А на другия ден, след като на летище Катманду му бях научил и кътните зъби поради неколкочасови закъснения и на вътрешния и на международния терминал, прелетяхме повторно покрай абсолютно същата гледка (този път – безплатна и безсертификатна) на Еверест от редовния самолет за Паро, Бутан. Летище, на което се допускат само самолети на бутанския национален превозвач Druk Air. Мислех си е, че е просто заради официалната политика на изолационизъм, но вече подозирам, че за кацане на летище Паро се изисква пилотите да имат специална диплома за завършен курс по въздушна акробатика за напреднали. Кацайки не обърнах внимание на пейзажа, но ми направиха впечатление (на вестибуларния апрат!) няколкото остри завоя, които взе самолетът, преди да опре о пистата. Създава се илюзията, че летището се намира в долина с много високи и стръмни ридове от двете страни.

Излизайки от самолета, разбираш, че високите стръмни ридове всъщност го обграждат от четирите страни, затапвайки пистата и в двете посоки за излитане и кацане. Странно как изобщо са събрали достатъчно дълга за Airbus 319 писта върху няколко колективизирани, реквизирани и заравнени оризови тераски в долината на село Паро. От която до столицата Тхимпху в другата долина е около два часа с кола по виещи планински пътища. Все едно летището да е в Чепеларе, а столицата в Широка лъка. С уговорката, че аерогарата е построена в стил средновековна бутанска крепост – дзонг. На храмове, манастири и дзонги тепърва имаше да се любувам. В долините на Паро, Тхимпху и Пунакха.

Бутанските дзонги са крепостоманастири,

много по-внушителни от всичко будистко, видяно дотук по Хималаите. Изпълняват административни, религиозни и военни функции. Там се провеждат и годишните духовни фестивали с танци с маски. А доколкото има и къщи за живеене (долините са рядко населени), всичките са поне двуетажни, изпипани с дърворезби в очевидно традиционния стил, като в долината на Пунакха е най-голяма концентрацията на

изрисувани по стените на къщите фалосчета

Които в никакъв случай не са вандалски графити, ами кадем за плодовито семейно благополучие. В комбинация с бенгалски тигри, огнедишащи дракони, бели лъвове и прочие същества със символично, митологично и астрологично значение.

Да оставиш строителството на самотек не е задължително градоустройствена благодетел. Но пък другата крайност – да поддържаш със строги правила цялата долина, а и всички съседни, като своего рода етнографски музей е най-малкото скъпо начинание със спорен естетически ефект. Все едно в България да излезе закон всички сгради да се строят в копривщенски стил. Не че са грозни къщите в Копривщица, нито е лошо там и новите къщи да се строят само по копривщенски, но в цялата страна …

Къщите в Бутан ми се струват по-скъпи, отколкото средният бутанчанин може да си позволи.

В което се уверяваш в момента, в който надникнеш в дюкяните и завариш типичния за най-бедните страни в третия свят стандарт – досущ еднакви бакалнички, една до друга, продаващи най-необходимото за оцеляване, сокчета на прах и бисквити, харчещи се на бройка. А няма никави бидонвили или бетонни плочи със стърчащи във всчики посоки ръждясали арматури, очакващи търпеливо да се включат в проект за надстройка при следващото или по-следващо поколение в рода на стопаните.

Нещо не ми се струва съвсем наред в тази страна.

Дали някой не се е опитал да моделира (или да консервира извън времето) някаква хималайска Швейцария (или Шангри-Ла според клишето от пътеводителите)? И дали тази идея е безспорно добра. Като декор, ще речеш, че е се е получило, но за съдържанието остават съмнения.

Paro, Bhutan

Иначе долините наистина са много алпийски (хималайските върховете не подлежат, естетствено, на сравнение с нищо в Европа). С гъсти прохладни иглолистни гори от хималайски кипарис. И божествена тишина. Нарушавана единствено от приглушени (и фалшиви!) монашески вокални излияния в диалог с някакъв далечен роднина на европейския тромпет от загнезден високо в отсрещната скала манастир.

Не какво да е гнездо, а тигърско. Тактшанг.

