Днес завършваме мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през нея, навлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век, влязохме в Досън (Доусън), после се занимавахме с мъжки удоволствия там, после пресякохме границата на Аляска, обиколихме полуостров Кенай, ловихме сьомга в реките на Аляска, после стигнахме и разгледахме Северния ледовит океан :), тръгнахме назад в посока Канада, минахме от Лебедобо езеро до Принц Рупърт,  а за последно отидохме до остров Ванкувър

Днес от остров Ванкувър ще се върнем през щата Вашингтон към Монтана, с което завършваме нашето пътешествие

 

Приятно четене

Към Аляска с мотор

26, 27 и 28 (последен) ден

От Ванкувър в Канада до Монтана в САЩ

 

 

За разлика от предишната, тази сутрин се събудихме раничко – около 8, може би 8:30. Наблизо имаше тоалетни с всичко необходимо,  даже електрически контакти. Аз заредих батериите на фотоапарата и телефона докато се приготвях.

Не пропуснах възможността да се огледам отново наоколо.

Мъглив Тихоокеански бряг:

 

 

Обърнах се назад и се стреснах – имаше човек зад мен. Не го бях чул когато се е приближил… Попита ме нещо от рода на: „Красиво е, нали?“ Запознахме се и започнахме разговор. В един момент той попита, дали сме спали на палатка тук. Казах му, че да. Той отвърна, че не било позволено. Хммм, ние снощи си платихме… Наскоро са въвели нов закон, който позволява да се остане на къмпинг по провинциални паркове, дори ако има забрана, но аз не влязох в спор.

След като се приготвихме, карахме до

Тофино (http://www.my-tofino.com/gallery.htm)

за да заредим и да намерим кафе.

Намерихме кафе

 

 

 

След това си направихме труда да разгледаме селището:

 

 

 

Като че ли нямаше какво толкова да се гледа. Обърнахме моторите обратно първо на Юг, а след това на Изток. Целта ни за днес беше да хванем ферибота обратно до континента и да разгледаме каквото има по пътя. Колегата също така искаше да закупи нова верига.

На връщане аз отново имах ситуация „на косъм“ минавайки през острите завои. Имаше някакъв залепен зад мен който караше агресивно, съответно и аз налетях в завоя с по-голяма скорост. Трябва да престана да си пробвам късмета…

Отново пристигнахме в Port Alberni,

където спряхме до Austin’s motorcycles за да сменим веригата на колегата. Умрях от смях когато видях написаното при влизане в магазина:

 

 

 

Направих тази снимка за да я покажа на жената на колегата.

След сменянето на веригата спряхме в провинциалния

парк McMillan,

за да разгледаме гигантските дървета:

 

 

 

Както вече за нас е нормално, без усилие срещнахме нови приятели:

 

 

 

Оказа се че човека е глухоням. Той умираше от желание да ни каже нещо, и „разговаряше“ с колегата надълго и нашироко. За съжаление диалогът като че ли се състоеше най-вече от усмивки и кимане, но понякога като че ли това е най-важното.

 

 

 

 

 

 

След парка

спряхме в Coombs:

 

Coombs се слави с пазара, който  е покрит с тревен покрив. На покрива са отглеждани кози (май все пак са овце? – бел.Ст.):

 

 

 

Не удържахме дълго на кулинарните изкушения:

 

 

 

 

Ресторанта с козите:

 

 

След като хапнахме, се запътихме към

Виктория

За съжаление впечатлението ни оттам беше претоварен трафик, горещина, и нищо особено за разглеждане. Заредихме и потеглихме към пристанището. Това ни е возилото до Ванкувър:

 

 

 

Разбира се, докато чакахме да дойде време да се качим, се запознахме с други мотористи – семейна двойка. За съжаление не си спомням в момента техните имена. Само помня, че колегата беше англичанин. Те току-що бяха купили крюзър от подходящ размер за съпругата му и бяха безкрайно радостни. Не знам как, но и аз също се радвах с тях. Те настояха да позирам с новата придобивка:

 

 

 

След това потеглихме. Някои моменти от

пътуването до Ванкувър:

 

 

 

 

 

Тук сме доста наблизо до пристанището на Ванкувър:

 

 

 

Опитах се да снимам залеза отново, вече на суха земя:

 

 

Подминахме града, за да не се бавим по улиците на следващата сутрин. Намерихме

къмпинг,

където офиса изглеждаше точно така:

 

 

Такъв офис за къмпинг досега не бях виждал… Беше по-подходящ за претенциозен хотел, или комплекс за конференции. Собственичката беше азиатка. Разговорихме се с нея надълго и нашироко.  Накрая платихме и тръгнахме да излизаме.

Спомням си, че по-рано докато гледах залеза си мислех с носталгия, че приключението завършва.

Приключението нямаше такива намерения… Та излизаме от офиса след като платихме, и чуваме глас: „Къде сте бе, чакам вече 20 минути!!!“ Споглеждаме се, за пръв път виждаме този тип задстанал до моторите. Той се оказа човек готов да помогне на пътници, и като видял моторите, решил да ни покани на гости. Още каза: „Няма да плащате за къмпинг, идвате у нас.“ Отидохме. Да ви запозная с Пол, който е застанал до колегата:

 

 

Другите вляво са Хю, и приятелката на Пол (отново забравих името). Без да ни познават, те решиха да ни приютят и да хвърлят едно парти. Оставих мотора и тръгнах с Пол за бира. Тук вече сме доста по-късно вечер, вътре във фургона където Пол живее:

 

 

Тук се снимахме дори още по-късно:

 

 

 

Скоро зарязахме бирата и минахме на по-солидни напитки. Решихме да разгледаме фургона и на приятелката му. По това време всичките се бяхме напили до някаква степен. Приятелката му не видя паркираната кола и така се метна през нея, все едно че беше хвърлена от джудист. Падна тежко в настилката, а ние бързо и помогнахме да стане. Както и да е, най-накрая стигнахме. След няколко чаши и там, Пол остана, а ние поехме обратно да спим в неговия фургон. Той направи какво ли не, за да се почувстваме като у дома си, ама си и беше абсолютна откачалка

Така и не видяхме мястото в къмпинга, за което заплатихме…

 

 

27 ден

Предната нощ като че ли определи характера на тази сутрин… Аз спах добре цяла нощ, като мама котка с 5 котенца които спаха до легото добавиха до неочаквания домашен уют…  Събуди се и започнах да мисля за кафе. Видях че колегата няма да се вдигне скоро и

се отправих сам по улиците на Ванкувър

да търся нещо за отваряне на очите.

Пих кафе, върнах се, където всички се бяха събрали и мислеха че съм отпрашил зад граница. Е, не беше чак така, аз оставих бележка.

Като че ли темата от предната вечер продължи. Колегата едва мърдаше, повтаряйки: „Ох, какво пих?“ Аз си мислех: ‘Общо взето – две бири„. Запознахме се и с Грант, още един приятел на Пол. Мина ми през главата че ме будалкат. А сега де – тоя пич има 2-ма приятели, които се казват Хю и Грант?!?!

 

 

Грант имаше невероятен спорт турър, който ни показа с удоволствие:

 

 

Забележете RV-то зад него – той качва БМВ-то отзад и така пътуват с жена си Бети. Винаги ми е интересно да науча как колеги решават практически проблеми свързани с пътуване.

Той и жена му Бети ни поканиха вътре в RV-то да разгледаме. Ей това е комфорт, в автобус:

 

 

 

Това е отново вътре, този път Пол използва шанса да се прикотка до Бети:

 

 

 

Разбира се, не останах назад:

 

 

 

След време си казахме довиждане, обещахме да поддържаме контакт, и Грант ни изпрати до пътя който трабваше да следваме до границата със  щата Washington.

Тук вече сме пред

Blaine – граничния пункт,

който беше яко задръстен:

 

 

Чакахме около 2-3 часа. Дори гледахме едно маце как прави Йога. Предните дни бях в контакт с контингента в град Spokane. Там ходим всяка година на събор, и планувахме да останем на гости в организатора на събора, който ни предложи да останем у тях и да опънем палатки. Така че той ни чакаше вечерта, а ние губим време на границата…

Още една снимка, все пак стояхме там с часове:

[caption id="" align="aligncenter" width="640"] Границата между САЩ и Канада, Blaine[/caption]

 

 

След това целта беше да стигнем до

Spokane

при нашия приятел. Минахме през планинския участък на Hwy 2:

 

 

 

 

Някъде по това време минахме и през

Leavenworth, баварско селище баш в средата на щата Вашингтон

Мястото е невероятно, определено ще се върна:

http://www.leavenworth.org

Минахме през планинския участък, и останалата част от пътя беше поля и лозета. Чудя се какво е снимал колегата тук, Windows XP?

 

 

 

Накрая  пристигнахме и до дома на нашия колега, Дейвид. Той организира моторен събор всяка година. Аз съм ходил веднъж и прекарах невероятно. Тази година пропуснах заради Русия.

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

 

Дейвид ни нахрани като царе – някакъв стек във сос, направо си изядох пръстите. Тук сме в двора с бири, огън, и разказваме лъжи:

 

 

 

 

 

Машините издържаха до тук, почти сме у дома:

 

 

 

Колегата намери приятелче:

 

 

 

 

Проснахме спалните чували на земята и заспахме.
28 ден

 

Сутринта се видяхме отново с Дейвид, благодарихме му сърдечно и се уговорихме да държим връзка относно събора. Той каза че има намерения междувременно да организира събиране в Монтана. Това беше добра новина, би било супер ако намери време да дойде. Той се оказа артист – работи дърворезба, също така ни показа къщички за птици които е правил:

 

 

Дърворезбата си заслужаваше да се види, но за съжаление нямам снимка… Басейнчето с риба (Koi fish?? Не знам как е на български… (шаран кои – бел.Ст.)), обитателите са там дори през зимата:

 

 

Поехме по 4-лентовата магистрала, като че ли нямахме търпение да се приберем.  Спряхме в

Wallace, Idaho

и разбира се започнахме разговор с други пътуващи. Wallace има интересна геологическа изложба покрай магистралата I-90.

 

 

 

 

В миналото е бил миньорско селище, където неизбежно е имало и редица публични домове. Някои от по-известните сега са музеи. Wallace е знаменит още с горските пожари през 1910, които са взели много жертви:

http://en.wikipedia.org/wiki/Great_Fire_of_1910

Скоро навлязохме и в Монтана

Бях изненадан да видя че реката Clark Fork е толкова пълноводна, че почти заливаше мостовете. Докато сме били на път на Север, радвайки се на разкошно време, тук почти не е спряло да вали сняг и дъжд.

Спряхме и до работа да кажем здравей на всички. Останахме там с часове, разказвайки за нашите преживявания:

 

 

Гумите издържаха, но ще претърпим смяна, ако искаме да караме през лятото:

 

 

 

Колегата е посрещнат с радост в момента на завръщане:

 

 

 

Край

Автор: Александър Петков

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с щата Вашингтон – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Tags: Blaine, Coombs, Idaho, Leavenworth, Port Alberni, Spokane, Wallace, Ванкувър, Виктория, Канада, Монтана, мотор, парк McMillan, Порт Алберни, Тофино

Продължаваме мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през нея, навлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век, влязохме в Досън (Доусън), после се занимавахме с мъжки удоволствия там, после пресякохме границата на Аляска, обиколихме полуостров Кенай, ловихме сьомга в реките на Аляска, после стигнахме и разгледахме Северния ледовит океан :), тръгнахме назад в посока Канада, а за последно минахме от Лебедобо езеро до Принц Рупърт

Днес продължаваме към остров Ванкувър

 

Приятно четене

 Към Аляска с мотор

24 и 25 ден

Канада: От Принц Рупърт до остров Ванкувър

 

 

Станахме рано, доколкото си спомням беше 4 сутрин. След баня и проготвяне на багаж, излязохме навън. Проблема беше изкарването на моторите на улицата по стръмна пътека зад къщата. Обещахме предната вечер да не ги палим, за да не будим спящите.
Аз предложих план, колегата се съгласи. Добре, но като стигнахме донякъде, градинката беше заградена с камъни. Колегата кипна и подметна нещо, но се справихме.

Ферибот

На пристанището пристигнахме рано, около 5:30 сутрин. Бяха ни казали да дойдем 2 часа преди тръгване. Оказахме се втори зад Джон, който е нямал предварително закупен билет и е спал пред терминала!!  Скоро дойде и Ейдриън, за когото споменах вчера. Сърдечно се поздравихме, и разбира се четиримата се отнесохме в разговор по тема мотори, случките по пътя, и т.н. Като че ли времето да се качим във ферибота дойде неусетно. Да ви представя Ейдриън:

 

 

 

Сузукито вдясно е на Джон. Моят мотор, и този на Ейдриън:

 

 

 

 

След като бяхме сигурни, че моторите няма да мръднат, се качихме на палубата. Между другото, персонала на кораба се занимаваше с връзването, те знаят какво правят. На излизане от пристанището се обърнахме да видим

Prince Rupert,

уютен малък град с разкошни планински и морски изгледи, за последен път:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Това ни е маршрута за днес, през Вътрешния Пасаж (Inner Passage):

 

 

 

Нашият кораб е нов, завършен през 2009 в Германия. Казва се „Северната Експедиция“ (Northern Expedition). Допълнителни снимки и информация има тук:

http://www.bcferries.com/onboard-experiences/fleet/ne_tour/index.html

Един от салоните:

 

 

 

Това е което аз самия успях да снимам от кораба:

 

 

 

Вече сме на път!!!

 

 

 

Още веднъж да представя Ейдриън:

Слязох до ресторанта където поръчах закуска (с бира!!!). Скоро дойде и Ейдриън. Той е бил пилот в Швейцарските авиолинии. Писнало му е, и се е преместил в Британска Колумбия да отглежда коне. Той ме изуми с умерения си тон, винаги любезен, и като че ли също така винаги спокоен и щастлив. Ако всичко това е от гледането на коне, безкрайни поздрави.

Аз бях безкрайно уморен. Докато бях седнал в единия от салоните, заспах за дълго време. Дори сирената на кораба, с която капитана сигнализираше че можем да видим китове ако излезем на палубата, не ме размърда с часове. Беше следобяд когато се събудих.

Още интересни изгледи от днешния маршрут. Ако има интерес, ще избера още някои. Аз се затруднявах да избера само няколко:

 

 

 

Това мисля че е Bella Coola, но не съм сигурен:

 

 

Вече се здрачава:

 

 

 

Като че ли наближаваме нашата дестинация, Port Hardy

 

 

Слизаме долу за да се приготвим да стъпим отново на суха земя, тук съм с Ейдриън:

 

 

Той не за пръв път посещава Port Hardy, и беше доволен да ни помогне с информация къде да пренощуваме:

 

 

 

Да ви представя и Джон, голяма скица и съм много доволен че се запознахме:

 

 

Оказа се че има удобен малък парк точно до пристанището. Тръгнахме всички заедно, водени от Ейдриън. Може би изминахме 300-400 метра докато стигнем. Вече сме на

остров Ванкувър:

 

 

 

 

 

 

Тук се срещнахме и с един англичанин който беше на велосипед, Ollie. Страхувам се че ние бяхме твърде шумни за него, защото той скоро каза довиждане и потегли.

Ние си поговорихме още малко, ударихме по някое уиски, и се прибрахме по палатките. Данни от днес няма да показвам, не мога да получа кредит за покритата дистанция

25 ден

 

На следващата сутрин станахме късно. Не можах да повярвам като погледнах телефона – беше почти 10 часа!!! Добре се спи покрай морето…
Джон вече го нямаше. Ейдриън също, но беше оставил бележка че отива до Port Hardy да търси закуска, и може би ще се видим там. Започнахме и ние да се приготвяме за тръгване, но също така отделихме малко време да се Огледаме наоколо. Това са някои от изгледите от къмпинга:

 

 

 

 

 

 

Не беше никак зле 8)

Аз също така отделих малко време да стегна и смажа веригата, че отново тракаше по предпазителя.

Най-накрая

потеглихме към Port Hardy

След като стигнахме, заредихме и паркирахме, за да вземем кафе и нещо за закуска от някакво местно малко кафене:

 

 

 

Предлагаха интересни напитки, с листа от чай, които не бяха филтрирани:

 

 

 

Колегата намери нещо за закуска:

 

 

 

Също така намери и нов приятел:

 

 

 

Имаше интернет – аз проверих имейл и започнах да свалям маршрути за деня. Колегата тук натяква че все съм на линия, затова и е направил тази снимка:

 

 

 

След като изпихме кафето (страшно горещо беше да се стои навън), започнахме да слагаме якета, ръкавици и шлемове… Семейна двойка на възраст се качваха в камиончето си, и разбира се, ни заговориха. Дадоха ни куп съвети къде да останем за вечерта  на западното крайбрежие на острова (това беше целта ни за деня), да минем покрай океана защото пътя там е панорамен, а ако искаме, острова предлага около 7 000 мили планински пътища!!! Отново се запознахме с доброжелатели – накрая бладорахме и потеглихме. Плана беше да караме по източното крайбрежие на острова, да стигнем до средата, след това да хванем пътя за западното крайбрежие.

Караме на Юг:

 

 

 

 

 

 

 

Пътя следвайки океанското крайбрежие не се оказа добро решение. Имаше гъст трафик и докато аз го толерирах, колегата беше готов да си прегризе лакътя… Качихме се на магистралата и мръднахме доста по-бързо.

