Archive for the 'Йордания' Category

февр. 24 2015

Йордания през Сирия (1): Палмира, Дамаск, Мъртво море и Аман

Емилия ще ни води до Йордания, като ще мине през предвоенна Сирия. В този ред на мисли – данните за Сирия са НЕАКТУАЛНИ и неизползваеми като съвети в момента. Иначе мястото е прекрасно 🙂 Приятно четене: Йордания през Сирия първа част Палмира, Дамаск, Мъртво море и Аман Маршрут: Дамаск, Палмира, Аман, Мъртво море, Петра, Вади Рум, […]

2 коментара

юли 18 2012

На мотор из Африка (1): Началото: от София до Акаба (Йордания)

Днес започваме едно голямо мотоциклетно пътешествие: ще тръгнем от центъра на просветата София и с мотора на Бойко ще опитаме да достигнем Кейптаун в Южна Африка. Преди години едни англичани направиха нещо подобно (стартът им беше в Шотландия с посока Кейптаун), но те бяха с придружаващ автомобил и камери. Бойко и колегите му ще опитат да минат без помощни автомобили – само на мотори!

Започваме с прехода от София до Акаба в Йордания. Кураж и … приятно четене:

На мотор из Африка

Началото: от София до Акаба (Йордания)

Предговор

Като начало ще се опитам да разясня малко за идеята за това пътуване. С Мони се запознахме през зимата на 2008г., когато бяхме решили да ходим в Сирия и Йордания и искахме с Вики да получим информация от първа ръка. Та така на една от първите ни срещи той спомена, че мечтата му е да отиде с мотор от София до Кейп Таун. Е, точно тук ни съвпаднаха мечтите. Африка за мен е мечта още от малък и тя се породи от многото филми за това място, които бях гледал – стари, но хубави филми. Винаги свързвах Африка с нещо невероятно екзотично, тайнствено, място където се хранят с хора, а останките хвърлят на лъвовете, да не се дразнят. Естествено да отида в Африка с мотор хич и не ми беше минавало през ума тогава, защото като дете единствено се радвах на колелото и да ядосам милиционерите в Стара Загора като се пусна с него по стълбите пред Универсалния магазин. Ама рано гледахме филма „Банда БМХ”.
Та каза Мони София – Кейп Таун и тогава веднага реагирах – „Ами хайде”. После си викам това момче нещо не е наред. Бе къде в Африка с мотор. Да, ама като му влезе нещо в главата на човек и не му дава мира. Увеличиха се все повече пътуванията ни с Вики извън България с мотора и се породи онова странно желание за големите пътешествия. Или може да не са големи ама да са повечко. Въобще странно е това чувство, което кара човек колкото повече пътува, толкова повече да иска да пътува. Така дойде края на 2009г. като до тогава планувах за 2010г. пътуване до Мароко или до Монголия, защото Африка все още си беше онова място, което е далеч – някъде в дясно след луната. Така в края на октомври 2009г. съвсем спонтанно си казахме – ами защо не отидем сега до Африка, пък Монголия, Мароко по-нататък. Така започна всичко. Последваха планове, подготовка http://www.offroad-bulgaria.com/showthread.php?t=75135, съвети и т.н. Много сайтове се изчетоха за този маршрут, щото докато ние се каним, хората си пътуват, но за мен повечето ми планове за маршрути са свързани с ето тези хора http://www.unusvita.com/Index.html или старото име http://www.2canadiansonbikes.com. В процеса на подготовката разбрахме с Вики, че ще ставаме родители и трябваше да продължа сам. Малко ми беше неестествено да съм без нея, но пък бях щастлив от причината да не сме заедно. Много спънки срещнахме в подготовката си, но и много хора ни помагаха и в крайна сметка дните до юни месец 2010 минаваха бързо. За съжаление въпросът с намирането на спонсори си остана най-трудната част в една подготовка за такова пътуване. Ние не успяхме, но все още се надявам да се намерят такива за бъдещите пътувания.
Моторите – Мони с КТМ 950 Adventure и аз с BMW R1200GS. Сложихме задължително защитна тава отдолу под двигателя и ролбари. Пълно обслужване и на двата. За моя купих в Камор ауто джанти със спици и преден и заден амортисьори, които според хилядите пътеписи трябваше някъде по средата на пътя да сменям, но така и не разбрах къде е тази среда. Общо по моторите нямаше сериозен тунинг, като специално окачване, специално това, специално онова.
За екипировката – всичко ще се види от снимките – ризници, ботуши за ендуро, каски, панталони, раници за вода. Тук общо взето всеки сам си преценява какво е удобно за него и няма рецепта, кое е универсалното. При мен се оказа, че напълно съм уцелил с каква екипировка да карам по маршрута.
Инструменти – освен необходимите за мотора, задължително трябват ключове за сваляне на гумите. При мен за предната се оказа шестогран №22. Не се намира лесно, но тук Румбата да е жив и здрав, че ми отряза едно парче и то ми стана най-ценното като инструмент. Задължително и комплект за гуми, макар да се оказа, че една гума винаги може да се спука така, че да не се полза инструмента. За това вътрешни резервни гуми са задължителни без значение, че примерно за ВМW-то такива оригинално няма.
Карти за GPS – Garmin – Garmap SAS 2009 TMC, EAST AFRICA STREETMAPS и Track for Africa V9.05. Освен това купихме книжни карти за всяка държава.
Аптечката – пак е въпрос на личен избор, но за това пътуване задължителното е пудра за крака, която както ще се види по-късно има многофункционално предназначение. Ваксини си направихме за жълта треска, коремен тиф, дифтерия и тетанус. Маларията – най-страшното, което можеше да ни се случи. По тази причина Мони намери малко хапчета Маларон, като по-късно разбрахме, че заместител на тези хапчета е „родния” антибиотик Доксициклин. Чинела тук много ни помогна като ни достави лекарство във вид на инжекцици за малария и така малко се чувствахме по-спокойно. Всъщност Ванката /Чинела/ се оказа прав, че маларията е по-добре да се хване там, отколкото да се открие тук в България. Там това е нещо както при нас грипа. Хората говорят съсвем спокойно за тази болест, както сами се убедихме с наш познат, и то по простата причина, че във всеки медицински пункт знаят как се лекува. За щастие ни се размина и на двамата това преживяване.
Документите – визи, карнети за моторите, медицински застраховки и друго няма. Визи не са необходими единствено за Турция и Ботсвана.
Комуникациите – носихме сателитен телефон, с който крайно много си късахме нервите, или поне аз, когато трябваше да се обадим. Насред полето да се губи обхвата не мога да си го обясня. По този маршрут спокойно се ползва GSM с карти на операторите в различните държави и е много по-евтино и с по-добра връзка. SPOT-а, който ни беше осигурен от форума, е в основата да се наблюдава цялото пътуване.
„Групата” – как се пътува в такъв състав ? Като цяло голям купон беше. С Мони бяхме карали единствено в Македония на една кратка обиколка, но пък доста мастика бяхме изпили заедно до заминаването ни за Африка. Според мен пътуването мина доста забавно и интересно. Естествено имали сме дребни спорове, но това са си напълно нормални неща, щото иначе всички щяхме да сме еднакви по калъп без собствено мнение. На мен ми беше много приятно пътуването с Мони, пък и нали все още нося неговите гащи 😀 , но и за това по-късно.
И в края на това начало искам да благодаря на всички, които ни подкрепяха в подготовката, по време на пътуването и след това. Няма да споменавам имена, защото те са много, а не трябва да пропускам никой.
Може пътуването да не се хареса на някои хора, но това е, което ние успяхме да планираме и да осъществим. Така ги видяхме ние нещата, така почувствахме всичко и така избрахме да го направим.
Доста голям пътепис се оформя /цели 14 части/ и дори аз не съм наясно как ще се получи, но се надявам да е интересно. Решихме да го разделим в отделни теми за всички държави, за да е по-лесно за четене и по-малко претрупано.
И ако вече съм събудил интереса ви мога да започна разказа за всички 72 дни от приключението. Някои пълни с преживявания, някои пълни със страшна скука, но за всичко това след като извадите пуканките от микровълновата фурна.