Два часа трябвали за да се вземат 700-те метра денивелация. Взех го за един, с което взех също и здравето на водача, но пък успяхме да се вместим в работното време, което клонеше към приключване със залеза на слънцето. Отчитам добра форма предвид, че това ми е единственото физическо упражнение от седмици насам прекарани предимно на маси отрупани с гоански кърита и тлъсти ладахски момота.

Понеже местната държавна политика е да се поддържат изкуствено високи цени за туристите, се боях, че през целия си престой ще се засичам само и единствено с пенсионирани американски оси (W.A.S.P – white anglo-saxon protestant), задоволени материално и тръгнали да търсят нови полета на духовно обогатяване. Тук са! И обсъждат на висок глас (както повечето американци) биографията на националния обожествен герой Гуру Римпоче, който бил роден в Пакситан (колкото Орфей е роден в България), преди да пристигне на бял кон, пардон – тигър, и изкара от езичеството и тибетците, и бутанците. Като за Бутан тигърът е можел и да лети и е кацнал на Тигрово гнездо.

Вярно, в самолета освен осите имаше и млади поляци, унгарци и мексиканци, ама после яко потънаха в дън земя. Или забягнаха в планината.

Туризмът в Бутан

наистина е все още много далеч от причиняване на разврат на традиционния морал. Но и в Непал, където всичко е свободно и ври от всякакви чужденци, традиционната ценностна система ни най-малко не е развратена. Във всеки случай не са западните туристи, които са докарали призрака на маоизма да преброди Хималаите. Макар и с готовност да дават лептата си за революцията, ако им бъде поискана по планинските проходи. Защо тогава да ограничаваме гостите на Бутан? Има смисъл, само ако туризмът се разглежда като някаква временна напаст. Приземяване, братя, снишаване, докато отмине бурята. А междувременно отваряме вратите за свободно безвизово нахлуване на талази индийци от новозамогналата се бенгалска средна класа, които без всякакво съмнение ще влияят с личния си пример и поведение върху ценностната система на бутанчани.

Падало се благоприятният ден за тази година, когато цялото население се строява в редици, седнало по турски на моравата в двора на двореца на кралицата майка. Будисткият патриарх на цял Бутан (Патриархът, доколкото разбирам, е административно назначен от светската власт – краля. Нещо като регент. Отделно си имало и един 4-годишен лама, преродена версия на истинския духовен водач на бутанския будизъм), увит от глава до пети в жълто минава по редиците и ги ръси със светена вода един по един.

Това са няколко хиляди души, всички до един (с изключение на едно момченце на предучилищна възраст) са облечени в народните си носии или ученически униформи, които са също народни носии. Това ще рече – жакетчета с дълги поли (и високи токчета в градската версия) за жените и късополи сукманчета на голи баджаци с дълги чорапи за мъжете. Ако облечените по европейски като мене бяхме повече, бихме внесли прекалено много шум в картината.

Народната носия е меко казано препоръчвана от държавата за всекидневно облекло.

Задължително при посещаването на държавни учрежения. За да подаде примерно прошение, в държавата Бутан, от гражданина, независимо от занаята му, се очаква да събуе дънките, анцуга и тениската с лика на Кърт Кобейн (или другарите му от сиатълското поколение в историята на рокенрола, което съдейки по тениските, има значителна база фенове в Тхимпу) и да облече народна носия на оризар, преди да прекрачи прага на учрежедението. Иначе го чака автоматично наказание, независимо от резолюцията по самото прошение. А за по-авторитетните здания от рода на храм, манастир и крепост и при всякакви ритуали и тържества, мъжете се увиват и в традиционни шалове, които с цвета си издават ранга в обществото – крал: жълт; министър: оранжев; висш чиновник: червен; член на простолюдието (член на ОФ, бълг.соц.): бял. Съществуват и няколко по-екзотични санове, белязани със синьо и зелено. Забравяне на шала се таксувало обикновено с глоба, а забравянето на цялата носия (примерно при опит да се вмъкнеш в манастира, дегизиран като чужденец) било обречено първо на неуспех, защото щели веднага да те разпознаят по расата (не е съвсем ясно как се различава бутанец от, примерно, тибетец или аруначалец, при положение, че бутанците от различните долини в собствената си страна са различни по раса и различните расово-етнически прослойки имат кръвна връзка с различни съседни народи), и второ – на затворническа присъда.

