Най-добрите пътеписи от света и страната – писани от всички вас
Продължаваме с централно-американските приключения на Бале – започнахме с град Панама и Панамския канал, днес отиваме на село, в провинцията. Приятно четене: Санта Фе в Панама част втора на Приключенията на Бале в Централна...
Нашият приятел Бале си взе шапката и замина за Панама и Коста Рика. Да видим какво ще му се случи там 🙂 Приятно четене: Панама част първа от Приключенията на Бале в Централна Америка...
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия, който по обективни причини от днешната пета част се превръща в Пътепис Шри Ланка. В първата част тръгнахме от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи....
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей, а за последно...
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. После пътуването ни продължи с влак шеста класа от Алува до Алепей. Днес освен Алепей, ще разгледаме и местните влажни зони, наречени Backwaters
Приятно четене:
част трета
Обух късите гащи и тръгнах да се разходя. След 2-3 минути ходене стигнах до една река от калибъра на “Перловска”. Стори ми се, че от другата страна на реката има някакви павилиончета и се запътих към моста. Всякакви комични превозни средства препускаха по шосето, а шофьорите, по стара индийска традиция, натискаха нон-стоп клаксоните. С риск за живота претърчах през моста и се озовах при сергиите. На първата сергия продаваха панирани неща – три вида, по 10 рупии всяко. Питах какво е това, но не разбрах нищо от отговора на продавача, така че си взех и от трите. Бяха много вкусни, а единият модел – лют. Продължих към другите павилиони, но там се продаваха само някакви долнопробни безалкохолни и “Зрънчо”.
Бавно започнах да осъзнавам смисъла на случката при гарата в Алува. В този индийски щат не се продава алкохол! Оптиах се да не обръщам внимание на паниката, която ме обхвана и продължих да разпитвам минувачите. Най-накрая един дребен и жилав чичка откликна на отчаяните ми молби и ме поведе по някакви малки и разкаляни улички.
Стигнахме до тайно дворче, в което се бяха събрали 30-40 мъжаги и се бутаха пред
едно комично мини прозорче. Изглеждаше, че съм попаднал на залагания за петли или минимум на “черно тото”. Попитах на висок глас: “Извинете, тука ли се продава бира?” и в същия момент 30-40 чифта застрашителни мустаци се впериха в мен. Явно произнасянето на думата “бира” на висок глас беше някакво светотатство. Казаха ми, че бирата е свършила и да се махам.
Както и да е, малко поуспокоен продължих с проучването. Поредният жилест чичка ме води поне 10 минути по главната улица, докато стигнем до заветната питиепродавница. Минахме покрай сергии, на които се продаваха ароматни индийски подправки в кошове, хиндуистки храм, както и покрай други екзотични гледки.
Най-накрая стигнахме, но имаше грамадна опашка. Заключих, че явно бай индиец е любител на чашката и чинно се наредих последен. Тези отпред ме поощриха да ги предредя, защото съм бял и дори започнаха да блъскат с юмруци по ламаринената врата. Аз ги успокоих, че нямам бърза работа, а и не одобрявам расизма под никаква форма, така че продължих да си чакам. По едно време се появиха две хипарливи французойки с мръсни крака, предредиха ни и си заминаха. Накрая дойде и моят ред. Имаше два вида бира, в големи бутилки от 650 мл. “Кингфишер силно” със съдържане на спирт и “Туборг”. Цените също бяха фантастични (на фона на всичко останало в Индия) – по 3 лева бирата. Спиртният “Кингфишер” не ме изкушаваше особено, така че си поръчах “Туборг”. Онзи ми обясни, че “Туборг”-ът не му е за продан. Как ли не го молих, но той прояви характерната непреклонност на индиец с власт и ми продаде “Кингфишер силно”. Купих цял кашон и весело тръгнах обратно към “Ащамуди”.
По път към къщи, биричките подрънкваха весело, а минувачите ми махаха, усмихваха се и сочеха един на друг кашона. Стана ми много приятно и се отказах да взема тук-тук. Исках да се разхождам още сред тези добри хора.
В сламената стая разтоварих безценния товар, слязох долу и помолих да ми донесат нещо за вечеря на терасата. Взех и паролата за Интернета.
Направиха ми люта супа (много вкусна) и палачинковиден хляб
След вечеря си отворих една спиртосана бира и звъннах по Скайп-а на родителите, да ги успокоя, че още не ме е изял слон, тигър, кобра или людоед, а също така съм успял и да си купя кашон “Кингфишер силно”. Майка ми каза: “Внимавай да не се напиеш с тая спиртосана бира”, баща ми разказа виц с неприлично съдържание и затворихме.