След време спряхме да заредим отново в

градчето Fanny Bay

Заредих, и влязох да платя. Оказа се, че съм влязъл през служебния вход, който интересно гледаше към улицата. Изведнъж се оказах зад тезгяха Както и да е, хубавицата там не ми направи забележка, и аз платих и излязох. Седнах на външната маса с две дами в лятно облекло. Едната от тях се оказа майка на момичето зад касата. Тя ми направи забележка че не съм уцелил правилния вход, и като че ли всички гледахме с хумор на ситуацията. Запознахме се, и те започнаха да ни разпитват откъде сме, и колко сме пътували.

Разказахме нашата история набързо, и дамата която ме скастри възкликна: „Ей виж, тези момчета са като Charley и Ewan!!!“ Гледали са дисковете и са големи почитатели. Аз се въздържах и не казах: „След малко и Клаудио ще пристигне…“ Питахме ги къде да хапнем, и тя отново възкликна: „The FBI!!!“ Ние с колегата се погледнахме объркано, а тя обясни: „Това е Fanny Bay Inn, а не ФБР..“ Аааа, ясно… На тръгване ги питах коя от тях идва с нас 8) Получих отговор от рода на: „Мъжа ми се прибира скоро…“

Скоро намерихме и ханчето, което се оказа популярно с мотоциклетисти:

 

 

 

Съжалявам, че не купих такава тениска:

 

 

 

 

Сервитьорката/барманката беше като кукла, очите ми останаха в нея… Питах я какво би трябвало да си поръчам тук, и тя ми каза че стридите тук са специалитет:

 

 

 

Когато плащахме сметката, тя донесе машинката за кредитните карти при нас. В същото време успя да си пусне косата и да се наведе над масата… Притъмня ми пред очите. Платих цялата сметка, а мисля че също така оставих и толкова бакшиш. Все пак успях да щракна снимка незабелязан:

 

 

 

Това е сайта на ханчето:

http://fannybayinn.com/

 

[geo_mashup_map zoom="8"] [geo_mashup_location_info]

 

След като си оставих очите, сърцето, и портфейла, потеглихме към западната част на острова.

 

 

 

 

 

 

Скоро пътя минаваше през гъсти гори с гигантски дървета:

 

 

 

По едно време умората ме налегна. Опитвах се  да се боря, и тръсках глава. Скоро умората победи и заспах… Когато отворих очи видях че съм в другото платно, на път да прегърна един от тези:

http://www.greggharrison.com/images/18wheeler.JPG

Веднага се прибрах в моето платно. Като че ли умората внезапно изчезна. Продължих да карам изтръпнал…

Скоро стигнахме и до

Port Alberni, красив град в сърцето на остров Ванкувър:

http://www.hellobc.com/port-alberni.aspx

 

Докато минавахме през централната част, спряхме на светофар. Колегата беше пред мен. Светна зелено и потеглихме, но не задълго. Няколко метра след това колегата дръпна настрана, а и аз зад него. Той се обърна и каза: „Веригата ми я няма…“

 

 

 

Аз се залях от смях: „Флинтстоун, как стигна от Северния океан до тук?“

Той изтича назад до светофара да търси верига:

 

 

Не мога да обясня как по същото време аз умирах да се смея. Той досега ми се подиграваше че все чистя моята верига, че ще я скъсам от чистене, и че той чака всеки момент моята верига да падне. Тя падна, ама на кого?

Оказа се че сме точно до бензиностанция, и тикнахме мотора там за да решим какво да правим… Звеното което съединява веригата се е скъсало:

 

 

 

Макар че имаше магазини наоколо, в Канада затварят рано вечер. Аз задействах да намеря помощ. Намерих интернет, след това и адреси за магазини с резервни части. Затворени… Колегата се обади на жена си, за да и каже че сме по пътя с авария. Поне бяхме в града, и хотели колкот щеш…

Изненадващо, аз не бях разтревожен.  Излязох на улицата и махнах на минаващи колеги:

 

 

 

Да ви запозная с Кен, Дейвид и приятелката му която е зад него. Обясних положението. Кен ми каза: „Сега всичко е затворено, но ела с мен до моята работилница, аз сигурно имам тази част“ ОК, карам зад него. Стигнахме до работилницата, той се порови, намери едно което като че ли ще пасне, и айде обратно.

Колегата се зае да монтира веригата:

 

 

 

Съединението пасна!!! Да ви запозная и с героя на деня – Кен, индианец:

 

 

Кен посещава Стърджис всяка година и минава през Монтана. Казахме му да се обади за да се видим когато минава. Поне да го почерпим с бира.

Кен и Дейвид дори ни придружиха до магазин, който те препоръчаха. Планувахме да спрем там на връщане за да сменим веригата. Не моята, а на колегата 8) Чистил съм я аз много…

Продължихме към западното крайбрежие, като пътя беше с многобройни остри завои. Може да се видят на тази карта:

http://www.google.com/maps?q=port+alberni+to+tofino&saddr=port+alberni&daddr=tofino&hl=en&ll=49.145334,-125.352631&spn=0.227277,0.615921&sll=37.0625,-95.677068&sspn=35.219929,78.837891&geocode=FTeA7wIdB5mP-CnPGUTaNveIVDFthbmjwGFwgQ%3BFbIB7gIdY-F – ClDOAmwzJCJVDE1GnRaaZUQMw&vpsrc=6&t=h&z=11

Аз едва не катастрофирах минавайки през един от тях, навлязох много бързо… Започна да се здрачава и да става студено.

Стигнахме и до Long Beach, където останахме за вечерта. Някои изгледи от

Long Beach, остров Ванкувър:

 

 

 

 

 

 

 

Някои данни в края на деня:

 

 

 

Очаквайте продължението

 

Автор: Александър Петков

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с [geo_mashup_category_name map_cat="12156"] – на картата:

[geo_mashup_map height="450" width="570" zoom="auto" map_content="global" map_cat="1215" auto_info_open="false" marker_select_highlight="true" marker_select_center="true"]
[geo_mashup_category_name map_cat="1215"]

 

Tags: Bella Coola, Fanny Bay, Long Beach, Port Alberni, Port Hardy, Prince Rupert, Ванкувър, Канада, мотор, остров, остров Ванкувър, Принц Рупърт, Фани бей

Продължаваме мотоциклетното пътешествие на Александър от щата Монтана към Аляска. Бяхме първо в Британска Колумбия, дълго продължихме през нея, навлязохме в Юкон – мястото на златната треска от края на XIX век, влязохме в Досън (Доусън), после се занимавахме с мъжки удоволствия там, после пресякохме границата на Аляска, обиколихме полуостров Кенай, ловихме сьомга в реките на Аляска, после стигнахме и разгледахме Северния ледовит океан :) За последно тръгнахме назад в посока Канада.

Днес продължаваме със северните част на Канада

 

Приятно четене

 Към Аляска с мотор

22 и 23 ден

Канада: от Swan Lake до Принц Рупърт

За наш късмет моторите не пострадаха през нощта отвън, макар обстановката наоколо въобще да не вдъхваше доверие.

На следващата сутрин потеглихме около 9 сутрин.

На излизане от Whitehorse

спряхме за момент за снимка:

 

 

Преминахме през места които видяхме на път за отиване.

Teslin (индианско селище)

беше едно от тях (http://en.wikipedia.org/wiki/Teslin,_Yukon)

 

Около 2 следобяд стигнахме до

Лебедово езеро (Swan Lake), Британска Колумбия,

където спряхме за дрямка. Краткият отдих беше добре дошъл защото отново заспивах по пътя.

Този път не пропуснах да се огледам наоколо:

 

 

 

 

 

Cassiar Highway:

Стигнахме и до миля 833 на Alcan Highway, точно

преди Watson Lake, където се намира Jake’s corner –

[geo_mashup_map]

[geo_mashup_location_info]

 

имаше бензиностанция и място където може да се хапне.

 

 

 

Оттук започва и знаменития с планински гледки Cassiar Highway, който ни беше връзката до Prince Rupert, където ни чакаше ферибота.

Там се наложи да чакаме кола-водач, тъй като

имаше горски пожари и бяха затворили свободно движение

Оказа се, че ние следвахме последната кола не само за този, но и за следващите няколко дни, защото затвориха този път поради все по-голямата опасност от горски пожари в близост до пътя. Интересното беше, че ние с дни наред чухме въпроса „Ще бъде ли отворен този път?“ мислейки че става въпрос за сняг… Знаехме че снегът се е стопил, но не се сетихме да се съобразяваме с други природни условия. Винаги е добре да се провери drivebc.ca преди пътуване

 

 

 

Докато следвахме водача, мама черна мечка с дечица пресече пътя пред нас. След малко отново спряхме за известно време… Най-накрая на водача му писна да чака с нас, и ни остави да продължим сами до другата бариера.