На чуждениците се разрешават цивилни дрехи, даже от Gore-Tex, но пък им се искат писмени разрешения с подпис и печат за вход в дзонгите. Освен ако като мене просто не попитат полицая на входа “Може ли?” и той каже “Да, разбира се, заповядайте”. В дзонга Вангду в най-източната долина на Западен Бутан този метод изненадващо сработи. При което водачът ми се изприщи от напрежение, че е нарушена програмата и вероятно го чака нещо средно между глоба и затвор, независимо че чинно се е опасал с белия шал. А на мене пък ми отмъсти послушниче на видима възраст 9-10 години, което насериозно се зае със задачата да ме обучи на челопреклонно будистко идолопоклонство върху излъсканите каменни плочи. Упражнението не е толкова лесно, колкото би била една лицева опора, защото ръцете са заети да държат портрет на почитан будистки духовен водач над главата с лице обърнато към идола на олтара. Което е добре, защото да се правят обикновени лицеви опори в несвойствена религиозна среда е рисково начинание. Съдейки по горчивия опит на познат пътешественик, опитал се да си пораздвижи мускулите, докато чака смяна на самолет на летището в Н-ското петролно арабско емирство. Вместо в самолет се озовал се в карцер, защото лицевата опора се изтълкувала като обида към преобладаващата религия. А тук просто се плаща на идола в брой. В бутански нгултруми.

Другият герой, който седи рамо до рамо с Буда и Гуру Римпоче в бутанските храмове е

шабдрунг Нгаванг Намгял,

който е историческа личност от по-ново време, споил бутанците в една неделима нация, а също институционализирал баланса между духовното и светското управление. Повечето дзонги са строени по негово време и задължително разполагат с крило за духовната и крило за религиозната власт в съответната община. А по средата е Храмът.
– Шабдрунг Нгаванг Намгял е тибетец нали? – питам аз.
– Да, тибетец е – казва водачът, но изведнъж се изчервява и поправавя – Никакъв тибетец не е! Той е реинкарнация на нашия господ Буда.

Ситар, шефът на водача е туристически агент от “старата школа”. Няма лош клиент, даже да би била туристическата му “група” от един човек (без група няма виза!). Живее на принципа, че трябва да се бачка ден и нощ! Много бира и никикви отпуски до 2011, когато доброволно щял да се пенсионира и да излезе в първата си отпуска. (Години по късно с изненада установих във facebook, че бил значително по-млад от мене, бел.авт.’11)

Край Паро попаднах на съседски турнир по стрелба с лък.

Следобедно неделно развлечение. Мишената е на 140 метра. Стреля се с модерен олимпийски лък. Екипът, излишно е да се споменава, е същата традиционна оризарска носия. При улучване се танцува. Което ще рече, че следобедът преминава предимно в танци, защото не видях някой да пропусне. Танцуват и двата отбора, и дамите в публиката. Бутанското съответствие на мажоретки. Излишно е да се споменава, че и тяхната униформа е традиционната носия с пола до земята. Единствено монасите в публиката не танцуват, а въртят портативни молитвени барабанчета.

Столицата Тхимпху е друг свят.

Автомобили, хотели, банки, банкомат. Един брой, не функционираш. Предполагам, че официално му включване в е планирано в рамките на тържествата за 101-годишнината на съвременната монархия през 2008). И светофарът е един брой. Функционира. Има и книжарница. Какво ли четат тия хора на родния си език дзонга? Доколкото има светски книги, всичките са на английски, а всичко останало е на църковно-тибетски. Имат запазен домейн за wikipedia (dz.) но не са го заченали още. Иначе интернетът функционира по кафенетата.