Точно привършвах четвъртата бира, когато на четворната врата се потропа. Хазяинът ме уведоми, че току-що му е звъннал един тук-тукаджия от гарата и го е попитал как да стигне до “Ащамуди”. Това означавало, че моите дългоочаквани приятели всеки момент ще пристигнат. Радостно нахлузих джапанките и изшляпах по витата стълба на двора. След 2-3 минути тук-тукът пристигна, Ицо се разплати с пича и разтовариха раниците.
Беше бурна радост. Веднага се настанихме на терасата, отворихме си бири, аз включих компютърната колонка и започнахме да си разказваме премеждията от по пътя. Всички бяхме най-много впечатлени от влака 6-та класа.
Влак 6-та класа
Влакът, с който пристигнаха приятелите
От дума на дума и от бира на бира, страстите се разгорещиха и обърнахме балкона на дискотека. Едни французи се събудиха и ни направиха забележка. Допихме си кротко в стаята и за пръв път от 45 часа спах в хоризонтално положение, на креват. Милата Мария Баева обаче не могла да мигне, защото когато съм почерпен се въртя като пумпал и хъркам като дъскорезница.
Вторият ни ден в китното индийско градче Алепей беше предназначен за разглеждане на основната алепейска забележителност – Керала бекуотърс.
Станахме, вчесахме се и потеглихме. Първата ни работа беше да отидем до сергиите, където снощи бях ял вкусни пържени неща по 10 рупии и да закусим. След това аз предложих да тръгнем пеша към пристанището, защото бях видял в Интернет къде се пада, а и не изглеждаше далече. Ицо обаче настоя да хванем тук-тук, което се оказа изключително добра идея, защото тук-тукът потегли в посока, точно обратната на тази, която аз си представях. Естествено, закара ни не точно на пристанището, а при един негов човек, който разполагаше с малка, но комфортна лодка. Обясни ни, че на пристанището вече всички лодки са заети, защото е почивен ден. Ицо и Баева рекоха да се качваме веднага, но аз настоях да отидем все пак до пристанището и да видим какво предлага конкуренцията.
Kerala Backwater Houseboats, Thathampally, Alappuzha, Керала 688013, Индия
На пристанището цареше голямо оживление, а на една палма имаше закачен мегафон, от който долиташе религиозно песнопение.
http://youtu.be/BC0p7PzmonQ
Помотахме се около гемиите.
Не можахме да си изберем нищо и се върнахме при агента на тук-тукаджията. Спазарихме се за 20 евро да ни вози 4 часа из каналите и потеглихме. Пред нас се разкриха райски гледки:
http://youtu.be/Zl4XTWdONRs
Минахме и покрай едно рибарско семейство, което плаваше в нещо като кора от огромна любеница.
http://youtu.be/Z9C904Jeib4
Лодката беше оборудвана с шезлонги, както и с едно дюшече на носа, така че удоволствието от пътя беше пълно. Возихме се около час и нещо, визклицавайки възторжено и щракайки десетки снимки, когато усетихме, че сме поогладняли. Шофьорът беше печен в занаята и веднага ни подкара към едно тенекиено ресторантче, сгушено между палмите.
Ресторантчето беше нагизденос огненочервена реклана наVodafone
Настанихме се и тъй като не разбирахме кое от менюто какво значи, поръчахме на лелката да ни донесе от специалитета на заведението. Ицо и Мария помолиха и за по една риба. За пиене получихме хладна Кока-Кола, тъй като в Керала бирата се продаваше при специални условия. Заведението не разполагаше с чинии и прибори, така че ни сервираха върху листа от бананова палма и ядохме с ръце.
Лелката ни насипа ориз…
… и по 4 различни кашички
На вид малко отвратителни, но на вкус кашичките се оказаха изключително добри. Естествено, до една бяха доста люти. Може би само зеленикавата не беше кой знае какво, но като цяло беше много вкусно. Още повече, че трябваше да ядем с ръце и се омазахме като прасета. След ориза, Ицо и Мария се заловиха с рибите, дадоха ми и на мене малко да опитам. Накрая ни взеха цена, която ни се стори съвсем прилична –
около 10 евро за тримата. В последствие разбрахме обаче, че са ни взели поне петорно повече от нормалното, но това дори ни развесели допълнително.
Когато приключихме с хапването, се помотахме 2-3 минути наоколо, пуснахме по една вода в нужника и пак се натоварихме на нашето си корабче.
Около ресторантчето беше много романтично и приключенско
След като поплавахме още десетина минути безгрижно по каналите, любезният лодкар ни попита дали сме склонни да изпием по някоя попътна биричка. Само това ни трябваше и всички единодушно се съгласихме. След малко акостирахме до колибата на един негов съратник – нелегален продавач на бира, който дереше по три кожи от наивните туристи. Предложи ни цена от 5-6 лева за топла бира, което дори и в Европа си е възмутително. Поради липса на по-добра алтернатива обаче, аз директно си поръчах 3 броя. Мария и Ицо бяха по-консервативни и си взеха по една. Въпросът с температурата решихме с една кофа лед, в която паркирахме бирите и продължихме. Докато чакахме да се охладят биричките, поделихме един кокосов орех, който Ицо изкрънка от продавача като бонус. Дали пък не му даде 10 рупии?!