Когато стигнахме до следващата бариера, се срещнахме с 4-ма израелци. Те бяха на BMW-та от рода на чисто нови 1200 GS издокарани с каквото може, и чакайки да ги пуснат през бариерата, пушеха пури. Запознахме се. Оказа се че единият от тях е половин българин. Той сподели, че майка му е от Пловдив, но за съжаление самият той никога не е бил там. Като човек живял в Пловдив години наред, аз започнах да говоря разпалено за този град

На сбогуване аз и колегата им дадохме нашите билети за канкан шоуто в Dawson. Билетите важат за цял сезон, и се надявам че са ги ползвали и че шоуто им е харесало.

За съжаление, също така трябва да споделя някои неприятни новини… по-късно научихме, че израелците (не съм сигурен кой точно от тях) са катастрофирали по Dalton, на път за Северния океан… Разбрах че един от тях е имал злополука, оставили са мотоциклета край пътя. Надявам се вече да е добре и Новата година да го е посрещнала с планове за нови пътешествия.

Снимка от случилото се:

[caption id="" align="aligncenter" width="637"] Катастрофата (http://advrider.com/forums/attachment.php?attachmentid=271674&stc=1&d=1308438945)[/caption]

 

 

 

Повече  подробности за злополуката в тази тема в ADVRider:

http://advrider.com/forums/showthread.php?t=697785

Dease lake:

Минахме участъка с горските пожари и започнахме да се наслаждаваме на гледките.

Спрях да щракна тази снимка:

[caption id="" align="aligncenter" width="640"] Dease lake[/caption]

 

 

 

Чух необикновен шум от мотора, но не можах да разбера къде беше… Дръпнах настрана и чаках колегата да се върне, след като му обясних проблема. Той яхна моя мотор и го покара за известно време, опитвайки се да разбере какво е станало. Оказа се че веригата се е разтегнала, и започна да опира в единия от пластмасовите предпазители. Решихме да продължим и да я стегнем по-късно.

Проблема беше че по-рано аз отново реших да подмина бензиностанция. Съветът който най-често получихме е да заредим където има бензиностанция, дори да имаме гориво. След проблема с веригата ние закъсняхме за бензиностанцията в Dease Lake. Когато пристигнахме там, беше вече затворено, а ние почти нямахме гориво… Решихме да продължим напред за да наваксаме разстояние и да спрем на следващата бензиностанция на около 80 км, за да чакаме докато отвори сутринта. Надявахме се да намерим място за нощувка.

Скоро започна и да вали. Това беше едва втория път да ни вали дъжд за цял месец, като първия път преваля само за около час. За наше разочарование наистина валеше, и аз нямах търпение да се измъкна от водата тъй като ботушите ми бяха подгизнали.

Стана наистина тъмно, и с дъжда вече нищо не се виждаше. Стигнахме до следващата бензиностанция намираща се в

малко селище по пътя – Iskut,

и решихме да останем до сутринта. Освен бензиностанция, имаше няколко къщи и училище. Iskut е индианско или, както е правилното в Канада название, First Nations* селище. Опитахме се да намерим сухо място пред бензиностанцията, но нямаше такова.

Направихме обиколка и видяхме училището. Решихме да пренощуваме там, намерихме подслон върху бетона под козирката на входа:

 

 

 

Колегата реши да спи между моторите, аз се настаних до задните гуми. Близо до дъжда, но на сухо:

Не помня да съм бил толкова щастлив някога през живота си  заради местенце със сух бетон. Аз се настаних колкото се може по-удобно, с надуваемия дюшек и спалния чувал. Нали затова съм ги помъкнал? Колегата, боейки се че някой ще мине да ни се кара, спа между моторите със всички дрехи и шлем на главата.

Някои данни от деня, снимката е направена от колегата в 5:30 на следващата сутрин:

 

 

 

 

23 ден

Колегата е станал рано сънувайки че някой през нощта го е издърпал измежду моторите, и той е съдрал седалката на моя мотор мъчейки се да се хване за нещо…

Аз по същото време спах безгрижно:

 

 

 

Най-много се притеснявах че ще бъдем заварени както спим върху цимента от куп деца които са дошли на училище… За наш късмет този ден се падна в неделя. След време аз също се събудих, и колегата ми каза за сънищата си. Аз го бъзиках че седалката ми наистина е съдрана, като че ли разказаното от него наистина се е случило, може би са били извънземни, и да вземе да се провери за разрези по тялото 

Пих кафе и започнах да се оглеждам наоколо. Още веднъж къмпинга ни от снощи:

 

 

 

 

Невероятни планини, а и дъждът вече беше спрял:

 

 

 

 

 

 

Ако мога да опиша това масто с една дума, би било „Спокойствие“…

Започнахме да чакаме пред бензиностанцията, но беше още много рано, поне 2-3 часа докато отворят…

Решихме да караме до края на Iskut,

може би пък да има табела да ни каже колко далече е следващата бензиностанция. Нямахме късмет, и се върнахме. Тръгнахме да търсим нещо за ядене. Отбихме се до каквото ни приличаше на мотел, но беше затворено.

Затова пък намерихме нов приятел:

 

 

 

Колегата погледна през прозореца на мотела и почука. Оказа се че собствениците още спят, но ни чуха и станаха: „Никакъв проблем, заповядайте вътре, ще ви направим закуска. “ Стопаните се оказаха двама братя близнаци, Ed и John:

 

 

 

Казаха ни че кучето се казва Джак.
Добре ни нахраниха:

 

 

 

Разказаха ни как живеят. Преди време когато са работели в гората са застреляли гризли в самозащита. След това са имали куп проблеми, някой на държавна позиция не спрял да съди този който е застрелял мечока. Всичко накрая е минало добре – добър адвокат го е защитил успешно. Харесват мотористи и се надяват да ги привлекат като клиентела.

Високо препоръчано място, не мога да се отблагодаря достатъчно и на двамата за гостоприемството:

 

 

 

 

Върнахме се до Iskut и заредихме.

Потеглихме отново по Cassiar,

където гледките проължиха да изумяват.

Лиса вече се връщаше със закуска:

 

 

 

 

Пътя напред, тук отново спряхме да починем поради умора:

 

 

 

 

 

Още веднъж спряхме да заредим, този път на Bell 2 Lodge (http://bell2lodge.com/), невероятно красиво място:

[caption id="" align="aligncenter" width="640"] Bell 2 Lodge[/caption]

 

 

 

 

 

След като платих за бензина се обърнах да излизам. Сладураната зад касата закачливо ме подсети: „Не си забравяй кредитната карта“, като ми я подаде. Аз се засрамих, но отвърнах: „Иначе какво, до мола ли отиваш?“

Въпреки че трябваше да изминем 400 мили (~640 km) за днес решихме да се отбием за да разгледаме Stewart и Hyder. Ето това беше маршрута с отбивката:

http://www.google.com/maps?saddr=Iskut,+BC,+Canada&daddr=Hyder,+AK+to:Prince+Rupert,+BC,+Canada&hl=en&sll=56.010285,-129.157665&sspn=5.874615,19.753418&geocode=FXV3cgMdm5xA-CnvfAS-Xob3UzFowCNP3iGjEA%3BFZ08VQMdYO8_-Cn3MzfjhtELVDEMp4WY0khVAg%3BFWGlPAMdHp07-ClpRX9rE9VyVDESVtlND-MHcQ&oq=Hyder&vpsrc=0&mra=ps&t=h&z=6

Още докато направихме отклонението по Stewart Highway, видяхме някои от местните минувачи:

 

 

 

Отдавна не бях показвал меца. Извинявам се за снимката, напраеих я в движение, но поне успях да хвана мечката в кадър.

Още от този панорамен път:

 

 

 

 

Стигнахме и до Bear Glacier (Мечешки ледник):

 

 

 

Още информация и снимки:

http://www.env.gov.bc.ca/bcparks/explore/parkpgs/bear_gl/

Скоро стигнахме и до

Stewart (Стюарт)

Основаването на това селище е свързано с търсене на злато, от двама братя – Джон и Робърт Стюърт (http://stewartbchyderak.homestead.com/homepage.html).

 

 

 

Така и така сме толкова близо, решихме да отидем и до

Hyder, градче което е в Аляска.

Отново в Аляска:

 

 

 

 

 

 

Пътят на обратно:

 

 

 

Интересното беше, че това селище може да се стигне по земя единствено от Канада. Това е най-източното населено място в Аляска. Повече може да се прочете тук: http://en.wikipedia.org/wiki/Hyder,_Alaska
На връщане отново минахме границата Митничаря ми погледна паспорта, и възкликна: „България?!?!“ Оказа се че той е учил един семестър в София като студент. Много му е харесало.

На връщане отново опитах да снимам глетчера:

 

 

 

Скоро отново стигнахме до главния път до

Prince Rupert

Навлязохме и в участъка който се съединява със магистрала номер 16:

 

 

Красиво, но стана студено. Спряхме за кратка почивка:

 

 

 

Колегата като че ли го сърби главата Или това, или маха тапите от ушите:

 

 

 

Най-накрая

стигнахме до Prince Rupert, вечерта преди да тръгне ферибота!!!

Търсейки пристанището, аз забелязах този залез. Дори се върнах втори път тук, за да го снимам:

 

 

 

Докато търсихме пристанището, забелязах още един колега на KLR 650. Свирнах му и помахах, като той също отвърна. След като се оправихме с билетите, питахме къде може да пренощуваме. Казаха ни че в чакалнята на пристанището не се спи, но може да останем навън. Навън беше студено, и затова питахме за мотел или хостел.

След като ни упътиха, намерихме индийски ресторант където спряхме за вечеря. По едно време гледам че някакъв човек се върти около моторите. Излязох навън да го питам с какво можем да му помогнем. Оказа се колегата на който махнах по-рано. Запознахме се – казва е Adrian (Ейдриън), и е швейцарец. Той се е изкефил че някой му е обърнал внимание и тръгнал да ни търси за дружинка. Той също ще пътува с ферибота следващата сутрин, и се уговорихме да се съберем.

След вечеря намерихме хостела. Изпросихме си паркинг зад къщата, но беше стръмно. Както и да е, не са на улицата, на сутринта ще измислим как да ги тикаме нагоре…

Беше забавно, имаше характери от къде ли не. Момиче пътуваше сама с кучето си, и учтиво ни пита дали кучето ни притеснява. Тя се заговори навън с колегата, докато някой ги е скастрил през прозореца заради шума Не бях аз, поне аз нищо не чух. Това ни беше стаята в хостела:

 

 

 

 

 

 

Очаквайте продължението

*Езиците, които не правят разлика между индианец и индиец им се налага да измислят какви ли не евфемизми, променящи се във времето – бел.Ст.

Автор: Александър Петков

Снимки: авторът

Други разкази, свързани с Аляска – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ

Tags: Bear Glacier, Cassiar Highway, Dease lake, Hyder, Iskut, Jake’s corner, Prince Rupert, Stewart, Swan lake, Teslin, Watson Lake, Whitehorse, Британска Колумбия, глетчер, Канда, Към Аляска с мотор, Лебедово езеро, ледник, мотор, планини, Стюарт, Таслин

Днес Румяна ще ни води на една дълга обиколка из североизточната част на Щатите и Ванкъвър в канада. А даже ще ни повози и на американски влак в края.

Приятно четене:

 

Националните паркове в щата Вашингтон,

остров Ванкувър и накрая – влакът The Empire Builder

 

 

 

19 май 2012, събота

Тръгването от Кълъмбъс, щата Охайо, е рано сутринта.  Посрещам изгрева вече в самолета.  Когато прелитаме над центъра на Кълъмбъс малко по-късно, той е целият в розово… както пееше Михаил Белчев:  „На разсъмване всичко е розово, за петнайсет минути макар“   Полетът ми до Сиатъл е със смяна в Кливланд.  Отсечката Кълъмбъс-Кливланд е късичка и след по-малко от час сме там.  Кливланд е целият в утринна мъгла и изглежда призрачен отгоре.  Втората отсечка от полета – до Сиатъл – е вече дълга – 5 часа.  Прелитаме над Сандъски и увеселитения парк Сидър Пойнт на брега на езерото Ери, после стигаме до езерото Мичигън, прелитаме над Чикаго.  После дълго летим над облаците, докато накрая не се провиждат снежните върхове на North Cascades.  Между тях в облаците стърчи високо Маунт Рение.  Вече летим над Сиатъл.  Пухкави облачета, заливи, протоци и провлаци, пристанища, кораби… Сиатъл!  Понеже летим на запад, пристигаме все още преди обед местно време.   Времето е слънчево, въздухът е свеж – нека пътешествието започне!

[caption id="" align="aligncenter" width="590" caption="Маршрутът"][/caption]

В рент-а-кар-а (Fox) ми връчват ключовете на един Шевролет Круизър.  Намигаме си с Шеви-то и поемаме към първата точка по маршрута – градчето Порт Анджелиз.  Разстоянието по права линия не е дълго, но силно нарязаният бряг го удължава.  Заобикалям  пролива Puget от юг, пресичам още няколко залива и провлаци, и поемам по път #101 – същия оня път #101, дето тръгва от Сан Диего и върви покрай брега на океана.

В ранния следобед пристигам в

Порт Анджелиз

Отбивам се до хотелчето –  Super 8 – само за регистрация и продължавам на запад покрай пролива Juan de Fuca, по път #112 (Strait of Juan de Fuca Highway), по 80-те мили до нос Flattery.  Пътят е живописен, ту върви досами морето, ту се качва нагоре из гората, минава през малки рибарски селища – Sekiu, Neah Bay, покрай пристани с безброй лодки.  Продължавам към

Cape Flattery,

който се води за най-северозападната точка за долните 48 щата.  Мястото е приказно красиво.  От паркинга се върви миля-две през гора от висоооки дървета, докато пред теб не се ширне океанът, златен от късното следобедно слънце.  Висок скалист бряг, с малки и по-големи скали разхвърляни наоколо в океана, някои от тях обрасли с дървета, някои – обиталище на много птици.  Остров Tatoosh с фара в далечината.  Скали като гигантски обувки настъпващи към океана.  Вълни, разбиващи се в скалите.  Красиво е и не ми се тръгва…

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Cape Flattery"][/caption]

Пресичам обратно гората до паркинга и поемам по обратния път до Порт Анджелиз.  Този път спирам по-често покрай пътя, по пристаните и заливчетата.  Прибирам се по тъмно в хотела.

 

20 май 2012, неделя

Днес е ред на

националния парк Олимпик (Olympic National Park)

Както пише по  разните пътеводители, паркът всъщност съвместява сякаш три различни парка – високите върхове на планината Олимпик, тайнствената, обрасла в мъхове гора на Hoh Rain Forest и дивите скалисти плажове на океана.  Започвам от планината – рано сутринта се отправям към Hurricane Ridge.  Избирам ранния утринен час не само защото съм си ранобудна :), а и поради фобията ми от движение с кола по път, на който отстрани има пропаст, която ми е проблем (шок и ужас!).  Затова и гледам да минавам по такива участъци, когато няма голямо движение.  Чувала съм, че такива фобии се лекуват като си налагаш да правиш това, от което те е шубе – ако не получиш инфаркт, постепенно се оправяш

 

 

За разлика от вчера, днес времето е начумерено, сиви облаци висят над хоризонта.  Катеря се нагоре към

Hurricane Ridge,

спирам отвреме-навреме да проверя как е гледката.  А тя става все по-хубава.  Вижда се проливът, Канадският бряг отсреща по-скоро се  долавя.  От едно ниво нагоре склоновете са покрити със сняг, сняг има и при туристическия център горе.  Проходимо е дотам – нататък пътят не е разчистен от снега и е затворен.  Нищо – и без това щеше да ме е шубе да продължавам още нагоре, не бива да се прекалява с терапията.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Hurricane Ridge"][/caption]

При Visitor Center-а горе е кучешки студ, духа леден вятър, облаците стават все по-наситено сиви.  Група фотографи-ентусиасти са разпънали триножници и щракат ли щракат.  Още сутринта ги забелязах – бяха в същия хотел.  И аз щракам, ама без триножник.  Гледката е впечатляваща – море от снежни върхове, с надвиснали тежки облаци.  Високи борове, елхи.  Струва си катеренето.  Спускам се по обратния път, движението почва да се пооживява.  Стадо сърни пресичат пътя и се спускат по стръмния склон.  Visitor Center-ът при входа на парка вече се е събудил… ама не съвсем.  Опитвам се да изкопча някаква информация от момчето, което се мотае сънено там, ама без успех – промърморва само това, което и без туй си го пише в листовките.  Отвън група туристи се стягат явно за сериозен преход – голеееми раници, спални чували, блясък в очите…

Излизам обратно на път #101, който обикаля парка.  Отправям се на запад и скоро стигам до езерото Crescent.  Над езерото се стеле мъгла, започва да ръми.  Баирите, обрасли с борове, се оглеждат в езерото.  Красиво е.  Патки оправят сутрешния си тоалет, оставяйки дири във водата.  Спирам многократно за снимки, бърша дъждовните капки по обектива.

Подминавам Lake Crescent, продължавам на запад, после пътят завива на юг.  Вали.  Стигам до

градчето Forks

Спирка-почивка в супермаркета край пътя.  Купувам си голям пакет с ябълкови бисквити с джинджифил, които дъвча дълги дни след това.  Още малко на юг е отклонението за

Hoh Rain Forest

Брезите от двете страни на пътя са силно наклонени и оформят зелен тунел.  Пътят върви край Hoh River.  По-късно, в туристическия център, една баба-рейнджърка ми разказва, че в реката можели да се видят млади сьомги, излюпени от хайвера, хвърлен високо в планината, мигриращи към океана.  Постепенно навлизам във все по-гъста гора – смесица от борове, брези и други широколистни – обрасла с мъхове, провиснали по клоните.  Оставям колата и тръгвам да обикалям по пътеките наоколо.  Научавам, че високите иглолистни дървета са от вида Sitka spruce – от вида на смърчовете, при това най-едрите от тях!   Духове и призраци надничат иззад дърветата, скрити в мъховете и папратите.  Блатата и локвите край пътя също крият мрачни тайни.  Страховито-красиво е!  Продължава да ръми.  Питам бабата във Visitor Center-а знае ли прогнозата за времето – докога ли ще вали, тя се възмущава: „What do you expect, this is a Rain Forest!  Moreover, it is not a rain, just a shower!“  :)

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Hoh Rain Forest"][/caption]

Излизам от дъждовната гора, продължавам на югозапад по път #101.  Оглеждам реката, но така и не виждам младите сьомги, поели дългия си път…  Не след дълго стигам до брега на океана.  Ехааа, прелест!

Ruby Beach:

скали, разхвърляни във водата, в които се разбиват вълните, кедри и смърчове по склоновете, каменист висок бряг, обит в мъгла, великолепие!  Продължавам още на юг по брега, до Кalaloch.  Все така прекрасно е.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Ruby Beach"][/caption]

В туристическия център разпитвам поредната баба-рейнджърка какво още не трябва да се пропуска в Olympic.  Оказва се, че съм пропуснала

водопада Sol Duc

Нищо, и без туй ще се връщам по същия път.  Продължава да ръми – not a rain, just a shower   Тръгвам обратно – покрай дъждовната гора и градчето Форкс, отклонявам се по пътя към водопада, който преди съм подминала.   От паркинга до водопада се върви 1-2 мили по пътека през гората.  Лошото време е пропъдило туристите, вървя сама през гората.  Пресичам потоци и малки рекички.  Отвреме навреме се чудя дали не съм объркала пътя – чак пък толкоз жива душа да няма наоколо… Накрая срещам баща с малко момче – да, това е пътят.  Ето го и водопадът!  Рекичката Sol Duc прави завой 90° и се хвърля с главата надолу от стръмните скали!  Красиво е!  Шумна група китайски туристи нарушават горската самота.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Sol Duc Fall"][/caption]

Продължавам по пътя – #101, и отново съм покрай чудното

Lake Crescent

Мъглите все така се стелят ниско над водата и се оглеждат в нея.  Снимам, но тая прелест едва ли може да се улови на снимка…  Следващото малко езерце е Sutherland, с изумруден цвят на водата.  Толкова е красиво, че изглежда нереално… съвсем изумрудено!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Lake Crescent"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Sutherland Lake"][/caption]

Стигам обратно в Порт Анджелиз.  Тръгвам на кратка обиколка из градчето и около пристанището, откъдето утре сутринта предстои да хвана ферибота за Виктория.  Дъждът е спрял и късното слънце се оглежда в океана.  На юг се виждат снежните върхове на планината Olympic, под тях се стелят върволици от облаци.  Купувам си торба кайсии и праскови от супермаркета и се прибирам в хотела да си ги ям.

 

21 май 2012, понеделник

Рано сутринта напускам хотела и се подреждам на опашката за ферибота.  Той тръгва в 8:20, снощи съм си направила резервация, но се нареждам рано… за всеки случай!  Така сме ние, дето ни стяга шапката :)  Пък и без туй съм се събудила рано, изпила съм си кафето – какво друго да правя.  Дали ще си чета Киндъла в хотела или в колата – все тая.  Втора съм на опашката.  Идва време за ферибота, натоварваме се и се качвам на палубата.  Мрачно е, но не вали (засега).  Отплаваме.  Върховете, покрити със сняг, се показват над облаците в далечината зад нас.  Прекосяваме пролива Juan de Fuca и Salish Sea за час и половина и пристигаме във

Виктория, на остров Ванкувър в Канада

Формалностите на границата са почти никакви – Welcome to Victoria!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Port Angeles"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Фериботът към Виктория"][/caption]

От прогнозата за времето знам, че вероятността за дъжд е маааалко по-малка преди обед, затова от пристанището директно се отправям към

Butchart Gardens

– градът мога и в дъжд да го разглеждам, нали… Излизайки от пристанището, правя погрешен завой… още като го правя, осъзнавам грешката, ама вече е късно… мотам се известно време по уличките с надежда да се оправя, накрая решавам да питам двама пешеходци.  Butchart Gardens?  Ааа, ама то е далече оттук!  Знам, че е далече, бе –  кажете как да хвана посоката натам… Мъжът вади айфон, тропа по него и ми дава кратки и ясни напътствия.  ОК, ясно.  След малко съм на магистралата, разстоянието е към 20-25 км (тук разстоянието го мерят в километри).  Докато пътувам, пускат shower-а.

Въпреки кофти времето, паркингът на градината съвсем не е пуст.  Екипирам се с дъждобран (не толкова за мен, колкото за фотоапарата).  Докато си търся чадъра из багажа, през вратата на колата една ръка ми подава прозрачен найлонов чадър – „Това ли търсите?“ – Хе, бравос, тъкмо това!  Момчетата на паркинга раздават чадъри на всички!  Освен че е удобно, изглежда и много красиво, като всички вътре в парка са с еднакви прозрачни чадърчета.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Butchart Gardens"][/caption]

Тръгвам из градината и още с първите метри оставам без дъх – толкова е красиво!  Цветя, цветя, цветя – азалии, лалета, анемонии, нарциси, незабравки, камелии  и такива, дето не им знам имената, пиршество от багри и аромати!  Нямам думи!  Дъждовното време не пречи – градината излъчва собствена светлина и изглежда даже още по-прекрасна, окъпана от дъжда!  Най-много са азалиите – сега им е сезонът – във всички прекрасни цветове!  Самата подредба на градините, съчетаването на цветовете – невероятно!  Май това е най-красивото място, на което съм била!  Наоколо се провиждат склонове на баири, по които пълзят мъгли.  В единия край на централната „долна“ градина (sunken garden) е Ross Fountain – призрачен фонтан, който променя формата си в мъглата.   Японска градина, италианска градина… Фонтани, езера, мостчета, алеи, тотемни стълбове, още алеи с цветя… невероятно!  Обикалям отново и отново, докато не каталясвам съвсем, опитвайки се да балансирам с дъждобрана, чадъра и фотоапарата.  Тръгвам си, но сърцето ми остава в Butchart Gardens.

Връщам се във Виктория, отивам да се регистрирам в хотела (James Bay Inn) и да си поема дъх за 15 минути.  Междувременно shower-ът си е преминал в дъжд.  Хотелът ми е близо до центъра на града, екипирам се пак като космонавт – с дъждобран, шушлекови гащи и шапка, чадър, и тръгвам на обиколка.

Виктория е столица на канадската провинция Британска Колумбия.

Неголям град е – заедно с предградията е към четвърт милион.  Има съвсем европейски вид.  Центърът на града е около вътрешното пристанище (Inner Harbour) и се оформя от две емблематични сгради – Парламентът и хотел Empress, и двете прекрасни!  Дълго обикалям по улиците и около вътрешното пристанище в дъжда.  Тъкмо се прибирам в хотела, съвсем прогизнала – дъждът спира и даже грейва слънце!  Е, ще трябва пак да се излиза, няма начин!  Сменям чорапи и обувки и продължавам обиколката, към Beacon Hill Park, който е съвсем на брега на океана.  В небето светва дъга!  Отново обикалям около вътрешното пристанище, куполите на Парламента светят от слънцето!  Хората са изскочили, покрай брега вече свирят улични музикани, по улиците се разхождат конски каляски!  Веселба!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Виктория"][/caption]

 

22 май 2012, вторник

Тази сутрин мога и да се поизлежавам, че вчера падна голямо обикаляне…  Потеглям на северозапад по път #1, покрай бреговете на острова.  Пътят е хубав, не особено натоварен.  Отначало се катери по разни баири, после е покрай брега.  Островчета, заливи и проливи се преплитат.   В късния предиобед стигам до Нанаимо, където ще нощувам.  Градчето изглежда приятно, с атмосфера.  Пътьом минавам покрай мотелчето, за което имам резервация (Colonial Motel).  Офисът е затворен  и не се виждат признаци на живот…хмм, дали функционира това нещо… ама пък имам потвърждение на резервацията…  Нищо, ще видим по-късно.

Продължавам на северозапад, покрай брега.  Живописни градчета, кейове, плажове, чудно!  Апропо, днес не вали.  То така си беше и по прогноза, де – сериозно дъждовният ден беше вчера, следващите дни – 50:50, т.е. както се случи.  Днес си е направо чудесно.  Отбивам по някакво странично пътче – към Englishman River Falls – не знам какво е това, но тъкмо случай да проверя.  Пътчето се катери по баири, после – паркинг и пътека през гората, я – истински сериозен водопад, не било шега!  Много е хубав!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Qualicum Beach"][/caption]

Връщам се и продължавам покрй брега.  Следващото градче е

Qualicum Beach

Слизам до плажа.  Пухкави бели облаци се кълбят над баирите отвъд пролива, на континента (или може би на друг остров?).  Ееех, че е хубаво!  Забелязвам малък инфо-център до брега, влизам.  Момичето тук е от онзи тип мераклии, които с ентусиазъм ти разказват всякакви неща, дето даже не си и предполагал, че ги има – едва съм успяла да попитам какво интересно има наоколо и тя вади разни карти и ми обяснява къде най-много си струва да отида, за кой парк се плаща вход и за кой – не, къде е веселбата в градчето и всякакви такива неща.  По нейно напътствие попадам в една вълшебна гора – сериозно! – посред градчето, спираш, влизаш и попадаш сякаш вдън горите тилилейски – гора с огромни дървета, обрасли с мъх и папрат, сякаш човешки крак не е стъпвал – чудо!  После спирам в центъра на градчето – чудесни къщички, площадчета, магазинчета – чак да ти се прииска да се заселиш в Qualicum Beach.

Връщам се обратно към

Нанаимо,

този път офисът на мотелчето е отворен.  Хотелиерката е една доста словоохотлива китайка, която ми дава подробни указания – къде в градчето е най-хубаво да отида, къде мога да си паркирам колата, за да се разхождам, как да стигна на другата сутрин до пристанището, откъдето предстои да взема ферибота – културно обслужване :)  Следвайки указанията, паркирам до парка, съвсем до брега, и тръгвам на разузнаване.  Градчето Нанаимо няма грешка!  Лодки, яхти, самолетчета, облаци, чайки – всичко си му е на мястото.   Странни фигурки от камъни край брега – оказва се няканъв ентусиаст, който балансира камъни – реди тези чудновати фигурки без лепило или няканъв друг адхезив – хмм!  Качвам се по баира покрай красива църква, после обратно до брега, по уличките на градчето.  Прибирам се в мотелчето по тъмно.  Китайката ми маха за лека нощ.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Нанаимо"][/caption]

 

23 май, сряда

Днес е време да повторя упражнението с ферибота – този път от Нанаимо (Departure Bay) до Horseshoe Bay, близо до Ванкувър.  Вчера си мислех да хвана този в 8:30 сутринта, но тъй като така и така съм се събудила посреднощ, решавам да се метна на ранния – в 6:20.  Отивам да се наредя на опашката – пак съм втора.  Челникът ми заедно с Киндъла влизат в употреба.  Пътуваме през пролива между остров Ванкувър и континента – Strait of Georgia.  Пресичаме го за около час и половина.  Покрай нас се нижат сини планини, полускрити в мъгли и облаци, зад които се провиждат по-светло сини планини, и още по-светло сини планини, също полускрити в облаци, между тях проливи, свършващи в нищото – магическа синя гледка!  В далечината се вижда градът Ванкувър, контражур в изгряващото слънце!  Пристигаме в Horseshoе Bay.  Пътят към Ванкувър е задръстен, щото часът е тъкмо пиков, но успявам да се измъкна полека-лека.  Пресичам през Lion’s Gate Bridge и попадам в чудесния

Stanley Park

Обикалям по западния му край, спирам за малко – колкото за щрак, продължавам, след което – без да искам – правя погрешен завой и излизам от парка.  Улиците са сериозно задръстени, така че се отказвам да маневрирам, за да се върна обратно в парка, още повече че вече сме били там преди – колко? – 5-6 години.  Бавно и безславно се тътрузя през града

в посока Peace Arch – границата с Щатите

Някъде към 10 ч. пресичам границата и се отправям на юг, по магистрала #5.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Проливът Джорджия"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Ванкувър"][/caption]

В някакъв момент усещам стържене в стомаха и се сещам, че май съм гладна.  Някъде около грачето Бърлингтън слизам от магистралата с намерение да потърся нещо за хапване.  А, „Jack in the Box“ – тук правят хубави сандвичи, от онези – тънките – дето няма нужда да си крокодил, за да можеш да ги захапеш.  Влизам и тъкмо си хапвам сандвича

– Ей, онази кола там вашата ли е?“.

Стряскам се

– Коя кола?

– Ей там, сивата?  Щото бабата току-що я удари!

Господи!  Зарязвам сандича и изскачам навън.  Някаква кола е спряла в задната врата на мойта.  Бабка на библейска възраст гледа уплашено и обясява, че се объркала и вместо спирачката, натиснала газта.  Още една кола е претърпяла поражение – бабката е успяла да забърше и нея, преди да се спре в мойта…  Полиция, протокол, телефон на рент-а-кар агенцията… Чудя се дали да ида до Сиатъл да ми сменят колата с нова, после се отказвам – всъщност, задната врата е поомачкана, но всичко друго изглежда наред и колата май върви нормално.

Продължавам към градчето Маунт Върнън, където имам резервация за нощувка (Days Inn) и което се оказва съвсем наблизо.  Пътьом се уверявам, че колата май си върви нормално и продължавам към следващата точка от маршрута –

националния парк North Cascades

Каскадите (Cascades) е планинска верига в западната част на Северна Америка – от южната част на Британска Колумбия в Канада, през щатите Вашингтон и Орегон, до Северна Калифорния.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Newhalem, Skagit River Hydroelectric Powerhouse"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="езеро Рос"][/caption]

От Маунт Върнън карам на изток по път #20.  Минавам през малки градчета, все покрай

Skagit River

Отпред се провиждат заснежени върхове, забулени в мъгли.  В градчето Newhalem спирам да си взема карта от туристическия център.   Нагоре по реката Skagit има няколко язовира с водноелектрически централи, построени през първата половина на миналия век и даващи понастоящем над  ¼ от електрическата енергия на Сиатъл.  Първи и най-стар е Gorge Dam.  Спирам при електроцентралата, по висящ мост пресичам реката, през гората стигам до неголям водопад.  Продължавам по пътя, отдясно изпод мъглата, сякаш от нищото, изплува водопад с няколко каскади, пресичащ целия баир.  Следващият язовир е Diablo Dam, още по-нататък – Ross Dam.  Когато се изкачвам над Ross Lake, слънцето вече преваля и езерото изглежда златно!  Красиво е.  Време е да се връщам, до Маунт Върнън са стотина мили, а слънцето е вече доста ниско.   На връщане спирам отново в Newhalem, пресичам реката по висящ въжен мост – отсреща има чудна гора с мъхове и папрати – Trail of the Cedars!  До хотела стигам съвсем по тъмно.

 

24 май, четвъртък

Следваща точка по маршрута –

националният парк Маунт Рение

Тръгвам сутринта по магистрала #5, после се отклонявам по обиколната #405, и… попадам в адско задръстване!   Ами… час пик, Сиатъл – трябваше да се сетя…  Около час почти не се движим, после изведнъж се отпушва.  Карам по път #167, после #161, минавам през градчето Eatonville, където съм планувала да нощувам, но не спирам, а продължавам напред – пътят е вече съвсем планински.  В градчето Elbe спирам да заредя бензин.  Пропуснах момента и тук той вече е на доста висока цена.  То изобщо в щата Вашингтон цените на бензина са Калифорнийски – 4.20-4.40 за галон, но тук, в планината, е даже 4.80.  В Elbe, до шосето, е Hobo Inn – истински железопътни вагони, превърнати в хотел – ех, да знаех!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Планината Rainier в облаци"][/caption]

От Elbe отбивам на изток по път #706, който води към парка.  Катерене нагоре-нагоре и отново – снежни върхове, мъгли… Времето се променя много бързо – в един миг свети слънце, в следващия се спуска почти непрогледна мъгла, завалява, после пак пеква.  Колкото по-нагоре се изкачвам, толкова по-снежно става – преспите покрай пътя са впечатляващи.

Пътят е разчистен до  Paradise Visitor Center,

там вече преспите са към метър, вали сняг, после грейва слънце, после се спуска мъгла и така…  Отвреме-навреме върхът се провижда в облаците – съвсем близо изглежда – рукой подать :). Обикалям наоколо в снежната красота – Paradise Inn изглежда чудесен, полу-заровен в преспите.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Paradise Inn"][/caption]

Мъглата пак съвсем припада и решавам да тръгвам обратно.  Отпред на пътя има спряла кола, спирам и аз – малка лисичка стои отстрани до пътя и гледа хитро.  По-надолу – още една, тази е съвсем беличка!  В долния туристически център – в Longmire – спирам и тръгвам на обиколка по

Trail of the Shadows

Чудесна гора!  Последен поглед към Маунт Рение, който се е подал иззад облаците, и продължавам към Eatonville.  Още е светло и решавам да пообиколя из градчето, а то едно такова весело и шарено, къщите изглеждат като кукленски!  Точно срещу мотела (Mill Village Motel) има един зъболекарски кабинет, с голям храст азалии отвън – просто да ти се прииска да ти пломбират зъб!   И мотелчето е много приятно!