 

Турция – Сирия – Йордания

С много вълнение още на 02.06.2010г. събрахме багажа, закарах мотора на Мони в гаража и започна товаренето. Трудна работа беше, с много мъка и с много майсторство след около два часа бях готов. Вечерта успях от вълнение да спя едва 3 часа. Странно чувство ме беше обзело, като преди старт на състезание. Не можех да осъзная, че съм на път да осъществя една от големите си мечти.
Истинското пътуване започна на 03.06.2010г. Сутринта прощални целувки с Вики, натоварих се на такси и поръчах да кара към Кейп Таун, но първо през Студентски град. Натоварени като цигански катун, който се връща от „гурбет“ във Франция потеглихме от гаража на Мони рано сутринта. Чувствах се странно – от една страна се радвах, но от друга някак ми беше притеснено, без да мога да си обясня за какво точно. Последните 4-5 седмици ядях промишлени количества за да съм по мазничък за човекоядците и резултата беше трагичен. С багажа на мотора и тези много килограми почти не ми остана място къде да седна. А с тениската ми на www.balkansorangeadventures.com се чувствах точно като един голям кръгъл портокал, както любезно са ме показали в сайта ни – Онова кръглото накрая. Голямо пъхтене, но все пак „влязох“ в мотора и потеглихме.

На мотор към Африка – София, БългарияНа мотор към Африка – София, България

 

 

 

 

Първата ни спирка беше Лукойл на магистрала Тракия. Тук се изненадах в този работен ден, колко хора са дошли за да ни изпратят, за което огромни благодарности на всички. Присъствието на приятели ми помогна малко да преодолея предстартовата треска (показаното на снимката Happy вече не съществува – бел.Ст.)

На мотор към Африка – София, БългарияНа мотор към Африка – София, България

На мотор към Африка – София, България

 

 

 

 

От тук след около час в сладки приказки, снимки, пожелания и кафе започна пътуването ни.

Потеглихме по „прекрасната“ ни магистрала

вече с единствена цел – Кейп Таун. Спряхме първо на бензиностанция до Пазарджик за да вземем още малко инструменти, след това близо до Пловдив, за да се видя с приятеля ми Ники и следващата спирка беше близо до Свиленград, където се срещнахме за мой голям късмет с Теди и Янко, тръгнали на своето пътуване до Тунис. За мой голям късмет, защото в суматохата си бях забравил слънчевите очила, а това се оказа доста важен атрибут за това пътуване. Янко ми даде негови очила и така спаси положението за много километри напред. Още ги пазя за да ги върна, макар в малко крив вид. 😀

 

На мотор към Африка – София, България

 

 

 

Поприказвахме малко, пихме по кафе и всеки пое в своята посока.

Границата с Турция

минахме за около 30 минути и продължихме в посока Истанбул. Този ден трябваше да покараме повечко, защото до 12.06.2010 трябваше да сме до ферибота за Судан. Поехме след границата по магистралата и Истанбул стигнахме около 17.00 часа. Естествено, точно тогава се оказа час пик. Много натоварено движение, пълен хаос и отново не си платихме таксата на моста над Босфора, но това помогна да се включат едни светлини, едни сирени и чудеса и така всички да ни забележат 😀

Успяхме за около час по Околовръстното шосе да минем Истанбул, което ни направи много щастливи.

На мотор към Африка, Турция

Щастлив моторист, минал бързо през Истанбул

 

 

Продължихме, като решението беше да караме докато можем за да минем повече километри. Така в около 20.00 часа се озовахме в

гр.Сапанджа

Хубаво курортно градче с хубави хотели и ниски цени (Сапанджа се намира на малко повече от 100 км след Истанбул  на магистралата в посока за Анкара (веднага след Измир)). Намира се на едноименното езеро и е известен spa-курорт – бел.Ст.) Всъщност в Турция най-скъпото нещо си остава бензина – 3,65 лева за литър 95 безоловен. Настанихме се и бях почти като умрял от многото емоции и скучната магистрала. Пренаредих багажа за да си направя ползването на тубите по-лесно и да си разширя мястото за мен и се отдадохме на заслужена почивка. Пътуването беше започнало, всички притеснения бяха зад нас и единствено си мислихме какво ще правим на следващия ден – кога ще ставаме, кога ще тръгваме, колко ще караме. Получи се нещо като времето в казармата – мислиш само как да избягаш в „цивилизацията“, къде да пиеш и къде да … спиш. Живота стана изведнъж много лесен с простички вълнения. Сивото ежедневие беше зад нас.

 

04.06.2010г. – Втори ден от нашето пътуване.

Днес трябваше да стигнем до гр.Адана

и ни очакваха над 800км. преход. Отново предпочетохме магистралата, защото това беше начина да се движим по-бързо, макар и ужасно скучно. Единственото разнообразие беше спирането за гориво по бензиностанциите. Все пак колкото и скучно да беше не можеше да се скрие радостта ни от факта, че сме тръгнали на нашето пътешествие.

На мотор към Африка, Турция

 

 

Карахме, карахме и си мислих, че днес ще е един много скучен ден. Около 16.00 часа спряхме на една бензиностанция, на около 150 км. преди Адана. Там пет души се втурнаха да сипват гориво и да се снимат с моторите, да разпитват и пак да наливат и пак да разпитват. Беше весело до момента, в който Мони вече с пълен резервоар видя, че са сипали дизел. Настана суматоха, едното момче се притесни и започна с маркуч да се опитва да изкара горивото, само че то да не е да точиш нощно време от паркирана „Лада“ в тъмен квартал. Не става така лесно.

 

Бензиностанция в Турция

 

 

След като му се полюбувахме колко сладко пие дизел, намерихме кранчето за източване на резервоара и го отвъртяхме 🙂 Тук само да отбележа, че БМВ-то няма такова кранче, което е проблем в такива ситуации. Започна източването. Наляхме вече бензин и отново всички се развеселиха, пихме Ред Бул, приказвахме и така се замотахме до 18.00 часа. Продължихме.

Влязохме на поредната магистрала вече по тъмно, но това не беше проблем да караме.

Оставаха едва 40км. до гр.Тарсус и след това само 20км. до Адана.

Радвах се, че приключваме, защото от тези километри вече доста се бях уморил.

Разговорните устройства, които монтирахме на каските не бяхме заредили предната вечер и връзката между нас се изгуби. Мони караше пред мен, когато на мотора ми нещо светна, отбих в аварийната лента и там угасна. Опитах да го запаля и никакви признаци за наличие на каквито и да било тоци. Ужас – беше тъмно, бях на магистрала и то по нагорнище, а нямаше как да се свържа с Мони. В първите минути си казах, защо точно сега трябва да се случи това, като не осъзнавах, че всъщност се случи точно на правилното място, а не някъде в някоя пустиня. С Мони се свързахме по мобилните, но той трябваше да търси къде да обърне на магистралата за да дойде при мен.

Започнах да звъня първо на Димо и после на Ники за съвет. Разглобявах да проверя ремъка – здрав е, всички жици, здрави и си нямах идея какво става. Стоя, гледам, пуша и вече оглеждах място за нощувка, като избора беше – седнал на мантинелата или легнал до нея. 🙂

Докато преглеждах всичко

до мен спря полицейска кола.

Обясних им какво става, те не разбират английски, а аз – турски, ама как се разбрахме още не мога да си обясня. На около един километър имаше паркинг за тирове и полицаите ми казаха, че ще ми помогнат да избутаме мотора до там. Запретнаха ръкави, аз доста се позачудих на ентусиазма им да бутаме близо 400кг по нагорнище, но пробвахме – минахме не повече от 5-6 метра и двамата изплезиха езици. Единият обиколи и огледа мотора и само каза „Вай, вай, вай” и започна веднага да звъни по телефона. „Вай, вай, вай”, ама на мен душата ми излезе, щото освен мотора трябваше и мен си да бутам.

Спряха един камион за да го натоварим, но беше висок и без платформа и нямаше как. След малко пристигна техен познат с бус, за да го товари, ама той пък се оказа малък. След около 20 минути спряха друг камион. Тогава предложих на шофьора да ме дръпне, ако има въже, защото кабели за ток никой нямаше, а вече след всички проверки беше ясно, че проблемът е в акумулатора. Човекът беше с огромен ТИР.