Столицата на Бутан – Тхимпху

Тишината е първата паднала жертва на цивилизацията. Макар и да е видимо, че градът до онзи ден, едва ли не, е бил нищо повече от закътана планинска паланка, до която се е стигало по еднолентов път, в наши дни го е поразил бум на развитие и строителство. Пак в традиционния стил, но някак си нагоден за многоетажни стоманобетонни здания. С по-малко фалосчета по фасадите. И народът се стича от планините за по-добър поминък. Може ли да се намери баланс между желанията хем да се поддържа една вековна идилия още много векове непроменена, хем да се удържа на натиска на времето. Или желанието е хем да си държим дистанцията от останалия свят, хем да се отворим, но само дотолкова, че светът да знае, че сме тук и да оцени нашите достойнства, но без да нахълта и да обърне всичко надолу с главата. Трудна работа, ако сме разположени межу двама огромни и пренаселени съседи, отдавна забравили скрупулите си в това отношение.

Бутанците се гордеят, че никога не са били колонизирани и са отблъснали всички нашественици в историята си, включително Чингиз хан. А днес от Индия наистина ли сте независими?

Като че ли ако решите да си доставите някакви блага от друго нясто, ще надскочите географското си положение – притиснати само от Индия до херметически затворената граница с китайски Тибет. Която исторически е била вратата на Бутан към света. А индийците са били загърбени като варвари от низините. Но по ирония на историята се е наложило да се обърнат към тях. И на практика да оставят цялото си съвременно развитие в ръцете на индийския бизнес, а външата си политика – в ръцете на големия брат в Ново Делхи. Все пак не са загубили формалната си независимост като съседното будистко княжество Сиким, което още през 1975 е вдигнало ръце пред неминуемото и се е съгласило да се включи като редови щат в индийската федерация.

И докато в Непал омразният крал, оцелял при съмнителни обстоятелства в дворцовото клане от 2001, правеше всуе опити да абсолютизира властта си, а пакистанският президент – за пореден път преврат, този път – срещу себе си (как пък успява да ги прави тия преврати, всеки път като съм в района!), бутанският крал напротив – абдикира миналата година по своя мъдра воля, дарявайки народа си с демокрация (в комлект с две партии, които да я осмислят), така че синът му да започне на чисто и да се асоциира с новото време. Умерена доза политически пиар за пред света, трудно разбираема от самия бутански народ. Който хабер си няма какво точно е демокрация, как се употребява и каква практическа полза (ориз) има от нея. Хем е възпитан да се уповава в монарха за всичко и да приема решенията му безпрекословно като най-правилните във всяка ситуация, хем се чувства леко подведен, че монархът отказва да си изпълнява задълженията да взема всичките решения. Затова цялата пропагандна машина на бутанското кралство (т.е. един телевизионен канал с няколко часа на ден програма, приемана само там, където има ток, сигнал и телевизори на едно място, което се ограничава до столицата и една-две съседни долини) е заета ударно да разясни на народа, че обществените му задължения освен ходенето на църква, ще включват и избори на законодатели. Имате ли въпроси? Да: За кого да гласуваме Ваше величество? Няма как да не се сетя за първите перестроечни местни избори с “алтернативни” кандитати в края на 80-те в България, когато и без да бъде зададен тоя въпрос, отговорът биваше сведен настоятелно. Поне в поделенията на Българската народна армия. А тук кралят си играе на нерви с народа и премълчава отговора. Вместо това по новините показват как разпраща сестрите си да се образоват в чужбина и как разпорежда да се въведат радари за следене на ограничението за максимална скорост от 50 км/ч. Къде ти. Пътят повече от 20 и в правите участъци (каквито няма) не разрешава. Не ще и дума, в кадър на малкия екран – и от студиото, и от новинарските репортажи из страната, по новините, влизат само лица в народни носии. Все едно че съм попаднал в стар филм на Куросава. Или в изкуственият свят на холивудксото филмче Pleasantville. Експериментална утопия!

Д.’07

Очаквайте продължението

Разказът и снимките са със запазени права

Автор: Димитър Тодоров (Домосед)

Снимки: авторът

Илюстрации:

Bhutan 2007

Други разкази свързани с Хималаите – на картата: