е сменял гума на такъв мотор – само на оффроудъри, и не разбирам дали ще го направи или не, и не разбирам дали изобщо може или не… Обяснявам му, че трябва в три да бъда на доковете – ако днес до пет не съм оставил мотора на склад… Положението ще бъде З.Л.Е. Всъщност, положението ще бъде V.E.R.Y. З.Л.Е. Човекът се хваща за главата, гледайки мотора – няма средна стойка, разбираме се, и няма как да го повдигнем, защото неговият крик със специална форма е твърде висок, за да влезе под почти долепения до земята Скитник. Разбирам, че планът му е да изтърколи задната гума назад, откачайки задния калник. Това няма да е достатъчно – обяснявам, че калникът е прикачен с милион кабели, които няма как да разкачим, а и за да го махнем, трябва да свалим и стойката на куфарите – не кой знае какъв зор, тъй като тя се крепи на четири болта, но все пак – това също отнема време. Хващаме кой каквито инструменти намери и започваме.

Четете по-нататък>>>

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(19): Още за Япония 1

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(19): Още за Япония

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно бяхме край Киото, Япония

Днес ще прoдължим пътуването из Япония

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 19:

От Киото към Токио и Нарашино

ден 125

Ставането минава както очаквам — бавно. Тифани ме събужда в девет и десет сутринта, което по последното ми време-отчитане минава за доста късно. Така или иначе не спя — слушам я как си говори с някакъв австралиец, от едно от леглата отсреща. Не съм спал много добре, защото нашият си австралиец — Мат — цяла нощ хърка, при това доста безкомпромисно и целенасочено. Хррръът. Пауза. Хръъъъъът. По дълго изхъркване. Хррръът. Пауза. Хръъъъъът. По дълго изхъркване. Нямам проблем с това, ако е ритмично, ама ако не уцелва ритъма всеки път с по една-две стотни е много дразнещо.

Оправянето на багажа е мързеливо, защото двуетажното легло е просто затрупано с всичките ни неща — под него, над него, от него и около него има разсипано, закачено, хвърлено какво ли не. Отнема ни повече от час да подредим всичко и да докараме моторите си от паркинга на Нинджо-нещо замъка, който се намира наблизо до хостела.

Гледаме картата на Тифани и тази в Гугъл Земя, докато имаме Интернет на разположение. Тифани предлага да тръгнем направо към източния бряг. На диагонал от Киото се намира някакъв нос, където някакви жени се гмуркали за перли — казва. От там можем да се прехвърлим с ферибот отсреща, откъдето до Токио не е толкова далеч. Трябва да караме само по път номер 24, за да излезем на Нара — мястото, където се намира една от най-големите статуи на Буда в Япония, която ни е точно на пътя… Няма как да я изпуснем.

Днес аз водя, и път с номер 24 се намира точно там, където го търся. Лошото е, че трафикът е много тежък, въпреки че е събота, а както обикновено — пътят е двулентов, тесен и с широка, жълта ивица, забраняваща изпреварването по средата. Да изминем четиридесетте километра до Нара ни отнема не по-малко от два часа.

В Нара отбиваме в една от крайпътните вериги ресторантчета. Дъг ми е споменал, че се е хранил в такива тук — казват се Йоши-нова, или нещо такова, с оранжеви табели. Действително е евтино, поне в сравнение с другите места. С Тифани си говорим за това, че в Япония всичко е много вкусно, но някак не е толкова… питателно? Не те оставя да се чувстваш сит, никога. Може би Японците са свикнали с леката храна, и сигурно затова всички са толкова слаби.

С питане намираме пътя към

Тодай Джи — храмът, който е построен около статуята на Буда.

Очевидно в древността, когато са го строили, не са предвидили паркинг, защото ни отнема известно време и няколко кръгчета, за да намерим такъв. Паркирам до най-близката сърна, разхождаща се просто така наоколо, която обаче не иска да си комуникира с мен и заминава. Не се чувствам изоставен — наоколо има ужасно много други сърни, с които децата си играят, хвърляйки им късчета хляб

Четете по-нататък>>>

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(18): Из Япония (продължение) 7

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(18): Из Япония (продължение)

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно бяхме край Нагано, Япония

Днес ще прoдължим пътуването из Япония

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 18:

Из Япония (Продължение)

ден122

Майбара — Киото

Спал съм отлично и се събуждам по-късно, отколкото си мисля. По-късно се събужда и Тифани — за първи път излиза от палатката си след като аз вече съм станал, разходил съм се по плажа и съм изпил топло кафе, купено от една от машините наблизо. Прибираме всичко някак без да бързаме, и дояждайки останалите от вчера сладкиши, поемаме към града. „Замъкът доминира над града“ е прочела Тифани в книгата си за Япония, но ние не го виждаме да доминира никъде. Минава известно време преди да го намерим съвсем лекичко да доминира на някакво малко хълмче.

И около този замък има ров с вода — паркирали сме моторите до него, почти точно пред входа на самия замък. Влизаме. Павираният път към главната сграда се вие между високи каменни стени, минава под и по мостове, докато накрая влиза в първата порта на замъка, втората и излиза на нещо като малка градина с дървета. Пролетта, когато черешите цъфнат, тук вероятно е много красиво…

Влизайки в самия замък, събуваме обувките си и ги поставяме в специални торбички, които носим със себе си по тесните коридори между просторни, някак плоски дървени стаи. В тях няма нищо, освен пространство, и може би затова влизането вътре е забранено — движим се само по коридорите, от време на време качвайки се на следващия етаж по някаква много, много стъмна стълба — вероятно замъкът е проектиран от древен японски пожарникар. Не разбирам защо тогава таванът е пълен с преплетени, огромни, криви трупи дърво, които служат за греди… Качваме се на последния етаж, откъдето се открива хубава гледка към града и езерото, единствено разваляна от решетките на прозорците. Странно е, че ги има — едва ли някой ще гори да влезе в абсолютно празен замък, или пък да излезе от него по начин, различен от обикновено, класическо излизане през входната врата.

Четете по-нататък>>>

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(17): Из Япония 3

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(17): Из Япония

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно преплувахме Японско море от Владивосток до Япония

Днес ще придружим нашия пътешественик из Япония

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 17:

Из Япония

ден 117

Толкова е приятно да се събудиш от слънчевите лъчи знаейки, че си се наспал приятно в топло… е, не легло, но поне на топъл под. Отмятам завивките и ставам — обстановката отново ми помага да осъзная, че наистина съм в Япония. Япония. Аре стига ве! Мидори ме посреща с топъл чай и топла традиционна японска супа за закуска, заедно с яйцата на очи и също толкова традиционния йогурт — кисело мляко. Киселото мляко се казва „България“ и на него пише „Licensed by Bulgaria“. Млякото е вкусно и наистина има вкус на българско, само че някак успява да бъде по-изчистено и нежно. „Не, това е по-хубаво.“ — отговарям на въпроса на Мидори, но и обещавам да и намеря истинско българско домашно кисело мляко, когато ми дойдат на гости. Хиро, Мидори и още няколко милиона японци са под заблуждението, че ние в България всеки ден закусваме с кисело мляко. Обяснявам им, че не е точно така…

Днес Хиро си е взел почивен ден, и двамата заедно отиваме до града, където може да ми покаже интересен храм. Отнема ни известно време да се върнем от Чикума в

Нагано,

борейки се с трафика и чакайки на светофарите. Успяваме да намерим място за паркинг след доста въртене около храма и влизаме вътре по тясна, виеща се пътека между високи борове или някакви други иглолистни дървета — понятие си нямам. Изглеждат японски. Японски изглежда и огромният дървен храм, който се открива пред нас измежду тях. Пред него има много хора, към които се присъединяваме и ние, палейки ароматни пръчици и хвърляйки ги в нещо като голяма медна урна, която дими отвътре. Всичко наоколо ухае много приятно на ароматни пръчици, а хората наоколо взимат с ръце гъстия пушек и правят движения, все едно се умиват с него. В самия храм стои нещо като дървена статуя на седнал със скръстени крака светец — някои от местата на статуята са изцяло изгладени — разбирам защо, наблюдавайки хората. Всеки потрива някое място, минавайки покрай него.

От храма тръгваме надолу по улицата, минавайки под високи порти със застанали вътре в предверието огромни дървени статуи на полубогове. Хиро не може да си спомни легендите за тях, въпреки че би ми било много интересно да ги разбера. Цялата улица, свършваща в храма, е осеяна с други храмове отстрани — очевидно всеки има собственото си предназначение. Един от тях е този, където майките водят децата си, когато навършат три, пет и седем години, облечени с традиционни японски дрехи.

Четете по-нататък>>>

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония 3

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(16): От Владивосток до Япония

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме във Владивосток

Днес ще проследим преминаването на Японско море от Владивосток до Фушики, за да стъпим в крайна сметка в Япония, но преди това дооооста ще почакаме на митницата във Владивосток

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част 16:

От Владивосток до Япония

В девет сме пред гишето на инспекторката, която днес трябва да ни назначи митнически преглед — тоест някой да дойде и да ни прегледа моторите за незаконни джаджи, каквито не носим, или поне аз. Чакаме жената да се освободи, и накрая тя взима документите ни и махва с ръка да я следваме, цъкайки с токчетата си пред нас по коридора. Качваме се на втория етаж, където се налага да я изчакаме пред някакъв офис — доколкото разбирам, там са тези митничари, които правят проверки. След известно време се спускаме отново долу. „Никой не иска да се занимава с вас“ — ми казва. „Идея си нямам какво да ви правя.“ Обажда се на някакъв свой колега и го моли да дойде. „Чакайте.“ — казва.

Чакаме.

Една от другите жени митничарки идва при нас и търпеливо ми обяснява стъпка по стъпка какво ще трябва да направим, през какви стъпки ще трябва да минем, изреждайки имена на документи и всякакви други неща. Завършва със „спокойно, всичко ще стане“ и усмивка. Засмивам се, не съм очаквал, че съм толкова прозрачен и се вижда, че не съм схванал всичко. Докато с жената си говорим, някакъв кавказец профучава по коридора и тряска вратата, крещейки най-тежките руски псувни една след друга, които в превод звучат нещо като „…..!!!….. съм ви в….. митница! Т’ва не е… митница, тва е………. бардак!………., егаси…..! Как може да няма един….. човек, който да знае какво по…… става!“ Сякаш по команда, двамата с жената се обръщаме обратно един към друг и продължаваме да си говорим, все едно нищо не е станало. Не е тя човекът, когото чакаме.

Чакаме.

На Тифани отдавна и е писнало — тя само седи и чака, на практика няма какво друго да прави, защото не разбира езика. Аз не мога да си намеря място и само кръстосвам коридорите, както обикновено правя, когато съм замислен — постоянно крача напред-назад като Наполеон. Вероятно и аз, като много други хора, просто съм бил Наполеон в предишния си живот. Това нещо с документите е прекалено сложно за простосмъртни — искам някой просто да ми даде документите, за да ги попълня, или да ми каже какво да правя, или просто да ми каже къде да отида, за да разбера какво да правя от някой, който знае. Имам прогрес. Винаги съм се плашил от бюрокрация, но напоследък се оправям, някак — не много добре, но правя някакви крачки, а както и във всяко друго нещо именно това е най-важното, защото предхожда това да го правиш добре. Въпросът е какво правиш, когато не всичко зависи от теб. В случая, да се обадя на Юри — възможност, която не искам да отхвърля, но не искам и да допускам — би означавало, че съм се предал да се справя с всичко, и че съм се изплашил. Изкушението просто да кажа „майната му“ и „хайде просто да му се обадим, за да направи всичко“ присъства постоянно — нека си присъства. Няма да се откажа. Изпитвам някакво перверзно наслаждение от това — няма пък да тръгна по лесния път. Имам други приоритети. Притеснявам се, но някак по навик — имам усещането, че всичко ще се нареди, точно като във всички други последни моменти, когато е трябвало да се нареди. Ще се оправим и този път. Притеснява ме само това, че не знам как, опитвам се да не го забравям.

Коридорите на митницата, недвусмислено празни от хора, идващи да ни помогнат с документите, са като подиуми за дефилиране на митничарки, и това е единственото хубаво нещо в цялата институция. Късите поли са къси, краката, типично по руски, са дълги до небето, чорапогащниците са разнообразни — мрежести, не-мрежести, и светли, и тъмни, а обувките — задължително с токчета. Непрестанното „Чат-Чат-Чат-Чат“ ме хипнотизира доста по-ефективно от всякакво размахване на часовници пред носа ми. Вероятно всичко това просто влиза в униформата — сякаш владивостокския-т порт не е просто порт, а прет-а-порт. След два дена, прекарани в коридора, мога да позная коя жена минава дори и без да и виждам лицето.

Идва някакъв човек с куфарче, и инспекторката му обяснява за какво иде реч — слушам от нашето удобно място в коридора, прекъсвайки Тифани с вдигнат пред устните пръст и наострени уши. Човекът казва, че няма проблем — ще помогне, и на него му е интересно как стават нещата, тъй като досега не се е занимавал с експорт — от куфарчето и бизнес костюма оставам с впечатлението, че също се занимава с някакви бизнес неща. Казва се Руслан. Казва, че ще принтира „погруз-поручението“ и нещо, което ако не се лъжа, се казва „консаменти“ в офиса си и ще ги попълни. Да се върнем тук в дванайсет часа.

Имаме около два часа и половина

— сега е моментът да отидем до Морската гара и да си купим билетите. Не съм имал време да изтегля долари, но Тифани е проверила своите и има достатъчно и за мен, ако се наложи. Хващаме си автобус и скоро сме там. В залата на туристическата фирма, която продава билетите, Ирина я няма — казват ни да изчакаме. С нас чака още някакво момиче, което изглежда не е рускиня. Някакво момиче, което изглежда Е рускиня, защото носи къса пола и изглежда зашеметяващо, влиза — явно работи тук — другото момиче става и отива при нея. Тифани се опитва да чуе разговора, и потвърждава, че втората е чужденка, която също иска да се качи с кола на ферибота. След известно време момичето се връща в антрето при нас и Тифани я заговаря. Казва се Линда, от Южна Африка е, и пътува с кола и с гаджето си. Ще се качат на същата „лодка“, на която и ние.

Четете по-нататък>>>

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(15): От Чита към Биробджан и Владивосток 1

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(15): От Чита към Биробджан и Владивосток

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подстъпите на Чита в Русия

Днес ще продължим през Русия от Чита към Биробиджан и Владивосток, за да стигнем края на картата

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част петнайсета

От Чита към Биробиджан и Владивосток (Русия)

Събуждам се малко преди Дима и Наташа. За огромно мое съжаление котката се събужда заедно с мен, и веднага започва да мяука и да ми досажда. Наташа приготвя яйца на очи за закуска и ги поднася по своя си начин — красиво, храната подредена в чиниите като произведение на изкуството. Двамата вече са събрали багажа си и единственото, което остава е да се облекат. За Дима частта с обличането на всичките мото-доспехи е най-омразна, но когато кара, забравя за всичко това моментално. Малко му завиждам — ще ми се и аз да се опитам да се включа в такова състезание. Изобщо, двамата се занимават с един куп интересни неща, на които бих искал да се науча и аз — освен мотори карат кайт, сърф, сноуборд, колела… Е, без това последното мога да мина спокойно.

Всичко наоколо е оранжево. Тревата е оранжева. Дърветата са оранжеви. Дори и тези дървета, които са иглолистни — и те са оранжеви. Не знам дали това е нормално. Сигурно. След като има цяла песничка за това. Не, небето не е оранжево — нормално е, но някак си… всичко друго е. Дори и цветът на земята, по която карам, и той избива натам…

Скоро асфалтът свършва и се озовавам на безасфалтието. Започна се. Ето ги — последните и най-трудни километри на целия континент, с които всички толкова ме плашеха още преди да тръгна. В началото пътят не изглежда толкова ужасен — просто вместо асфалт с кръпки имаш чакъл и земя. Опитваш се да намериш път така, че да не влезеш в коловоз или дълбок чакъл, който обикновено се вижда, гледаш да караш по „утъпканите“ места, където колите са минавали… Не е чак пък толкова сложно. Степенката на Скитник задира в чакъла при всяка неравност с метално стържене — моторът все още е претоварен И освен това е прекалено нисък. Пътят е лош, но странно широк — като четири, на места шест лентов път — просто на него няма асфалт. На места има големи камъни, на места има дори пътни знаци за стеснения — при един от тях, опитвайки се да спра за да го снимам, защото изглежда странно не на място тук, изпускам мотора. Този път пада на дясната си страна. Опитвам да го вдигна, въпреки че горчивият ми опит вече ми подсказва резултата със сто процентова сигурност. Горчивият ми опит е прав. Да разглобявам куфарите, за да го вдигна, ще ми отнеме петнайсетина минути — предполагам, че това е повече, отколкото ще ми отнеме да спра някоя минаваща кола. Минаващи коли, обаче, тук няма толкова често, и минава единствено времето, докато накрая един микробус профучава покрай мен, без дори да намали, при все че вижда мотора, паднал на средата на пътя и мен, вдигнал ръка. Шофьорът вътре и пасажирът само ме изглеждат и се загубват, вдигайки пушилка в далечината

Спасява ме някакъв тир, пътуващ в обратната посока. Момчетата вътре, освен че ми помагат с вдигането, дори ми носят и добри новини — след още няколко километра отново започва асфалт.

Четете по-нататък>>>

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(14): Отново в Русия 1

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(14): Отново в Русия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор да се радва на новополучената руска виза.

Днес ще продължим към Русия в посока Чита.

Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част четиринадесета

От Улан Батор към Чита (Русия)

ден 90

Мисля, че камериерката се шегува, когато ми показва с езика на знаците, че навън вали сняг. Излизам да видя. Навън вали сняг. Майтап няма. Сняг. Бял, сипещ се на снежинки, виещ се във въздуха. Из студения въздух. Из миришещия на зима въздух с отрицателна температура, из пълния с пронизващо студен вятър, тотално отказващ от всякаква идея за мо_туризъм въздух… Странно е да видя сняг. Неочаквано някак. Извън контекста. Въпреки че върху брадата на Алекс, например, снегът изглежда съвсем ОК — кара го да прилича на арктически изследовател. А аз приличам на изваден от контекста рокер, дето хич не му е мястото в никакъв сняг. Мястото ми е някъде, където има палми, мацки по бански със слънчев тен, хубави пътища и рок музика. Аз да не съм Дядо фрикин’ Мраз, че да ме вали сняг, деммит! Не е честно.

Собственикът на хостела, приятен монголец, който говори перфектно руски — учил е в Москва — слиза в стаята ни, за да залепи със силикон нещо по душа, защото тече в долната стая. Казва ни, че прогнозата е да има виелица — истинска снежна буря с ураганни ветрове, и поради опасност от измръзване целият изходящ трафик от Улан Батор е спрян до вдругиден сутринта. В началото не мога да разбера дали говори сериозно. Говори сериозно. Полицаите няма да пускат коли да излизат (а вероятно пък мотори изобщо) — в предишни години е имало и смъртни случаи, хора са измръзвали… Оставам тук поне още два дни. Надявам се поне след това времето да се посгрее малко. Умът ми не побира как, след като не мога да изляза на улицата без да навлека всичките си дрехи, смятам да карам с мотора още по на север, влизайки в Сибир… Наистина в момента не мога дори да го проумея, да си го представя… Това значи да карам много бавно и да мръзна като куче… Едно от нещата, които трябва да направя е да си купя някакви ръкавици, които да могат да се навлекат върху моите.

ден 91

Днес времето е студено, но забележително хубаво и се чудя как може толкова да са се объркали с прогнозата за онзи ураган. Може би все пак ще се размине. Прехвърчат съвсем малко снежинки, небето е сравнително чисто и дори няма вятър. Използваме момента да отидем да заредим хладилника.

ден 92

Днес стават три месеца от началото на пътуването ми. Честит рожден ден скъпо пътува-неее, честит рожден ден на теб. Йе! Пляс-пляс. Три месеца. САМО три месеца, а все едно са минали три пъти по три, все едно съм изкарал цяла една бременност, и почти съм успял да родя нещо — нещо като онлайн блог — който вече усещам как рита. Три месеца… Толкова малко време, а толкова много неща успяха да се случат…

ден 93

Улан Батор — Кяхта

Ставам в седем, вместо в осем, както исках — станало е по погрешка, но както обикновено тези погрешки идват точно когато трябва. Оставил съм си за сутринта съвсем малко работа — или поне така си мисля — просто трябва да нарежа и подготвя файла с дизайна. Правя го за два часа и нещо. Много повече време ми отнема подреждането на багажа и още повече време — окачването на всичко по Скитник, след като за първи път съм изхвърлил (разбирай оставил) някакви неща — книгата от Алтай, няколко тениски, които не съм носил отдавна, куп обикновен боклук… В момента, в който взимам решение да ги оставя и ги поставям на специално разпределения за оставени неща фотьойл, ми става много по-хубаво — ето така се олекотява мотор.

Скитник е целият в прах — на практика е престоял в гаража цели две седмици. Багажът е както съм го оставил след последното ровене в търсене на документи — леко на чорчик, ластиците оплетени, ремъкът на една страна, резервната гума на друга… Отнема ми известно време да разплета всичко, за да започна да подреждам багажа, който съм свалил тук на няколко курса. Една от администраторки-те и камериерката, която е супер мила глухоняма жена, ме изпращат. Подарявам и нещото, което съм изрязал в Иркутск. Ще ми се да имах нещо по-смислено, което да и оставя — жената беше много готина и с мен, и с Алекс през цялото време, няколко пъти пихме чай заедно и си говорихме с писане върху телефоните.

Предполагам, че тръгвам някъде към единайсет. Искам да мина през българското посолство и да се сбогувам с консула — казах, че ще се обадя преди да тръгна и наистина бих искал да го направя. Както се убеждавам отново, вече от позицията на моторист, не на пешеходец — трафикът в Улан Батор е невероятно изпитание и за нервите, и за рефлексите. Успявам да оцелея до много близко до нашето консулство кръстовище, но все пак завивам надясно твърде рано и се оказвам в улица с тройна непресечена линия по средата, която продължава няколко километра, без възможност да направя обратен. Накрая се отдалечавам толкова, че ако се върна рискувам да загубя още половин час — решавам да кажа „чао“ по и-мейла и да запраша към границата. Завивам в посоката, където си представям, че трябва да е отбивката към Дархан — единственият що-годе голям град по пътя към Русия. Попадам в лабиринт от разбити улички срещу гарата, но от другата и страна. Всичко е оградено с огради, а където не е — с релси, и да изляза на основната пътна артерия на петдесет метра от мен не мога. Смешното е, че от тук, където съм се загубил, виждам отлично нашия хостел… Вече съм изгубил повече от час. Завъртам и тръгвам назад за пореден път. Петнайсет минути по-късно на някакъв железопътен преход, съм абсолютно зашеметен, когато влакът, който се ниже вече десет минути пред колоната чакащи коли със скорост от пет километра в час забавя, спира и тръгва назад още по-бавно. Започвам да се смея. Е-е-ега-а-ахси работата. Няма значение — всичко е добре, дори и когато изглежда не чак пък толкова добре за измръзналия пътешественик.

Малко по малко започвам да разпознавам пътя, по който съм минал на влизане — може би не е странно, че до сега съм имал чувството, че карам по друг. Всичко е покрито с тънък, разхвърлян тук таме слой сняг — всяко бяло петно е странно заоблено и кара целия степен терен от голи хълмове да изглеждат като гърбиците на камили-далматинци.

Четете по-нататък>>>

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(13): Из Улан Батор в очакване на виза 5

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(13): Из Улан Батор в очакване на виза

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в подстъпите на руското посолстсво в Улан Батор, Монголия.

Днес ще продължим с престоя в Улан Батор — да видим как ще се справи с визата (защото и българският консул му беше обещал подкрепа)и да се разходим из и около града. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част тринайсета

Из Улан Батор в очакване на виза

ден 81

За щастие, шофьорът на колата, която съм си хванал, знае някакви обиколни пътища и избягва безумното задръстване. За пръв път ставам свидетел на разминаване на джип с автобус в еднолентова, тясна улица зад някакъв блок, паркингът пред който е препълнен с коли, и там където не е, е разкопан. Строителните работници подвикват нещо на шофьора, но доколкото разбирам монголски той им тегли една и си минава от там anyway…

Точно в осем и половина съм пред българското посолство и чакам. Приемният час е в девет, а монголските полицаи отпред не говорят други езици — налага се да изчакам половин час, преди да натисна копчето на интеркома и да кажа, че имам среща с консула.

Влизам в страничния вход, веднага чувствайки се по-добре — хей, аз съм на българска земя, бейби! Това е късче България! Точно срещу мен по стълбите се спуска консулът — Иван Евстатиев, който ме поздравява приветливо, кани ме да седна и да му обясня каква е ситуацията и от какво имам нужда.

Ситуацията е следната — в руското посолство, съдейки по нещата, които съм видял досега и по това, което съм чел в Интернет, нещата с получаването на виза са сложни, и не е ясно кое определя шансовете ми. Тъй като не мога да мина през Китай, задължително ми трябва руска виза, и то туристическа, а не транзитна, тъй като десет дни, предвидени за транзитна не ми стигат по никакъв начин. Искам да си повиша шансовете да взема виза максимално и смятам, че някакво писмо на подкрепа от страна на българското консулство, което може да казва нещо от рода, че подкрепя мероприятието ми, ще помогне наистина. Консулът се съгласява и казва, че ще отиде да го напише веднага — качва се по стълбите и след десетина минути носи принтирано писмо към руското посолство с подпис и печат от българското консулство.

Писмото моли руското посолство за съдействие за издаването на виза за мен, тъй като правя околосветско пътешествие и прочее дипломатически неща, които преведени на нормален език гласят горе-долу „Пичове, моля ви се, дайте на наш’то момче виза, той е готин — гаранция, освен т’ва поздрави и риспек!“.

Много благодаря на човека за помощта, обещавам да се обадя като имам информация и излизам от българското консулство щастлив, горд, накефен и ухилен. Друго е да знаеш, че в някаква далечна и чужда страна, имаш някой свой, който наистина ти е обърнал внимание и наистина си „гледа работата“, така да се каже. Риспек!

Четете по-нататък>>>

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(12): Улан Батор, Монголия 1

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)(12): Улан Батор, Монголия

Продължаваме с околосветското пътешествие на Коста Атанасов. Както знаете, той поддържа собствен сайт за пътуването си, а при нас публикуваме интересни части от него. Започнахме с Нъводари, Румъния, а за последно го оставихме в Улан Батор, Монголия.

Днес ще прочетем последния по-подробен запис в дневника на пътешественика — за момента дневникът свършва тук, въпреки, че пътешественикът към днешна дата се намира вече в Япония. И така — последният засега описан ден. Приятно четене:

Около света надясно (околосветско пътешествие с мотор)

част дванадесета:

В гонитба за руска виза в Улан Батор

ден 80

9-и септември 2009г

Девети септември… Девети септември беше ден на нещо, нали? Ама на какво… Да пукна, ако си спомням. Пукн! Някаква революция? Мисля си за посолството и за цялата тази работа с визата. Не мога да разбера защо толкова съм тръгнал да се притеснявам — а аз се притеснявам. Каквото и да стане, ще се наложи някак си да се оправя и да се страхувам от евентуални проблеми е безмислено, просто трябва да направя каквото мога, за да бъде всичко наред.

Мисля си за това колко много неща са ми се случили от началото на пътуването, всичките поради някаква причина, как всичко се нагласяше и как всичко не беше случайно и умът ми не побира защо започвам да се притеснявам изобщо от такива неща, при положение, че отлично знам, че всичко в крайна сметка ще се нареди точно както е трябвало да се нареди от самото начало — да, може да не е по начина, по който съм си го представял, но в крайна сметка по най-добрия възможен начин. И ще мога да разбера това само като погледна назад. Иска ми се да можех да погледна напред също, но нещата не работят по този начин, и замисляйки се схващам, че точно това е проблемът. Искам да имам сигурност и това е нормално — сигурност да знам какво ще се случи утре, а идиотското е, че точно това е едно от нещата, които ни ограничават. Плановете ни, представите ни за кое е най-добре, които са като малки програмки вируси, които се загнездват някъде и ти пречат да направиш нещо различно от тях, дори и когато става очевадно наложително… Не е толкова лесно да си ре-инсталираш операционната система, нито пък можеш просто да преминеш на друга. Сложно е. Трябва да ги изкореняваш вирусче по вирусче, а някои от тях е още по-сложно, защото дори не подозираш, че са там, и не знаеш какво да търсиш — а то си гложди някъде по гънките на мозъка ти и ситемата ти цикли. Мда.

Не успявам да мина в посолството. Мацката, която беше зад гишето вчера и ме върна за резервации, днес се жени и в посолството е пълно с дипломатични младоженци и гостите им, които сноват напред-назад през цялото време. Въпреки че вчера направихме нещо като списък на чакащите за утре, пристигнах десет минути по-късно, когато всички вече бяха влезли през портата и беше досатъчно няколко човека да се прередят — един от които българско-говорящият англичанин — позор — за да не успея да мина днес. Поне правя нещо смислено като помагам на Руслан — момчето, което работи на едно от гишетата, и с когото вече се познаваме по имена — да комуникира с двойка от Чехия, които искат да удължат визите си и имат някакви въпроси — говорим поне двайсетина минути, след това пък казвам каквото знам за нещата с визите на един италианец и гаджето му от Индонезия или Тайланд, която обаче живее в Холандия или Финландия и изобщо, някаква Ландия, помагам със същото и на възрастна двойка германци, които пътуват с джип. Въобще, руското посолство в Ю-Би е прекрасно място за развитие на интернационални-те отношения. Хубавото е, че днес Тоби и Гилермо са успели да си предадат документите и ще имат визата си утре… Пред самото посолство се запознаваме с едно от момичетата, които бяха вътре — казва се Ана и е французойка.

Всички заедно решаваме да отидем до пазара Нарантул. Това е известен „черен пазар“ — най-големият тук, в столицата, където може да се намери почти всичко. С Алекс планираме да го разгледаме от няколко дни — няколко дена в Монголия не сме видели нищо монголско, някак си е срамота. Преди това обаче искам да минем през българското посолство — може би те могат да напишат някакво писмо до руското такова, което да улесни издаването на виза и да елиминира обикновените заяждания с чужденците и измисляния на пречки. Като се има предвид, че все пак не съм от съвсем западния блок — мисля, че шанс това да помогне има.

Четете по-нататък>>>