Ицо се черпи кокосов орех
Не след дълго обаче подпукахме и бирите
На фона на убийствената януарска жега, дори и спиртосаният “Кингфишер – силно” ни се стори отличен.
Повозихме се още около час и нещо, като шофьорът не се върна по същия път, а по някакъв заобиколен, който беше дори още по-интересен. Накрая ни остави на същото нясто, откъдето ни взе, дадохме му уречените рупии и си направихме по една снимка за спомен.
Много симпатичен тип между другото – черен като катран
След знаменитите Backwaters, от които останахме предоволни, се помотахме още малко из Алепей. Минахме по малко мостче, снимахме едно гиздаво камионче, открихме дори и индийски клуб на БСП.
Индийският клуб на БСП
Вече доста уморени от наситения с преживявания ден, се прибрахме в Ащамуди, за да полегнем малко следобед, а и да видим дали евентуално не се е появил знаменитият австралийски пътешественик Веско Петров. Веско беше тръгнал преди 1-2 седмици от Сидни към Тамил Наду, където се мотаеше сам, и за което можете да прочетете в неговия блог:
http://veskopetrov.com/?p=6496
С Веско вече бяхме влезли в контакт и знаех, че му остава само да прекоси някаква коварна планина и да се озове в Керала. След това по неговите си Вескови пътища би трябвало да се докопа до Ащамуди, където си направихме среща.
Както и да е, след като се прибрахме, Веско го нямаше и ние използвахме времето да се поизлежаваме малко и да поцъкаме в Интернет.
Очаквайте продължението
Автор: Бале
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Индия – на картата:
За подробности, кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе!
Продължавеме с пътеписа на Бале за пътуването му из Индия. В първата част от Берлин, през Бомбай, стигнахме Кочи. Днес пътуването ни ще продължи с влак шеста (!!!) класа от Алува до Алепей.
Приятно четене:
част втора
Така значи се оказах в
Реших веднага да се насоча към жпгарата, но тъй като това беше първото населено място, в което попадах – предпочетох да тръгна пеша, за да разглеждам. Още повече, че бях проверил в Интернет преди да
тръгна и село Алува ми се видя съвсем малко – една улица, която води от междуградското шосе до гарата.
Първото нещо, което ми направи впечатление по пътя, беше процесия от жени, които носеха шарени чадъри. Нямах обаче време да се насладя на процесията, защото исках час по скоро да се кача на влака и да потегля към Алепей. След около 5 минути ходене
обаче, установих следните факти: село Алува никак не е малко, има най-различни улици, които водят в различни посоки, няма тротоари, всички бибиткат непрекъснато, много е прашно, слънцето пече яростно, куфарът ми тежи (в самолета му бяха
откъртили колелцата), много съм изморен от дългия път, а освен това шофьорите на тук-тук ме изнервят с постоянното си спиране и предлагане да ме качат.
Алува
След като наругах няколко шофьора на тук-тук на чист български език – клекнах пред неизбежното и се качих при един мустакат с думите: “Карай към гарата и гледай да е евтино!”. Пътувахме доста дълго, а мустакатият беше абсолютен факир. Изпреварваше наред, а даже по едно време изкачи почти вертикално нагорнище. Метна ме буквално за жълти рупии.
По път към гарата минахме покрай една християнска църква
На гарата реших първо да си купя една ледена бира, а после да се занимавам с влаковете. Можете да си представите какво беше изумлението ми, след като в нито едно павилионче не намерих бира. Питах наляво и надясно, но всички ми отговаряха, че
бира не се продава!!! Накрая ми препоръчаха “ресторанта”. В “ресторанта” обстановката и миризмата биха засрамили дори и най-долната гарова кръчма в България. Освен всичко, се оказа, че нямат бира! Сервитьорът ме прати по стълбите
нагоре към “бара”. Тръгнах нагоре, но ме блъсна такава смрад и спарено, че чак ми се отпи. Теглих една майна на ум и се върнах на гарата.
Гарата доста наподобяваше на провинциална българска гара, само дето наоколо се мотаеха индийци
Пътничка
РЕП
Пътник
Тъй като нямах представа кога и къде ще спре моят влак – насочих се към ушев и любезно го помолих за съдействие. Ушев бяха двама и ми казаха нещо от сорта: “Влак дойде – не качва, влак дойде – не качва, влак дойде –
качва!”. Разбрах посланието и седнах да чакам. Установих, че желязото, на което съм седнал, всъщност е стълб, който е свързан директно с жиците на влака и се почудих защо не ме хваща ток. Дори ми хрумна да се преместя, за да не ме хване със закъснение,
но бях толкова изморен, че поех риска и си останх да седя на желязото.