 

25 май, петък

Решавам да затворя кръга към

Сиатъл,

минавайки още веднъж покрай океана – по-точно

Cape Disappointment,

най-югозападната точка на щата Вашингтон.  Счита се, че разочарованието в името на носа е дошло от английския пътешественик и търговец на кожи капитан Джон Майърс, който за едната бройка пропуснал устието на река Колумбия.   Или може би пък от членовете на експедицията на Луис и Кларк, които успели да достигнат до Пасифика, но не видели никакви кораби там?  Кой знае… със сигурност обаче гледката от носа е великолепна!

[geo_mashup_map] [geo_mashup_location_info]

 

Има два фара – North Head Lighthouse и Cape Disappointment Lighthouse,

на юг се вижда устието на Columbia River, дълги вълни се разбиват в брега, перести облаци плуват в небето, ееех!  Имах намерение да отида и на север, по полуостровчето, започващо от носа, но се оказа, че него ден има някакъв всеобщ, всенароден garage sale и по улиците и пътищата беше панаир – реших да си го спестя.   Така че – на север по любимия път #101, после на изток по #12, по #8 и – хоп, в задръстването на магистрала #5!  Този път не беше толкоз драматично – най-много половин час да съм висяла.  Почти по светло успявам да стигна до мотела на летището (Rodeway Inn), където утре преди обед трябва да върна колата.  Допълвам резервоара до горе и съм готова!  Сметката показва, че съм навъртяла 1605 мили (като я връщам ще са вече 1608).  За една седмица точно – падат се по 230 мили на ден – е, не е кой знае какво.  Шеви се е представил добре, макар и ранен – 32 мили/галон.

[caption id="" align="aligncenter" width="415" caption="Cape Disappointment, North Head Lighthouse"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="432" caption="Cape Disappointment Lighthouse"][/caption]

26 май, събота

Около 10:30 сутринта връщам колата на летището.  Заради смачканата врата попълвам разни бумаги, давам им протокола на полицая, междувременно са се обадили от State Farm – застрахователната компания на бабата – и са ми дали claim number.  Надявам се да нямам разправии – все пак очевадно нямам никаква вина за инцидента!  Вземам такси до

гарата в Сиатъл (King Street Station)

Сградата на гарата изглежда добре отдалеч, но се оказва в ремонт и всички услуги са изнесени в разни бараки отстрани.  Тъй като до влака има още много време (тръгва в 4:40 следобед), опитвам да пообиколя наоколо, което се оказва нелесно, търкаляйки куфарче, по доста разбитите тротоари.  Изобщо районът покрай гарата не вдъхновява за разходки, затова се заемам с Киндъла.  Преди моя влак тръгва някакъв друг – май до Портланд, щата Орегон.  Наблюдавам хората, които се качват – ами всичките са някак симпатични :).  Може би само симпатични хора се возят на влакове?!

Идва време и за

моя влак – The Empire Builder!

Първо качват тези за спалните вагони, после за coach class.  Ехаа, вагоните са на два етажа, седалките са основно на втория етаж (на първия етаж има малко места за инвалиди, които не могат да се качват по стълбите;  там има и помещения за багаж, тоалетни и пр.).

Настаняваме се, седалките са супер удобни, могат да се накланят доста назад, предната част се вдига, за да можеш да си вдигнеш краката, отпред има масичка – както в самолетите, отгоре – индивидуална лампичка, отстрани има контакти – можеш да си включиш лаптоп, да си заредиш телефона, та даже и да си направиш кафе, ако си имаш бързоварче :).   Раздават и възглавнички.  Оказва се, че май броят на билетите го смятат така, че да се пада по една двойна седалка на човек – отначало някои седят по двама, но когато идва време за спане, виждам, че всеки е сам на двойна седалка.  Отделно има Sightseeing lounge, с големи прозорци и седалки, които се въртят във всички посоки.  Има вагон-ресторант (Dining car) и бюфет (Lounge/Café car), който е на долния етаж на Sightseeing lounge-а.  Там продават кафе, чай, сокове, вафлички и пр., вкл.  instant noodles – особено ценна находка!   Поехали!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="The Empire Builder"][/caption]

Отначало влакът се движи на север, покрай брега на океана – покрай плажове и пристани.  Свети слънце и плажовете са пълни с хора (събота е, освен това е дълъг уикенд – в понеделник е Memorial Day).  После влакът завива на изток и се гмурваме във високите планини – пак снежни върхове, обрасли с борове и смърчове, обвити с мъгли.   Слънцето бавно се скрива зад баирите.

 

27-28 май, неделя-понеделник

През нощта в просъница чувам как към нас закачат другата част на влака – която е тръгнала от Портланд, щата Орегон.  Развиделява се някъде около Libby, щата Монтана.  По-нататък са Whitefish и West Glacier – входът към националния парк Glacier (оттам влязохме миналата година).   Покрай прозореца отново прелитат баири, реки, потоци, водопади, пълзят мъгли.  Завалява – първо дъжд, после сняг, ама як сняг!  На гара Shelby дечурлигата от влака слизат да се бият със снежни топки!  После снегът спира, покрай прозореца почват да се нижат ферми, навлизаме в прерията.  Малко момче е застанало до линията, свалило си е гащите и си показва дупето на влака :).  Сещам се за Алф, който искаше да се дупи на полицая.   Виждат се сърни, зайци, един фазан, чапли…

Бърза сметка показва, че влакът се движи с нещо като 50 мили/час.

От Сиатъл до Чикаго са 2206 мили

(по ж.п. линията) и ги взема за 46 часа. Като включим спирките – излиза около 50 мили/час.  Не е много, което, разбира се, е чудесно – този влак е за кеф и зяпане.  Който бърза – самолет.

Голяма част от деня седя в Sightseeing lounge-а и щракам с фотоапарата.  Наоколо се оформят групички, водят се разговори.  Някакъв сладкодумец разказва как е минал по El Camino de Santiago – пътя на поклонниците в Северна Испания.  После някаква жена разказва как била родена в община на амиши, но ги напуснала.  Водят се разни спорове, вкл. религиозни.

Навлизаме в

The Great Plains

– поля, ферми, силози, купи сено, безкрайна равнина, огромно небе!  Не усещам как минава денят.  Някъде из Северна Дакота сме, когато се мръква.  Съмва се в Минесота.  Тръгваме покрай Мисисипи и доста дълго вървим покрай нея.

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Големите равнини на Северна Америка"][/caption]

 

В Sightseeing lounge-а се качват двама представители на National Parks Services и разказват интересни факти за Мисисипи, организират викторина (кои са 6-те притока на Мисисипи, носещи имена на щати? :).  Минаваме покрай Минеаполис / Сейнт Пол – градовете-близнаци са полускрити в облаците.   При Ла Крос навлизаме в щата Уисконсин и се отделяме от голямата река – тя завива на юг, ние продължаваме на изток-югоизток.  Вече сме в Милуоки, после влизаме в Илиноис – минаваме Glenview, Morton Grove, движим се покрай Lehigh Ave. – все познати места.

И накрая – Union Station!

Чудесно пътуване с влак беше!  Още отсега си мисля – дали да не го повторя, този път от Сан Франциско, с California Zephyr?!

[caption id="" align="aligncenter" width="576" caption="Чикаго, гара Юниън"][/caption] [caption id="" align="aligncenter" width="432" caption="Чикаго"][/caption]

Отсечката до Кълъмбъс ще мина с автобус – имам билет за Greyhound,

но той е чак в 11 ч.  довечера, т.е. имам към 7 часа до тогава.   В Чикаго термометрите показват 35°С.  Въпреки жегата, не мога да не направя

една разходка из любимия Чикаго!

Оставям куфара в локър на гарата и се отправям на изток по Jackson Blvd.   Пресичам Chicago River, минавам покрай бившия Sears Tower, дето сега е Willis Tower, стигам до State St., там двама бутат едно закъсало такси, продължавам на изток – Michigan Ave., The Art Institute, Millennium Park, The Bean, езерото… всичко си е на мястото.  Мога спокойно да се връщам.  Засядам в чакалнята на Greyhound с Киндъл в ръка.

Нататък е ясно – автобус, дрямане, амиши, Кълъмбъс, час пик, за

Tags: Butchart Gardens, Cape Disappointment, Cape Flattery, Forks, Great Plain, Hoh Rain Forest, Hurricane Ridge, King Street Station, Lake Crescent, North Cascades, North Head Lighthouse, Olympic National Park, Peace Arch, Qualicum Beach, Ruby Beach, Seattle, Skagit River, Sol Duc, Stanley Park, The Empire Builder, Union Station, Амтрак, Ванкувър, Вашингтон, Виктория, влак, водопад, езеро, Канада, Маунт Рение, Нанаимо, националния парк Олимпик, остров, Порт Анджелиз, Сиатъл, Чикаго