В такава ситуация трябва много внимателно да се прецени къде да се завърже въжето. Такъв камион, колкото и внимателно да дърпа потегля с такава сила, че ако въжето се прекара през коловете (предните амортисьори – мотористки жаргон, бел.Ст.) то мотора автоматично става на две части. Аз си избрах през ролбара. Дръпна камиончето, ролбара се разтвори като крило, ама вместо да излети, запали 🙂 Супер. Стигнах до паркинга.

В това време Мони беше стигнал до единия край на магистралата, обърнал, стигнал до другия край, пак обърнал и се намерихме на бензиностанция малко след паркинга. Продължихме до

Адана

и аз бях вече каталясал от умора и нерви. Спряхме в най-тъмното място на паркинга. Пред хотела имаше около 20 души охрана – странно. Мотора го загасих и отново отказа да запали. На другия ден щях да му мисля.

Най-много ме впечатлиха полицаите в този случай.

Толкова отзивчиви хора отдавна не бях срещал. Показаха ми на картата къде преди Адана има дилър на БМВ, които предстоеше да посетя.

Тръгнахме да се настаняваме. И двамата ужасно уморени, а идва някакъв от хотела и вика – „искате ли момичета?“. Направо ни утрепа. Викам си – ми що не, ако ремонтира мотори и има на склад нов акумулатор, да идва. 😀

И този ден не скучахме, макар да си представях как само карам по магистрала цял ден и нищо интересно. Важното е, че успяхме и този ден да минем километрите, които си бяхме поставили за цел.

 

05.06.2010г. – Трети ден.

Станахме рано. Бях доста притеснен какво ще стане с мотора, но пък викам си в БМВ ще ми помогнат. Пред хотела имаше малко надолнище, бутнахме мотора и запали.

Потеглихме към БМВ дилъра на 20 км. от Адана в посока гр.Тарсус.

Там любезно ни посрещнаха, обяснихме какъв е проблема. Един от майсторите замери акумулатора и веднага се установи, че има дефектна клетка. Както и ние предполагахме и както предполагаха всички, с които говорих предишната вечер. До тук добре, но проблема се задълбочи, след като ми казаха, че трябва да чакам 5 дни за доставка на нов. Имало и друг дилър, който продавал мотори БМВ, но днес не работи, а трябва специално разрешение да се вземе акумулатор от нов мотор, да се сложи на моя и след това да вземат този, който поръчам. Такова разрешение можело най-рано в понеделник да се получи от някакъв шеф на фирмата. Ужас.

Недай си, Боже, да закъсаш с мотор БМВ и да разчиташ на дилъри.

Има да си чакаш с дни и любезно да те питат вода или чай да ви предложа. Каква вода, какъв чай – искам акумулатор. В този момент късмета проработи. Един от механиците също моторист кара БМВ R800 и Ямаха Фейзър се обади на негови познати в Адана. Казаха, че нямат, но да отидем да вземат размерите на моя и да търсят. С Мони тръгнахме към Адана. Там под един мост ни чакаше човек със скутер, който ни заведе до тяхната работилница.

Работилнива за мотори в Адана, Турция

 

 

Извадихме акумулатора, видяха го и казаха, че ще намерят. Така ми стана спокойно, че ми идеше да се развикам. И двамата бяхме отново весели.

На мотор към Африка – Адана, Турция

 

 

Започнахме да чакаме и момчето се появи след около половин час с нов акумулатор – китайски марка VPN, гелов. Голямо облекчение. Напълниха акумулатора и ни казаха, че трябва 3 часа да се зарежда. Добре, ще чакаме.

Тогава имахме време да разберем що за хора са двамата мъже в сервиза. Уникални са. Купуват стари мотори БМВ, всякакви модели, главно останали от Полицията и им правят пълна реставрация, след което ги продават по около 3000$. Моторите наистина бяха уникални, много добре направени и с много желание.

На мотор към Африка – Адана, Турция

На мотор към Африка – Адана, Турция

 На мотор към Африка – Адана, Турция

 

 

 

 

Собственика на сервиза беше възрастен човек – Enver AKBAS. Показа ни много негови снимки, от които личеше, че цял живот се занимава с мотори и е бил състезател, като на една от снимките беше изправил мотор Ява на задна гума.

Стана обяд и попитахме къде наблизо има нещо за ядене. Момчето, което донесе акумулатора извади едно меню, попита ни какво искаме да ядем и поръча по телефона. Продължихме да чакаме пред сервиза, седнали на ниски дървени столчета. Вече се чувствах като част от всички на тази малка уличка. До нас фризьорът обясняваше на минаващите хора, че сме от България, друг ни носеше чай, а разносвача на храна по домовете ни поздравяваше всеки път като мине покрай нас. Пристигна и обяда. Седнахме в сервиза на една маса с майсторите, хапнахме, поприказвахме и те продължиха работа, а ние продължихме да чакаме. Невероятно гостоприемни хора.

Така в 15.00 часа акумулатора беше готов. Монтирахме го, стегнахме багажите и тръгнахме към Латакия в Сирия. Очакваха ни близо 300 километра. Пътят до Ишкендер беше магистрала. След това започна да се вие по крайбрежието, докато преди Антакия влезе в планината. Много живописно място, но имаше невероятно силен вятър. По този път са доста завои между скалите и с този вятър си беше трудно за каране. Стигнахме и до

границата със Сирия – КПП Kassab

Тук за мое учудване цареше страшно спокойствие, но и много добра организация. Границата със Сирия минахме за около 30 минути. Вече се беше стъмнило, но продължихме към Латакия.

На мотор към Африка – границата между Сирия и Турция

 

 

Направи ми впечатление, че започна рано да се стъмва, но Мони ми обясни, че това е защото колкото по-надолу(т.е. по-близо към Екватора – бел.Ст.) се слиза, толкова повече ден и нощ се изравняват, нещо което бях забравил.

При минаването на границата съм забравил да затегна добре един колан на страничните куфари. Така малко преди Латакия, докато карах с 80км/час нещо силно ми спря задната гума. Имах чувството, че със същата скорост ме дръпнаха рязко назад. Не можах да падна, но пък блокирах на средата на едно от платната за движение, което беше доста натоварено в този час. Отново чист късмет, че колите успяваха да ме заобиколят и никой не ме размаза по асфалта.

Понечих да тръгна напред, но нищо. Избутах малко назад мотора без да слизам от него, включих първа и потегли. Спрях на едно по-широко място. През това време вече се бях свързал с Мони и му казах за проблема. Двамата огледахме мотора и тогава установих какво е станало. Коланът се е прехвърлил от другата страна, замотал се е около калника и от там се затяга, влиза между грайферите на гумите блокира колелото. Демонтирах калника, защото беше много счупен и продължихме към

Латакия

След около половина час стигнахме, намерихме евтин хотел с паркинг, прибрахме моторите и излязохме да ядем някъде. Утре щях да гледам за други поражения по мотора. Вечеряхме в една пицария с доста красиви жени, та поне нещо хубаво за вечерта видяхме. Решихме да не караме повече по тъмно, защото явно не ни върви.

В Сирия

1 щатски долар струва 47 сирийски паунда, а 1 литър бензин струва 40 сирийски паунда. Голямо облекчение на фона на цените в Турция.

Вече бяхме в Сирия. Зад нас остана цяла една държава от нашето пътуване – Турция. В Турция, Сирия и Йордания главно препускахме без да спираме, без да разглеждаме. И двамата бяхме ходили и сега единствено трябваше да преминем.

(Обръщам внимание на годината, в което е направено това пътуване през Сирия – 2010г. Днес (през 2012г) подобно пътешествие е невъзможно заради избухналата гражданска война – бел.Ст.)

06.06.2010г. – четвърти ден от приключението.

Станахме около 08.00 часа и отидохме да товарим багажа по моторите. Тогава огледах какво е станало от снощната случка. Ауспуха беше изкривен, изкривени бяха и стойките на куфарите, като се бяха усукали доста. Свалих всичко и с щангите на Мони за гумите, започнахме едно голямо блъскане докато изправим стойките. Поизправихме ги, видях, че не опират и не пречат на нищо и около 09.30 часа бяхме готови за път.

Предстоеше ни да минем границата Сирия-Йордания и да стигнем в Аман.

Пътят от Латакия до магистралата за Дамаск

беше много хубав и не много натоварен. Чувствахме се странно минавайки през вече познати неща. През цялото време си говорихме – „Помниш ли това, помниш ли онова“. Приятно усещане. Стигнахме в Дамаск, където 40 минути се лутахме как да излезем във вярната посока. Вече изцяло ни грабна магията на арабския свят със всичките си забавни неща, с клаксоните по колите, с хилядите лампички светещи в най-различни цветове. Беше станало вече 39 градуса и доста ни мореше това. Успяхме да излезем от Дамаск и продължихме надолу към границата с Йордания. И този ден трябваше само да караме със спирки само по бензиностанции.

На мотор към Африка – Сирия

 

 

 

 

Появи се много силен страничен вятър, който държеше моторите ни под ъгъл и на всичко отгоре носеше облаци пясък с него. Карахме през нещо като мъгла от пясък, което беше доста неприятно.

На мотор към Африка – Сирия

 

 

Стигнахме границата с

Йордания,

която също минахме много бързо поради добрата им организация. Отне ни около 30 минути всичко. Платихме по 18 йордански динара – седмична застраховка за мотора и по 20 динара за издаване талон на мотора.

Тук в Йордания

1 йордански динар струва 1,428$, а 1 литър бензин е 0,70 йордански динара. В

Аман

пристигнахме около 19.00 часа. Намерихме веднага хотел с интернет – Хотел Толедо. Настанихме се и отворихме бутилка Арак, която предварително си купихме от границата, тъй като тук в Йордания алкохол не се продава.

На мотор към Африка – Аман, Йордания

 

 

 

 

Така мина и този ден. За щастие без никакви произшествия, скучно, но все пак гонихме Африка.

 

07.06.2010г. – Пети ден от приключението.

Тръгнахме от Аман около 06.30 часа. Жегата вече се увеличаваше и трябваше да подбираме часовете, в които да караме и съответно да ставаме по-раничко.

Пътят към Ал Акаба

с наближаването на града стана много живописен с пустиня и планини. Все повече се усещаше, че слизаме към Африка и истинските пустини.

На мотор към Африка – Йордания

На мотор към Африка – Йордания

 

 

 

В Ал Акаба пристигнахме около 11.30 часа и отидохме направо на

пристанището за ферибота

към гр. Нувейба, Египет за да проверим какво е разписанието. Температурата в Ал Акаба вече беше достигнала 42 градуса. На пристанището видяхме, че има ферибот в 13.00 часа и в 12.00 вечерта. Само след един бърз поглед решихме да се качваме и да не чакаме до вечерта при тези температури.

Port of Aqaba, Йордания

 

На самото пристанище, което е извън Ал Акаба в посока границата със Саудитска Арабия се намират всички служби, необходими за оформянето на документите за напускане на Йордания – паспортна и митница.

Купихме билет за ферибота, който за човек и мотор струва 140$ за втора класа. Качихме моторите, оставихме ги на централни стойки за да не паднат по пътя и се качихме към салона за пътници.

На мотор към Африка – във ферибота Йордания-Египет

 

 

В салона за пътници се намира и паспортната служба за Египет. На едно гише вътре оставихме паспортите, дадоха ни по една бележка и ни казаха при пристигането в Египет да отидем в имиграционната служба, за да си ги получим, като преди това си купим виза.

Салонът за пътници беше претъпкан, адски задушно и беше забранено пушенето. Помолихме едно от момчетата от персонала на ферибота да ни заведе до горния етаж, където се води първа класа, макар да няма нищо обща с такава. Естествено се съгласи срещу малко възнаграждение да ни „помогне”. Горе нямаше толкова хора и можеше да си излиза навън за да се пуши. Вече всичко беше наред.

Червено море – Фериботът Йордания-Египет

Червено море – Фериботът Йордания-Египет

Червено море – Фериботът Йордания-Египет

Червено море – Фериботът Йордания-Египет

 

 

 

 

Изчакахме всичко да се натовари и можеше да потегляме.

 

В 13.30 часа

отпътувахме за Египет и съответно за Африка.

Червено море – Фериботът Йордания-Египет

 

 

Вълнението се засилваше, защото вече отивах в неизвестното и предстоеше едно наистина интересно пътуване. Очаквах нещо ново, забавно, различно и нямах търпение. Зад нас остана препускането през Турция, Сирия и Йордания. Това са прекрасни страни, на всяка от които си заслужава да се отдели специално внимание.

От София до Адана с мотор – маршрутОт Адана до Акаба с мотор – маршрут

 

 

 

Пътувахме с ферибота излизайки навън за по цигара, където постоянно гледах приближаващата Африка…

 

Очаквайте продължението

Автор: Бойко Терзиев

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Африка – общо – на картата:

КЛИКАЙТЕ ЗА ПОДРОБНОСТИ НА РАЗКАЗА!

15 коментара

юни 09 2011

Из Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан (5):Йордания

Продължаваме с пета част на разказа на Роси за пътешествието ѝ из Близкия Изток. Досега бяхме в Диарбекир, Хасанкейф, Мардин и Шанлъурфа в Турция, в началото на трета част ни отведе в град Алепо в Сирия, после минахме през Дейр Еззор на река Ефрат, съвсем близо до границата с Ирак, а за последно бяхме в Палмира и Дамаск

Днес продължаваме с Йордания – Аман, Петра, Мъртво море и всичко край пътя 🙂

Приятно четене:

Югоизточна Турция, Сирия, Йордания и Ливан

Пътешествие без кола

част пета

Йордания: От Аман до Мадаба

За Йордания е писано доста, а Петра е разказана в такива подробности, че въобще не смятам да преговарям известните факти. Ще се постарая обаче да дам повече подробности за възможностите сами да си организирате пътуване до и вътре в страната, особено ако по някаква случайност се окажете преди това в Дамаск, какъвто беше нашият случай.

Южната автогара на Дамаск, от която тръгват превозите за Йордания и Ливан е доста далече от центъра, но цената на таксито е три долара към февруари-март 2011 г. Още на входа ще чуете мнозина да викат с цяло гърло „Амаааан” или „Бейруууут”. Това са шофьорите на така наречените „споделени” таксита, които ви спестяват дългото чакане по границите, което с автобусите не се получава. Колите са нови, чисти, спират за кафе и неотложни нужди. Шофьорите са опитни и знаят към кое гише да ви насочат, а това отменя лутането по граничните пунктове. Мястото в кола от Дамаск до Аман струваше към 14 долара и малко. Местата са четири. Ако искате да не плащате за останалите – чакате още пътници, ако искате да си пътувате сами – плащате всички места и тръгвате на момента. При излизането от Сирия платихме по 10 долара изходна такса. На йорданската граница нямаше никакви усложнения, визата ни беше положена още в България, така че само ни пожелаха приятен престой в кралството и ни пуснаха да вървим. Три часа и половина след тръгването от Дамаск влязохме в Аман.

Аман

Градът създава впечатление, че е по-многолюден отколкото е в действителност, защото повечето аманци очевидно предпочитат да живеят във фамилни къщи или в не много високи кооперации. Всичкото това, пръснато върху множество хълмове, създава впечатление за пренаселеност.

Аман, Йордания

Всъщност Аман е почти колкото София по население. Слязохме от колата и взехме такси с молба към шофьора да ни закара до някой добър хотел. При изкачването нагоре искат по 5 JD /разбирай евро/. Шофьорът отказа да слезе до даунтауна – стария град, защото имало протест и движението било ограничено. По тази причина, без да му мислим много, взехме първия възможен хотел, намиращ се някъде над стария град. Човекът на рецепцията се оказа дружелюбен, приказлив, майтапчия. Погледна си часовника и каза, че след 15:00 ще можем да слезем без проблем. Протестът всъщност не бил точно протест, а поздравления към краля в прозореца между две празнични молитви – между 12:00 и 15:00. Освежихме се, побъбрихме още малко с новия си познат, той ни обясни как да отидем до автогарата, от която тръгват автобусите на JETT за Петра. За наша радост JETT-ът беше наблизо – някакви 10-15 минути ходене от хотела. Купихме билети за сутрешното пътуване срещу 8 JD на калпак (автобусът е само един на ден и тръгва в 6:30 сутринта, което ме подсети, че от София до Рилския манастир автобусът е също един на ден…). Докато търсехме място за хапване, попаднахме на голяма и внушителна сграда, която се оказа хранителница на документите на Шариатския съд. Че бедуините имат разрешение да се съдят по своите си закони – това го знам, но че на йорданците се предлага възможност да се съдят и според Шариата – виж, това не го знаех. Всъщност, не знаех също, че въпреки всеизвестната им образованост, тук момичетата и момчетата учат в отделни училища след 10-тата си година. В това отношение Сирия, Ливан и Емиратите (не зная дали всички Емирати) са доста по-модерни, признавам.

Намерихме ресторантче и обядвахме много вкусно и за изненадващо малко като за Йордания пари – само за седем JD. Къщите в модерния град бяха хубави – бели, спретнати, с вече цъфнали храсти и дръвчета отпред.

Аман, Йордания

Хубави къщи в новия град

Точно в 15:00 излязохме от ресторанта и взехме такси за стария град. И този шофьор беше услужлив, не говореше английски, но всеотдайно искаше да ни покаже красотите на града, въртеше дясната си ръка и казваше нещо като „куло, куло” или „гуло, гуло” (вероятно със значение „докато се въртим, ще ви показвам града”), спираше за да огледаме, дори се опита да ни вкара в крепостта за една панорамна снимка! Този номер не сполучи, охранителят ни погна и посочи касата за билети. Шофьорът сви рамене извинително, „направих каквото можах”. Продължихме. Слизането си го биваше, преди да се шмугнем в ниското, кой? – шофьорът, естествено, посочи къде е най-добре да застанем, за да се полюбуваме на римския амфитеатър.

Амфитеатърът в Аман, Йордания

Амфитеатърът в Аман


После ни остави пред една затворена за ремонт улица и поиска 3 JD – таксата за слизане с такси надолу. Старият град нещо не ме вдъхнови. Не само заради ремонтите и многото народ, изсипан на кило там, имаше нещо друго…

Аман, Йордания

Ремонт по улиците в стария град


Навсякъде около нас се оказа битак, продаваха се евтини дрехи и обувки, втора ръка вещи и такива невероятни неща като половин буркан лютеница (освен, ако това не беше храната на продавача) или скъсани обувки. Стоките бяха подредени и по сергии, и по платнища, опънати по тротоарите и улиците. Петък, почивен ден, минути след протеста.

Бит-пазар – Аман, Йордания

Аман, битак в петък

Бит пазар – Аман, Йордания

Аман, битакът в петък

Малкото жени, които срещнахме, бяха облечени в консервативно облекло. И те, и мъжете ми отправяха дълги погледи, толкова дълги, че даже се извръщаха при разминаването да ме огледат и отзад. Не можех да разчета тези погледи – дали означаваха упрек, дали любопитство, дали нещо друго. Скоро това започна да ми дотяга и почувствах дискомфорт, ходенето ми дотежа, краката ми се отлепваха все по-трудно. Решихме да потърсим спасение в някое кафене, но… познайте дали видяхме такова нещо по целия булевард? Нищо! А може би не знаехме къде да гледаме или да влезем?! Сградите от двете страни бяха оформени с тесни островърхи арки в основата си, ситно-ситно разположени една до друга, образуващи пасажи. Достигнахме до битака за мебели и решихме да прекратим разходката. Първото такси беше наше – 5JD, защото ще се качваме нагоре. Шофьорът намаляваше скоростта пред важни сгради като едната, а после другата къща на краля, пред новите хотели и модерните сгради. В хотела ми беше по-добре, направихме срещата с местните каучсърфъри при нас – около маса с чай. Младежите бяха симпатични, И ТЕ живееха с родителите си. Казвам и те, защото в източните страни младежите и девойките живеят с родителите си докато не се задомят. Изключения са възможни само в случай, че учат или работят извън дома. Иначе е… невъзможно, неприето, срамно. Въодушевените младежи обявиха, че животът бил в стария град, там били най-хубавите кафенета. Промърморихме нещо, че не сме се натъкнали на нито едно кафене. Започна едно писане, пишеха се имената на най-готините места. Познайте колко? Две – Jafra и Balat Al-Rashid. Във второто кафене не е прието да влизат жени, дори и да са чужденки. Остана първото. Е на това му се казва разнообразие! Все си мислех дали е възможно да е точно така или нещо пропускаме и ние, и местните. Питахме ги шеговито дали големият град не им осигурява поне малко анонимност, малко да разпуснат… Отговорът беше като парен чук: „Семействата ни са големи – средно по 1000 души сме в една рода. Все някой ще те види, ако не е от родата, то познат на някой от родата… Така че анонимност не може да има, животът е традиционен.

Петра

Към Петра отпътувахме по разписание и пристигнахме там преди 10:00. Следвайки съветите на една луда тиква – моя приятелка пътешественичка, взехме такси до хотел Sab’a в селото Уади Муса. Твърди три JD, в Петра пазарлъци е трудно да се правят. Хотелът e бекпекърски, чист, с всички базисни удобства, държи го англичанка – сладка, чевръста, много информирана и подкрепяща. Срещу 18 евро успяхме да вземем стая със закуска. Англичанката предлагаше Wi-fi, пихме и един чай от личното й чайниче за кратко поемане на дъх преди впускането в приключения. И още нещо, приготвяше прекрасен пакет с храна и вода за изпът само срещу 3,50 JD. Защото в «обекта» цените са повече от солени! В 11:00 вече бяхме закупили входните билети – 50 JD за един ден.

Петра, Йордания

Приключението започна. Съгласна съм с всички, които се оплакват от недостиг на време за разглеждане на Петра. Времето се съкращава значително от спирането за снимки, а лакомията да не се пропусне нещо е голяма. Предимство на индивидуалното посещение е, че все пак не сте пленници на забързано разписание. Правите разходката колкото можете и както искате. Ние предпочетохме да се движим само и единствено пеша. Бедуините, които предлагат магарета, камили и файтони, които наричат „такси”, „такси с еркъндишън” и прочие простотии, не са нахални. Всеки от тях ще ви каже „помислете си пак” или „ако размислите, ще се видим”, или „следващия път”… Впечатляваше не само природата, сред която набатеите са изградили чудния си град. Обектът се поддържа в идеална форма, на всеки 200-300 метра ще видите служител, който замита животинските фъшкии и дребните боклучета. Места за почивка са организирани навсякъде – от прости пейки до ресторанти. Няма шанс да се преуморите чак толкова много, не е страшно.

Каньон (сик) – Петра, ЙорданияПо павирания път през сика (каньона)

Каньон (сик) – Петра, ЙорданияНякои вече се връщат


Дали пък думата сук, която означава „закрит пазар” не е свързана по някакъв начин с тукашната дума сик каньон? Още докато преминавахме през „антрето” си дадох сметка за следното. Когато се говори за Петра, обикновено се акцентира върху куртурно-историческото минало на града. Когато се говори за Кападокия, се акцентира върху природните феномени. Предлагам да разменим определенията или просто да разглеждаме и двата обекта и като природни феномени, и като исторически важни обекти. Това е личното ми предложение. Защото за мен Петра е преди всичко природа – природа, която набатеите са опитомили с много пари и интелект. Очевидно прагматични, те не са се гнусили да ползват разнообразни стилове в архитектурата – египетски, източни, римски, елински. Петра е възможна като феномен само, ако се разглежда в тотална симбиоза с фантастичния естествен декор – нещо като красив мъх или дантелен лишей върху извънредно екзотично дърво. Това в моите представи я доближава до известните троглодитски селища и култури, между които Кападокия е на първо място. Останалото се дължи на богатството, придобито водата и от търговците, пренасящи подправки и парфюми от Арабия за останалия свят или внасящи нещо от останалия свят в Арабия.

Петра, Йорданиясъкровищницата

Петра, Йордания

Цветовете на скалите са неземни

Амфитеатър - Петра, Йорданияамфитеатърът


Всичките тези мисли и играта на цветовете предопределиха един от важните ни ходове. Там където повечето туристи се отклоняват вдясно, за да достигнат до манастира, ние тръгнахме вляво, за да разгледаме скалните бедуински жилища.

Бедуинско жилище - Петра, ЙорданияТук очевидно може да се преспи

Бедуинско жилище - Петра, ЙорданияПоглед към пещерите на бедуините


Именно там изпитах онази наслада от шеметната височина и човешкото присъствие, което деликатно се вписва в пейзажа и изглежда някак си органично… Там се случи така, че всеки от нас потърси своето кътче за съзерцание и душевна отмора. Седнах си на „тавана” на една пещера, очевидно отдавна необитавана, и повярвайте ми, не си мислех за историята, не си преговарях имената на 14-те пророци, които по един или друг повод са свързани с Йордания. Като казах „пророци”, та се замислих за бедното си религиозно възпитание. Защото, честна дума, фактът, че само в Йордания са се подвизавали 14 от тях, ме смути. Да крачиш смело из източните земи изисква надеждни познания както по подхванатата тема, така и по история въобще. Тайничко направих справка и забелязах, че в Корана са споменати 25 пророци, но общо според исляма на човечеството са били изпратени 124 000 пророци и 350 пратеници. Давайки си сметка, че цялото ми знание е преди всичко емпирично и доста накъсано, именно тук се отказах да следвам нишката, известна само на подготвените, а аз прехвърлих мислите си върху Али Баба и „Сезам, отвори се!”. Почувствах сетивата си изострени за шумове, аромати, потрепванията на песъчинките и листата на дивите лалета, които растяха наоколо, за… чудеса.

Тук ще си позволя още едно отклонение, което се появи на бял свят благодарение на огромния ми инат по време на самото писане на този пътепис. Ето за какво говоря. Във всички брошури и дипляни за Петра и Уади Рум се среща наименование на племето Thamud и Thamudic надписи (особено в Уади Рум). Не казвам, че имената на другите изброени племена, живели и творили преди или заедно с набатеите, ми звучат близко и познато като на първи братовчеди. Само че тези Thamud-и с нещо ми грабнаха вниманието и се запънах да ги проверявам, ама на български, не на чужди езици. Чичо Гуугъл започна да ме порицава и да ме упреква в неграмотност като ми изтикваше на преден план Талмуд-а. Пак превключих на ябанджийски езици и така попаднах на наименование на този „изчезнал народ”, записано от гръцките историци като „тамудеи”. Пробвах се отново и о! късмет, появи се хубаво преводно материалче на чист български език за „погубения народтамудеи или самудяни. Ще попитате защо пък се зарових с такава упоритост в това издирване? Защото много често когато гуугълна някое място или тема, първо гледам изображенията, а после поглеждам в мрежата. Зад много от изображенията стоят интересни статии, които по една или друга причина не се появяват в първите страници на „текстовото” търсене в мрежата. И като цъкнах „тамудеи” или “Thamud” + изображения се появиха картинки с гробници и къщи досущ като тези в Петраааа. Ха сега, де! Кой пръв, кой след него? Набатеите или тамудяните? И ето какво открих, може да е интересно за тези, които се интересуват от обекти в списъка на ЮНЕСКО, а още повече за онези, които ще получат виза за Саудитска Арабия. През 2008 г. ЮНЕСКО вписва обект от Саудитска Арабия, намиращ се в Ал-Хижр (Al-Hijr) или (Madâin Sâlih), в който са открити пещерни домове, надписи и 111 гробници, построени от познатите ни набатеи. Според други източници постройките са дело на тамудяните, обитавали южен Йемен и Централана Арабия, коренни жители на Ал-Хижр. „Братовчедите” им набатеи потвърждават, че били отлични каменоделци. Бедуините пък в йорданските пустини ще ви разкажат поверително, че всичко важно идва от… Йемен. При изключително любопитство може да се разходим и до Етиопия, но това ще стане друг път.

Нека сравним „къщичка” от Петра (моя снимка) с „къщичка” от Ал-Хижр (чужда снимка, откриваема с още много други на този адрес):

http://www.zubeyr-kureemun.com/SaudiArabia/PhotoGalleryOfMadainSaleh.htm

постройка в Петра, Йордания(ляво) постройка в Ал-Хижр, Саудитска Арабия(дясно)

Приличат си, нали? Жалко, че за Саудитска Арабия не мога да взема виза…

Около 30-ина бедуински семейства все още обитават пещерите около Петра. Някои живеят като дядото в тази „къща”, който ни покани за чаша чай, т.е имат елекричество и сателитни чинии, други живеят както преди векове – с вощениците и газените лампи, без удобствата на цивилизацията.

Бедуинско жилище - Петра, Йордания

Модерната къща на дядо бедуин

Програмата ни в Йордания беше в стил „както дойде”, но вече знаех, че ще търсим начин да посетим пустинята Уади Рум утре. Ето как точно се случи това.

Уади Рум

Основният проблем не е в желанието, а в транспорта. Има много ранен автобус от Уади Муса до Уади Рум, но не беше ясно дали и кога този автобус може да ви върне обратно. Очевидно в тази страна идеята е да се насърчава наемането на коли или на таксита. Такси в едната посока (разстоянието е около 120 км) е 30 JD; в двете посоки – 50 JD с включен престой. Официалната процедура изисква да преминете през посетителския център на пустинята-резерват, да заплатите по 5 JD вход и да решите какво ще правите. Ако искате да се повозите с лицензиран 4X4 за 2, 3 или 5 часа, трябва да сте готови да платите по 15 до 20 JD на час.

При нас събитията протекоха по-различно, малко сходно с тези в сирийската Палмира. Звъннахме на един от шофьорите, с които се бяхме запознали предния ден в Петра. Той играеше „неофициално” такси с личната си кола. Бедуин от съседно село. Направи ни оферта от 60 JD за всичко – пътуване в двете посоки и два часа разходка в пустинята. Имаше нещо съмнително в предложението, твърде съблазнително изглеждаше, за да е вярно, но ние все пак му звъннахме в 8:30. В 9:00 той дойде полу-събуден заради парти, което явно беше продължило до сутринта. Излизайки от селото Уади Муса, той спря за кафе пред един голям магазин за сувенири. После седна зад една маса с множество купички върху нея и ни демонстрира как се пълнят шишенца с пустинен пясък, как се моделира камила, цвете, шарка. С едни телчета, много специална работа. Преброих девет цвята пясък.

Пясък от пустинята Уади Рум (Уади Рам), Йордания

След тази демонстрация ние нивно решихме, че това е работното му място, но той отрече. На въпроса ни какво работи той простичко отговори: „всичко”. След още няколко километра пак спряхме. Този път при „мамммма”. Старата бедуинка изглеждаше внушително, а сестрата, която се появи отнякъде, с гордост ме разведе из стопанството и ми показа зайците, патките и козите, насажденията… Подарих на мамммма една българска роза, а на момичето – един хубав бележник. След кратка суматоха в ръцете ми беше тикнат бедуински парфюм, не питайте как мирише… Всичко бедуинско е силно – и миризмите, и вкусовете – джинджифилови сладки, от които небцето ви ще закрещи, подправки, чудесии. Бях трогната от подаръка, накара ме да се замисля до каква степен жестът към някого изисква реципрочност и за скоростта, с която се отвръща на удара.

Най-после тръгнахме към пустинята. След зверско каране дойде и отбивката от основния път. Според картата, която разучавах, в края на асфалтовия път трябваше да е посетителският център. Само че ние не стигнахме до него. Спряхме, за да снимаме влак, натоварен с фосфати (Йордания притежава значителни запаси) и след минутка се паркирахме пред нещо като магазин-кафене-офис. Появи се собственикът, очевидно приятел на нашето момче. Той се представи с достойнство, обясни ни колко струват разходките. Ние погледнахме въпросително купонджията, беше ни обещал разходка срещу поисканите 60 JD. Двамата нещо си поговориха по бедуински, после нашият човек каза да се прехвърлим във возилото на новия персонаж, той щял да му плати за разходката с половината от нашите пари. Разбрахме, че ще пътуваме „извън” официалностите, въпросът беше дали щяхме да видим онова, което виждаха „официалните” туристи. Оооо, даааа, може би даже и повече! Екскурзията се проточи към три часа, а водачът ни се забавляваше повече и от нас. Щяхме да научим много неща за живота на камилите и бедуините, за водоснабдяването, за Лорънс Арабски, музиката, живота, радостите на хората, свързани с пустинята. Скитахме в западната част на областта.

Разходката започна по бялото дъно на едно солено езеро, което в кратките дъждовни периоди се превръщало в истинско езеро. Появиха се и първите дюни – розови, а до тях жълтеникави, а по-надолу бели, а някъде в далечината – планини в цвят бордо.

Дюни – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияПървите дюни в живота ми


Започнах да се досещам откъде идва пясъкът в шишенцата-сувенири. Бедуинът свиреше на кавал и си пееше през повечето време, не можеше да му се отрече нито чар, нито знания за природата и историята на района, нито волна нагласа към живота. Преминахме през останките от някогашния декор за заснемането на филма за Лорънс Арабски.

Пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияТук е сниман филмът „Лорънс Арабски” през 1962 г.


По време на тригодишните снимки загинали около 440 от местните статисти – злополуки с животни, каскади, масови сцени, ухапвания от змии, други причини от кинаджийско естество от онова време. (Повече от 15 години в пустинята нямало инциденти със змии, хората били изгонили всичко живо от пустинята.) В тази британска продукция от 1962 година главната роля се изпълнява от Питър О’Туул. Лорънс Арабски е такъв символ за националноосвободителното движение на арабския свят срещу Османската империя, какъвто е поетът Байрон за гръцкото националноосвободително движение почти век по-рано.

Усетили, че разполагаме с добър познавач на района, попитахме защо камилите плюят. „Плюят само мъжките в периода да размножаване, така излъчват феромони. А този период е именно сега – месец февруари. Женските пък ядат една определена трева, която расте с бързи темпове само три седмици. Мъжкарите не я докосват. Ще ви я покажа.” Това научихме за камилите. Скоро видяхме и тревата.

Пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияТрева за женските камили


После спряхме при един от 13-те кладенци в тази част на пустинята, в които бедуините събират дъждовната вода чрез вековни съоръжения – издълбани улеи в скалите. Един кладенец обслужвал около 200 семейства, а в тези околности, т.е. в скалните пещери, живеят около 1000 семейства. На това място срещнахме западни туристи, очевидно не много доволни от факта, че трябва отново да се качат в откритата каросерия на джипа. Защото си беше хладничко, пък и вятърът беше доста силен. Е, ние пък се возим вътре, добре защитени.

Кладенец и съоръжение за събиране на дъждовната вода

Скоро подминахме скала с издълбани графити вероятно указващи пътя на керваните; после преминахме през голяма „порта”, през невероятни скални образувания, наречени с атрактивни имена като „Титаник” и пр. (Лошото ми самочувствие на фотограф ме накара да гледам чуждите снимки в гуугълските „изображения”, та по този повод открих едни такива подобни форми и „порти” в Либия – в планината Акакус, част от Сахара. Сто на сто има и другаде, свят широк.)

Спряхме да навестим две бедуинчета, които клечаха около огнище с чайниче и наглеждаха няколко камили.

Камила – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияБедуинчета, очакващи мераклии да пояздят камили

Порта – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияЕдна от портите


Прекарахме добре, подарихме на децата снаксове от нашите пакети, после продължихме. След още малко каране през чудати пясъци и скали достигнахме до бедуинска палатка – братовчед на водача имал тук „магазин”.

Бедуини – пустинята Уади Рум (Уади Рам), Йордания

Бедуинска палатка и „магазин”


Палаткта беше опъната срещу скали, на които видях древни рисунки, указващи пътя на керваните – две човешки фигури, между които имаше по-дребен добитък и камила в края на „уравнението”.

Скални рисунки – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияЧаст от скалната рисунка


Пихме чай с братовчеда, той ми поднесе чашата и нещо, в което димеше тамян. Каза, че сме били първите хора, които минавали през магазина му в последните три дни. По някое време вяло се опита да предложи на Емо бедуинска куфия, Емо вяло отказа, после всички дружно продължихме чаепиенето.

Бедуини – пустинята Уади Рум (Уади Рам), ЙорданияИзпращат ни, всичко приключи.


Времето минаваше неусетно. Разбрах, че уговорените за разходка часове бяха отминали отдавна, това ме накара да се чувствам зле. Не заради евентуалната необходимост от доплащане, а заради прекалената ограниченост на това преживяване.

Йордания е скъпа дестинация,

но ако човек успее да се организира добре, струва си да направи поне три дни в Петра и седмица в пустинята. Всичко друго е само мимолетно докосване, от което в главата ви ще останат ярки образи, но истинското потапяне в тази природа и знаците на историята не може да се случи за няколко часа. Само едно НО, което не трябва да пропускам. Очевидци твърдят, че пустинята вече не била тихо място за медитация поради набиращите сила бедуински нощни партита. Впрочем, такова е положението и около сирийската Палмира, но това пък може да е атрактивно за купонджиите, кой знае?

Водачът ни очевидно се забавляваше с разходката. Пристигнахме до мястото му, пихме кафе, получихме сувенири и пътеводители. Сподели (очевидно искрено), че ние сме му много по-интересни от западните европейци, защото до ден днешен нито един българин не е преспивал в палатковия му лагер в „официалната” част на резервата. Така де, ние да сме посланици на неговото дело в страната ни… Уредиха сметките с нашия шофьор, нито намек за някакво доплащане. Това не му попречи да ни поиска бакшиш в края на пътуването. Трябва да сте готови за това изпитание в Йордания – всеки и навсякъде очаква да „добавите” нещо извън твърдо уговорената цена на услугата.

Прибрахме се в Уади Муса доста уморени и с глави пълни с вятър и невероятни картинки. Срещнахме се с двама братовчеди от каучсърфинга –бедуини. Срещу нашите подаръци получихме съответно: парфюм за мустаците на Емо – „само по една малка капка сутрин” и огромна кутия със сладкиши за мен. Договорихме и шофьор-гид за утрешния ден. С него щяхме да преминем през Кралския път до Аман срещу 70 JD.

Кралският път

Тръгнахме в 8:30 и приключихме обиколката към 15:00 часа. Поради решението да видим замъка Шобак, а не Керак, променихме маршрута и направихме ето това:

Шобак – Дана – Мъртво море – планината Небо – Мадаба – Аман.

Не знаех, че борецът срещу кръстоносците Саладин, е достигнал до тези земи. Превзел е

крепостта Шобак

през системата за водоснабдяване. Всъщност поехме към Шобак, защото според тукашните хора тази крепост била в по-добро състояние от Керак. Гледката към и от крепостта е изумителна, както впрочем е прекрасен целият път, през който минахме. Според водача ни в селото имало хубав и евтин хотел.

Крепостта на кръстоносците Шобак, Йордания

Крепостта на кръстоносците Шобак

Крепостта на кръстоносците Шобак, Йордания

Крепостта, видяна отдалече




След Шобак тръгнахме към

Дана,

без да влизаме в самия град-резерват. Спряхме за панорамна снимка, вятърът не ни остави извън колата дълго, така че продължихме.

Дана - град-резерват, Йордания

Дана


При Ат-Тафила (At-Tafila) се отклонихме в посока

Мъртво море

и пътувахме през едни планини и урви, каквито само в Крит сме преминавали. В момента, в който се спуснахме на равното, зърнахме полетата с домати и банани. Толкова домати не бях виждала от бригадирските си години – в камиони, в касетки, разпилени по пътя… Топло, даже знойно. Денят е 28 февруари.

Спряхме да снимаме Мъртво море на мястото, където всички го правят – под „вкаменената” жена на Лот.

Край жената на Лот – Мъртво море, ЙорданияМъртво море


Попитах шофьора какво би станало, ако реша някак си да сляза до морето, само да го докосна. Той не се поколеба с отговора: „Забранено е. Има сензори за движение и веднага ще дойде гранична полиция. Единственото място за контакт с горчиво-соленото море е ясно обозначено”. По принцип не сме големите кандидати за телесни и особено кожни експерименти, така че не проявихме интерес към къпането и подминахме комплекса, през който е единствено възможно да се влезе. Продължихме към планината Небо, където заварихме грандиозна реконструкция и разширяване на храма и целия комплекс. Смрачаваше се заради облаци и единственото, което успяхме да зърнем от височината на Мойсей, беше Мъртво море и долината на реката Йордан.

Планината Небо, ЙорданияПланината Небо – това, което е виждал Мойсей от този връх е върху картата

Гледката на Моисей (на картата) – Планината Небо, Йордания

Самата река, отдавна загубила водите си, беше трудно да се види оттук. В този момент си дадох сметка, че от състоянието на няколкото свещени реки, които видях в последните години – Оронт, Тигър, Ефрат и Йордан, може плахо да се заключи, че следващата голяма война няма да е за петрол, а за вода…

Мадаба, Йордания

В Мадаба

се почувствах много добре. Градът ми хареса от пръв поглед, а черквата „Св. Георги” с известната карта-мозайка приех някак си близко.

Карта на Светите земи – Мадаба, ЙорданияНай-старата запазена мозаечна карта на светите земи

Мадаба, черквата с мозайката „Св. Георги” – ЙорданияМадаба, черквата с мозайката „Св. Георги”

Мадаба, черквата с мозайката „Св. Георги” – Йордания



Обядвахме в Мадаба, наближаваше краят на пътуването. Между Мадаба и Аман видяхме най-богатите къщи в Йордания (може да има и по-богати, не знам).

Помолихме шофьора да ни остави при сирийските таксита, защото твърдо бяхме решили да изкараме нощта в Дамаск, а не в Аман. Изходната такса при напускане на страната по суша е 8 JD. Цената е 20 JD, ако напускате Йордания по въздух.

Беше все още ранна вечер, когато седнахме да си пием чая в кафенетата на Сук Саруджа в Дамаск. На следващия ден мързелувахме пак из същите кафенета и приготвяхме дисагите за последния етап от пътуването – Ливан.

Очаквайте родължението:

Автор: Росица Йосифова

Снимки: авторът

Още снимки:

Аман

http://royak.snimka.bg/travel/jordan-amman-febr-2011.575790

Петра:

http://royak.snimka.bg/travel/jordan-petra-febr-2011.575904

Уади Рум:

http://royak.snimka.bg/travel/jordan-wadi-rum.575922

Други разкази свързани с Йордания – на картата:

4 коментара

май 25 2011

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан(6): През Аман обратно в Дамаск (Омаядската джамия)

Продължаваме с близко-източното пътуване на Жени. Бяхме вече Халап и Хомс, както и в Маалюла и Палмира в Сирия, влязохме Йордания и градчето Мадаба, минахме през Мъртво море и река Йордан, на път за Акаба на Червено море.

Днес ще се върнем през Аман в Дамаск

Приятно четене:

До Акаба и назад. Сирия – Йордания – Ливан

част шеста

През Аман обратно в Дамаск (Омаядската джамия)

Към Аман караме по „царската” магистрала.

След окло 150 км решаваме да слезем от нея и да влезем в близкия град Маан, ей така, да си купим нещо за хапване. Но повече да погледнем какво има в един йордански град, който е встрани от туристическите маршрути. Защото Йордания си е откровено туристическа. Иначе не виждам от какво могат да преживяват в тази пустош, в тази покрита с прах страна.

Маан наистина е прашен, мръсен, обикновен арабски град.

Спираме пред открит магазин за плодове. В началото каня Жени и тя да слезе, но след като забелязвам погледа на „муджахидина” зад щанда, й забранявам. Всъщност той не ме гледа, а се прави че не ме вижда. Въпреки че дори ми връща ресто. Може би защото съм по къси гащи… Или защото съм „неверник”… Той си знае. Атмосферата не е много дружелюбна, но доста от тях ме гледат с интерес.

Пътуването си е скучничко, като изключим карането двайсетина километра на бензинови пари. Не мога да разбера как в една арабска държава има толкова малко бензиностанции. Когато си включвам телефона, забелязвам че са ме търсили поне пет пъти от рент–а–кара. Закъсняваме с окло 2–3 часа и човека се притеснява. Изумявам се от дълбоката му въздишка на облекчение, когато разбира че всичко е наред и колата е цяла. Леле, какво ли си е помислил, като е видял двама примряли от вълнение българи да потеглят с колата му. Което ме кефи още повече от това какви ги вършим.

Дамаск, Сирия

Спираме на уговореното място в

Аман

и звъним. Неговият човек също е изненадан след огледа на колата, че всичко си е на мястото. Наредено му е да ни заведе до резервирания от нас хотел, в знак на благодарност… или от съжаление. Още по изненадан е, когато му казваме в кой район ще спим. Когато стигаме до хотел и ни помага с раниците, се хили под мустак. А аз направо примирам при вида на мястото където ще спим. Както обича да казва мой приятел – „ в гнездото на осите”.

Хотелът е в един от входовете на стара сграда в старата част на град. Най–старата! И най–занемарената! С най–многото джамии! Когато тръгвате на нискобюджетно пътуване, все пак не прекалявайте! На втория етаж, в десния апартамент е рецепцията. Широк, целия в типичните за арабския свят, сини фаянсови плочки. Записвам паспортните данни в поредната опърпана тетрадка, като не пропускам да забележа, че имената на всички гости на „хотела” са само арабски. От което още повече ми се свива сърцето. Собственика на много добър английски ни взима парите, дава си визитната картичка и най–учтиво ни обяснява „Ето, сега и аз отивам да се видя с моята съпруга и ако имате някакви проблеми или въпроси, моля, звънете ми на мобилния, защото тук никой не знае никакъв език, освен арабски”. Този път се опулвам аз! Особено като виждам и стаята в която ще спим. Тук направо онемявам. Какви ги върша! Как можах да докарам жена си на такова място!… Жени спокойно се съблича по монокини и заспива уморена под звуците на уличните разправии и поредните молитви, идващи от близките 3–4 джамии. Шах…

Дамаск, Сирия

На сутринта се изстрелваме от хотела още след първата молитва. Вземаме такси до Абдали стейшън, бързо намираме автобуса за

Дамаск,

даваме паспортите за да ни запишат данните и да проверят за наличието на многократна виза, хвърляме раниците долу в багажното и се паркираме в автобуса,обратно за Дамаск.

В хотел Газал се връщаме вече като у нас си. Позната обстановка, която ти дава повече спокойствие. И повече самочувствие. След бърз душ тръгваме по позната улица, преминаваме по познат надлез, подушваме позната миризма ( на отходен канал) и влизаме в познатия ни вече сук на Стария Дамаск. Направо сме си „стари кучета”.

Омаядската джамия

е място, което те кара да се замислиш за предназначението на религиите. Една от най–старите в света, джамията е един огромен двор, на който вместо огради има постройки,в които всъщност са джамии. Вътре, в двора,свободното постранство е идеално чисто. Всички се събуват и с обувки в ръка ходят по излъскания мрамор. Излъскано, както се казва, муха да кацне ще се разчекне. Край едната стена многолюдно семейство е постлало голямо покривало и насядали по земята, се хранят. Влизаме в една от джамиите – Омаядската. Вътре, с дебело въже,по дължина е разделено на две части. Отпред е за мъже. За жените – отзад. Сигурно когато жените се молят, да не ти идват нечестиви мисли. Все пак е свято място. В мъжката част на две отделни редици са се наредили мъже и се молят в синхрон. Без да се впечатляват, че „неверници” като нас ги зяпат любопитно. И дори ги снимат. В средата има голям параклис, достъпен и от мъжете, и от жените. Вътре в огромен ковчег, покрит с покров, изписан на арабски е главата на Йоан Кръстител! Пророкът, почитан и от двете враждуващи в днешно време религии. Може би не са враждуващи до такава степен, каквато виждаме по телевизията. Или, може би, някои искат да са враждуващи. Незнам. Но това което видях за две седмици тук, където едните са десет пъти повече от другите, ме кара да се замисля за религиозната толерантност и съвместно съжителство. Не е това, което сме чували, и най–вече, това което сме очаквали. Поне се чувствам по–спокоен от преди една седмица.

Дамаск, Сирия

Връщаме се отново в

Сук Саруджа,

за да си изпием станалия традиционен чай, да изпушим по една шиша ( така му викаха в Тунис, тук така и не обърнах внимание как ), да хапнем по един дюнер ( по–вкусни са отколкото в Турция) и да си легнем по–раничко защото на другия ден ще ходим в друга държава – Ливан. И по–точно в Бейрут.За няколко часа само, ей така, за да го задраскаме на картата. Което се оказа също голяма и неочаквана емоция.

Очаквайте продължението

Автори: Жени и Стефан Русеви

Снимки: авторът

Други разкази свързани със Сирия – на картата:

5 коментара

« Newer Entries - Older Entries »

Switch to mobile version