След малко дойде влак. В същия момент ушев дотичаха до мене и казаха в един глас: “Не качва! Не качва!”, а аз им отговорих: “О’Кей”. Влакът замина и след малко дойде друг. Ушев отново дотичаха до мене и казаха: “Не качва! Не качва!”, а аз пак им отговорих: “О’Кей”.
Когато дойде третият влак – ушев завика: “Качва, качва!”. В същия момент си дадох сметка, че в индийските влакове има 5-6 класи, а аз не знам в коя да се кача. Ушев трескаво ми обясни, че моят билет е за най-долнопробната класа. Това били два вагона – най-отпред и най-отзад на влака.
Влакът беше толкова дълъг, че направо ми излезе душата докато довлача куфара до края, защото между вагоните нямаше врати за преминаване, както е при нашите влакове. Това е, за да не могат цървулите от моята долнопробна класа да притесняват баровците от спалните вагони. В крайна сметка се хвърлих в движение и така започна моето
Във вагона бяха налягали дори и по багажниците, така че клекнах (гнус ме беше да седна) пред кенефа
Влакът караше с мравешка скорост, а аз наблюдавах с нескрит интерес движението на хлебарки около мивката, както и гледките през отворената врата.
Моите спътници
И една цистерна, на която пише “INDIANOIL”
Когато скоростта на влака намалееше драстично – през отворените врати почваха буквално да влитат нови пасажери, някои от които – с доста обемисти денкове. По едно време даже ми се стори, че двама бабаити кроят заговор да ме оберат, защото си
шушукаха нещо и ме гледаха кръвнишки. За щастие след малко тия слязоха, а портмонето си ми беше живо и здраво в джоба.
Направи ми впечатление и че в тази долнопробна класа няма никакви жени, а само мъже. Мъжете непрекъснато се грижеха за външния си вид – замазвайки лъскавите си перчеми с някаква кафеникава течност, която се процеждаше от гъмжащата с хлебарки
мивка. Голяма част от тях бяха тамили (или нещо подобно) и не носеха панталони, а само едни много смешни надбедрени превръзки. Тъй като кенефът нямаше врата – успях да разбера каква функция имат тези надбедрени превръзки (освен това, че са
проветриви и удобни, разбира се). Тамилите влизаха в кенефа, надигаха надбедрената си превръзка и овесваха полюшващи се мъде над дупката. След удовлетворяването на естествените си нужди – тамилите се забърсваха с надбедрената превръзка и доволни
се връщаха при чешмичката, да замажат перчемите. Даже и пред кенефа, в самия вагон, имаше купчинка с лайна, боклуци и хлебарки.
Таман бях започнал да се удремвам от монотонното подрусване на влака, когато
Видях, че някакъв скапан тамил е заврял гъза си в мутрата ми, точно нечовешката надбедрена превръзка – тоалетна хартия. Изпълниха ме паника и ярост, блъснах го с всичка сила и се разпсувах. Онзи се обърна надолу и ме погледна с очи, които вместо бяло имаха червено.
(Тук ще вмъкна под черта една случка, която пропуснах. Докато чаках на гарата, седнал на електрическото желязо. По перона премина един човек, който имаше малко тяло, малки криви ръце и никакви крака. Той подскачаше много сръчно на ръцете си,
подвикваше нещо и с един ловък скок се метна на влака, който водеше в не моята посока.)
Та погледна ме тамилът с червените очи и ми се усмихна. Беше много възрастен, а зъбите му бяха плувнали в кръв. Направо беше като излязъл от филма за “Индиана Джоунс”. Усетих, че ми се повдига и станах, та отидох до вратата, да взема малко
въздух.
Тамилът с кървавите зъби и червени очи седна в лайната на пода, опъна сухите си крака на земята, а по тях се покатериха хлебарки, от кафявите. Това не му направи особено впечатление, защото той извади пликче с нещо и започна да се храни. Бъркашес орловите си нокти в пликчето и вадеше нещо, което очевидно му се усладжаше. По едно време изпусна пличквето на пода и от него се разпиляха някакви топченца. Тамилът ни най-малко не се смути и си дояде топченцата от земята. След хапването го налегна дрямка, така че се опъна изцяло върху осрания хлебарчест под и заспа моментално.
Малко след тази покъртителна история, се качиха (влетяха) две студентчета, облечени с ризи, чисти и напарфюмирани. На всичкото отгоре разбираха и на английски! Аз веднага им разказах историята с кървавия тамил, който размаза лайна по лицето ми, а те кимаха притеснено и казаха: “Да, да, за съжаление такива неща са честа гледка в Индия.”. После ме попитаха аз откога обикалям из родината им, а аз отговорих, че преди 7-8 часа кракът ми е стъпил за първи път на индийска земя. Те се сащисаха и
казаха: “Е, добре де, как така не си в пълен шок?!”. Аз ги успокоих, че съм в пълен шок и започнахме да си говорим за други теми. Станахме първи приятели, а те превеждаха на останалите любопитни индийци какво съм казал. Онези непрекъснато аплодираха моите остроумни изказвания, но малко помръкнаха, когато разбраха, че не се интересувам от футбол.
Така в шеги и закачки стигнахме
разпрегръщах моите най-нови приятели и слязох. Сега пред мен оставаше последната фаза от пътуването – да намеря знаменития
“Ащамуди хоум стей”, където бях резервирал стая.
Площадчето пред гарата в Алепей
Гледам там едно павилионче запредплатени тук-туци и отидох да питам до Ащамуди колко струва. Онзи казва: “50 рупии е цената, отстъпки не можем да направим!”. Отговарям му: “Хаха… аз за 50 рупии се возих на климатизиран рейс, на тук-тук и на влак, а ти ми ги искаш само за това мършаво разстояние. Мерси!” и тръгнах към един рейс без прозорци. Онзи ме изгледа, като да съм пълен калъф, защото 50 рупии са по-малко от едно евро, но аз не исках да си развалям хубавото 30-часово пътуване, с някакви глезотии като предплатени туктуци.
На автогарата чакаха два рейса без прозорци.
Вярно, че рейсовете имаха задни и предни прозорци, но пък нямаха странични
В единия се поктериха цяла сюрия алепейци,
така че аз избрах другия, който беше съвършено празен (ако не броим кондуктора)
Кондукторът дойде при мене и ме попита накъде пътувам. Показах му разпечатка от Гугъл-карти, на която “Ащамуди хоум стей” беше ограден с кръгче. Той май не знаеше къде е това и повика шофьора. Шофьорът също се затрудни. Накрая ми казаха: “Абе, не го знаеме, но май минаваме някъде наблизо, където ще те стоварим.”. Речено – сторено. Дадох на кондуктора 5 рупии и раздрънканият автобус заподскача като делфин по една разбита улица. Лека-полека се напълни и аз заразпитвах пътниците дали знаят къде е Ащамуди. Пътниците ми се усмихваха приятелски. Минахме поне 10 спирки, а кондукторът сякаш ме забрави. Само чакаше да се качат пътниците и подрънкваше с едно звънче, за да даде знак на шофьора да тръгва.
Целият Алепей беше пълен с такива смешни арки
Минахме и покрай цяла редица паркирали тук-туци, зад който пишеше “RAMAVARMA
DISTRICT CLUB”
По едно време все пак кондукторът ме извика и ми даде знак да слизам. Стовариха ме точно пред този продавач на риба.
Улицата беше доста оживена, но никой не беше и чувал за Ащамуди. Пращаха ме в най-различни посоки, защото индийците са толкова услужливи, че никой не би ти отказал помощ. Просто, ако не знаят посоката, която ти е необходима – пращат те в произволна посока, колкото да ти свършат някаква работа. Накрая се залутах в едни малки улички и вече на прага на отчаянието, о’чудо – оказах се точно срещу мистичния
Беше дори по-приятно отколкото си го представях от снимките в Интернет. Долу имаше нещо като дворен офис с няколко диванчета, постаква за вестници, маса с бакалски тефтер и телефон, и една стаичка – склад за минерална вода и хранителни стоки. Вратите на стаите за гости бяха с дърворезби и от 4 части. Можеш да отвориш само долната или само горната половина от вратата. Можеш да отвориш дори само четвърт врата, колкото да надникнеш какво става навън.
В средата на “дворния офис” имаше вита стълба от ковано желязо, по която човек се изкачва към огромната тераса на втория етаж – терасата, за която си мечтаех в студените снежни берлински дни. За късмет, моята стая се оказа точно на терасата. Стаите долу бяха в тухлена къща, а горе, на терасата – сламени. Съответно, аз попаднах в сламена стая.
В сламената стая имаче кенеф, а в стената на кенефа огромни дупки, през които нощем да влитат маларийните комари. Точно както бях прочел в Интернет! В тази връзка си носех луксозната мрежа против комари, която закупих от Ebay, и която беше обемиста горе-долу колкото спален чувал. За съжаление обаче, мрежата беше напълно неизползваема, защото над кревата висеше вентилатор и нямаше как да я разпъна. Раздразних се и изхвърлих мрежата, барабар с оригиналната опаковка.
Сламената стая
Пивката тераса
Точно си бях теглил един душ и оправях вратата на банята, която се разпадна от тежестта на една хавлиена кърпа, когато получих смс. Беше от Ицо. С Баева се придвижили от Бомбай до Кочи, от Кочи до Алува и таман били стигнали на гарата. За съжаление обаче влакът им пристигал в Алепей след полунощ, така че аз имах цял следобед на разположение, да разуча махалата и да купя бира, за да посрещна подобаващо среднощните гости.
Очаквайте продължението
Автор: Бале
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Индия – на картата:
За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО 🙂
Започваме един пътепис за Индия. Наш водач ще бъде Бале, а всеки от вас чете на собствен страх, риск и отговорност 😉
Не смея да проверявам колко големи са описаните, напълно неизвестни в България, селища 😉
Приятно четене:
част първа
Индийското приключение започна в един студен и сив януарски ден, от спирката на ес-бана в нашия квартал.
Сив и безнадежден берлински ден
Взехме ес-бана и след няколко прекачвания, дотъркаляхме куфарите до едно заведение за хамбургери на Варшауер щрасе. Изтумбихме по един дебел хамбургер, а аз си купих и бира. На излизане си взех още една от хладилника – за из път.
Втората биричка ми се услади дори повече и от първата
Втората биричка ми се услади дори повече и от първата След хамбургерите се насочихме към аерогарата. Там имаше хора с куфари, които пътуваха в различни посоки. Тъй като и ние пътувахме в различни посоки – сбогувахме се и всеки пое сам към своя си гейт.
На моя гейт беше паркирал
в който аз се настаних удобно. До мен се намърдаха майка германка от турски произход и бебето .. За огромна радост бебето започна да реве. Аз се опитах да туширам рева на бебето, поръчвайки си “Ефес” след “Ефес”. Бебето не спря да надува гайдата през целия път, а на финала повърна обилно по посока към мене. За щастие не можа да прати, а само оплеска седалките.
но самолетът ни закъсня и беше на косъм да не изпусна следващия. Тичах като луд през летището и успях да се метна вътре в последния момент, секунди преди да затвори вратите. Този самолет беше широк и прохладен, и аз бих се почувствал отлично, ако не беше тъпият ми стомах, който ми даде
На всичкото отгоре ме сложиха и до прозореца!
До мен седна благовъзпитан и изискано облечен индийски бизнесмен, който разполагаше с всички възможни чудеса на безжичните и компютърни технологии. Бизнесменът се обърна към мен с думите: “За разлика от вас, европейците, ние индийците много лесно влизаме в контакт с непознати.” и веднага влезе в контакт с мене. Заразправя ми надълго и нашироко за работата си, за пътуванията си, за семейството си и т.н., и т.н. Не стигна това, ами започна и да ми пуска клипчета на смартфона! Аз само кимах вежливо и всячески се опитвах да не се насера.
Когато болките станаха нетърпими, а по слепоочията ми рукнаха вадички от студена пот, казах на индиеца: “Пардон!”, взех си мократа тоалетна хартия и тръгнах. В самолета имаше толкова много пътници, че пред всички тоалетни се бяха извили опашки. Прекосих целия салон и преминах в следващия, където ситуацията с тоалетните беше дори по-трагична. Прекосих и него, отметнах една копринена завеса и попаднах в притихналия лукс на богаташите от бизнес-класата. За щастие богаташите кротко спяха и цели две бизнестоалетни
ме очакваха!
Когато се върнах, общителният индиец спеше, така че смело си поръчах бира “Ефес”, пуснах си музика и отворих капандурката на прозореца.
http://www.youtube.com/watch?v=sBIUlc2iJd4
Поради комбинирания ефект от бирата и музиката, започнах да изпитвам силен копнеж по космоса, а студената светлина на звездите ме привличаше неудържимо. Наблюдавах и огромното крило на самолета, което се поклащаше монотонно в нощта, мислейки си, че по него направо може да се тича. По това време съм заспал.
Събудих се когато светнаха лампите, а пилотът се разприказва по уредбата. Обърсах потеклите лиги с опакото на ръката си и попитах индиеца дали кацаме. Той отговори, че тая мътеница долу е неговият роден град Бомбай, че жена му очаква подаръци от Европа, а аз да съм освободял сърцето и съзнанието си от всичко, което съм чул за
Така пристигнахме в
Летището в Бомбай
На летището в Бомбай беше душно и имаше комари. Стигнах до едно помещение с ниски тавани, където се наредих за проверка на паспорта. След проверката хванах едно безплатно автобусче, което ме закара до летището за вътрешни полети.
В автобусчето
който се намира на 1000 километра южно от Бомбай. Да, обаче една изключително арогантна и нелюбезна служителка на компанията SpiceJet отказа да ми издаде boarding pass, докато не си платя билета още веднъж. Аз казах: “Госпожо, на идиот ли Ви приличам?!”, но тя ми посочи касата и продължи да обслужва опашката след мене.
Отидох да се разправям с касиерката, но тя беше дори още по-нелюбезна. Когато . се запених, тази ми се смя. Пробвах да се върна при оная на чек-ин-а, но се оказа, че нямам право да вляза обратно докато не изчакам огромна опашка. Пламнах от справедлив гняв и пробвах да се предредя. Тия от опашката ми налетяха на бой и дотича ушев с дрънчащи белезници. Тогава горе-долу пуснах статус във Фейсбук, че съм в Бомбай, но са ми вдигнали кръвното.
Както и да е, след около 2 часа разправии, разбрах че ако не платя билета за втори път – ще изпусна самолета и се предадох. Дадох им 4500 рупии (в лева) и получих заветния boarding pass.
Качваме се в самолета за Кочи
В самолета беше мръсно, а храната и напитките се заплащаха допълнително. Точно кипях вътрешно как ми се подиграха и ме направиха на идиот, когато мина една мустаката стюардеса, носеща миризлива индийска манджа със сос. Поради нескопосаност или злоба – мустакатата обърна подносчето и ми изля манджата във врата. Каза ми: “Екскюз ми, сър!”.
Около 10 сутринта
Там беше слънчево и се полюшваха палмички, та ми стана по-леко на душата.
От Кочи трябваше да мина още около стотина километра на юг, до селцето Алепей, което беше крайната точка на пътуването.
Най-лесният вариант беше с такси за около 20-30 евро,но аз предпочетох да импровизирам с локалния транспорт, за да се потопя малко в индийската атмосфера.
Кочи, Керала, Индия
Все пак първата ми работа беше да вляза в контакт с Ицо и Мария Баева, които по моите сметки, би трябвало да се намират в Бомбай. Изходящите разговори по джиесема струваха по 7 лева на минута, така че намерих някакво работещо гише и попитах за Интернет-кафе. Чичката ми каза: “Влизай тука!” и ми направи място на бюрото до него, където имаше компютър. Беше доста абсурдно. Дори колежката му си събра някакви партакеши от “моята” клавиатура, а после рови в едни шкафчета под краката ми. Накрая им платих малко рупии и излязох пред летището.
Там ми наскачаха таксиджиите, но аз им дадох “свободно” и се отправих към един самотен автобус 604, който чакаше под палещите слънчеви лъчи.
Автобус 604
Почаках около половин час и шофьорът дойде. Пусна климатика, надъни индийска музичка и потегли с мръзна газ.
Климатизираният 604 отвътре
Учуди ме фактът, че шофьорът спираше автобуса покрай всеки минувач и му подвикваше дали не иска да се качи. Така, вече в най-отлично настроение, поех по пътя на юг.
Една от първите гледки, които видях в Индия
Разклонът за Алува
На разклона за село Алува (снимката горе) слязох от 604 и тръгнах пеша по посока към центъра на селото.
Очаквайте продължението
Автор: Бале
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Индия] – на картата:
Кликайте на ЗАГЛАВИЕТО за подробности
Пътеписът днес ще ни води на странно за произнасяне място – Шен Жен, Жен Шен или Шенжен в Китай. Но нека оставим Бале да ни разкаже за него – за трудовия делник на китайския народ.
Приятно четене:
На 23-ти ноември 2011 година реших да посетя приказно красивия китайски град Жен Шен, разположен в южната част на провинция Гуанджоу. Първата ми работа беше да посетя моите приятели, брадатите сарафи от “Pacific Exchange”, където се сдобих с впечатляващо количество китайски юани.
От юаните приветливо се усмихваше другарят Мао Дзедун
В добро настроение
и след около час се озовахме на китайската граница. Там вежлив офицер от емиграционната служба ни уведоми, че няма да ни пусне, защото нямаме китайска виза. Прати ни в една стаичка, където срещу 170 юана на човек, издават китайска виза. В чакалнята имаше един очилат индонезийски келеш с вид на пълен отличник, зад когото се наредихме ние. Келешът плати 170 юана, получи си визата и замина в неизвестна посока. Останахме двама клиенти срещу четирима служители със строг китайски вид. Мен ме викаха поне три пъти на ралични гишета. Един неумолим господин ме накара да се взирам в уеб-камерка, друг ми даде няколко хартийки, трети ми поиска да му дам хартийки, четвърти ме накара да се подпиша със специална химикалка. В крайна сметка всички се объркаха и ни издадоха китайски визи, но забравиха да ни вземат таксата. Така икономисахме около 40 евро. След броени минути се озовахме в чудния китайски
Първата ни работа беше да си купим билети за метрото, но машината изписа йероглифи и отказа да ни издаде билети за метрото. Приближих внимателно до една кабинка, в която седеше китайски господин в униформа. Аз му казах: “Тикет, тикет, билет!”. Господинът се обади по радиостанцията и повика ушев. Ушев ни заведе до машината и ни показа карта на метрото. “До коя спирка искате да отидете” – попита ушев. Аз му посочих една спирка и внимателно наблюдавах какво ще направи ушев. Така се научих умело да купувам билети за метро, до произволна, избрана лично от мен спирка.
Shenzhen, Guangdong, China
Повозихме се на метрото, а аз предупредих Бубка да си стиска чантичката, защото в Интернет бях прочел, че чудният китайски град Жен Шен гъмжи от крадливи китайци. Слязохме на уречената спирка и се изкачихме по ескалатора
Пред нас се разкри следната гледка:
Видяхме, че китайците умело съчетават традиционното с модерното, след което продължихме своята вълнуваща и изпълнена с предизвикателства обиколка. Не след дълго се озовахме в лунапарк, където пъпчиви китайски младежи играеха на билярд, а девойките танцуваха непристоен танц, подскачайки върху светкащи плочки. Времето беше много горещо, а слънцето печеше безпощадно, от което на мен ми пресъхна устата и ми се допи бира. Скоро открихме един древен боабаб, увит в най-фина китайска коприна, а от дясната му страна имаше малка бакалия.
Аз влязох и понеже говоря малко китайски, поздравих бакалина с думите: “Ни хау!” Бакалинът отвърна на поздрава ми с думите: “Ни хау!”. Не можах да се сетя нищо друго на китайски, затова отидох до фризера, извадих една запотена бира “Тсингтао” и я показах на бакалина. Бакалинът ми показа четири пръста. Аз му подадох четири юана и си отворих бирата.
Тази част на приказнокрасивия Жен Шен ни омръзна и
Дворецът на пионерите нямаше нищо общо със софийския дворец на пионерите, така че седнахме в една пицария “Пица хът” и си поръчахме две пици.
Веднага, след като изядохме пиците, аз декларирах, че вече познавам неимоверния китайски град Жен Шен до най-малки подробности и предложих да вземем влак до някой друг удивителен китайски град, където да научим повече за бита на отрудения китайски народ. Незабавно се придвижихме до
Северната гара беше огромна и изумително модерна.
Северната гара
Срещу фасадата на Северната гара видяхме шосета, които бяха по-огромни и по-модерни от самата Северна гара.
Гигантските китайски шосета ни изненадаха със своята чистота и красива подредба
Побързахме да влезем в Северната гара, но от там ни изгониха. Попитахме гаровия служител защо ни гони, но това само го разяри още повече и служителят ни напсува на китайски език. Единственият избор, който ни оставаше, беше да се пробваме с междуградската автогара. Решихме да изберем възможно най-интересната дестинация и разгледахме разписанието на автобусите.
Разписанието не ни свърши кой знае каква работа, поради което се качихме на първия потеглящ автобус. Автобусът беше пълен с китайци. Когато се качихме, китайците видимо се развеселиха и ни проговориха на китайски език. В отговор им казах: “I would like to buy two tickets!”. Китайците се развеселиха още повече и започнаха да говорят бързо и на висок глас. Аз извадих малко юани от портмонето, размахах ги и викнах: “Тикет, тикет, билет, фараусвайс!”. Китайците щяха да се пукнат от смях и ни направиха знак да седнем. Така потеглихме с висока скорост и съвършено безплатно към посоката, в която пътуваше въпросният автобус.
Поради високата скорост снимките от автобуса станаха малко размазани
Пътувахме колкото пътувахме, а наоколо се редяха чудни китайски гледки. Видяхме дори хора запрегнати като волове, а също уличен продавач на шарени четки, който беше омотан с маркуч. За съжаление не мога да публикувам снимки на омотания с маркуч търговец, тъй като го заснех само на видео. На една спирка се качи китаец на средна възраст, който носеше грамаден електрожен. Китаецът постави електрожена пред единствената врата на автобуса, така че от този момент нататък, всеки, който би желал да се качи или да слезе от автобуса, биваше принуден да прескача електрожена. Скоро съгледах някакви съборетини и незабавно пожелах да се разходим сред тях. На първата спирка прескочихме електрожена и забързахме към съборетините. Купих си още една студена бира “Тсингтао”, а един водач на тук-тук ни бибипна с клаксона. Минаха и няколко моториста, а също и жена с оранжев елек, която беше запрегната в каручка. След 5-10 минути достигнахме съборетините.
Над съборетините се извисяваха бананови палми, а открих и едни боклуци.
Поразрових боклуците, но Бубка ме задърпа и ме отведе. Тя принципно не обича да ровя в боклуците и винаги ми прави забележка. Зад една барака попаднахме на странна китайска машина, на която беше намотан пъстроцветен канап.
Странна китайска машина, на която беше намотан пъстроцветен канап
Непосредствено до машината седеше китайка с чехли и дънково елече, която везеше везмо. Поздравих китайката с думите: “Ни хау!” и я фотографирах.
Скоро изгубихме интерес към този район и се отправихме към един пущинак, през който се виеше стръмна пътека. Напредвахме предпазливо по пътеката, защото имаше огромна вероятност от храстите да изскочи непознато китайско животно и да ни ухапе. За съжаление пътеката беше блокирана от мрежа, опъната на бамбукови пръти и се наложи да се върнем по обратния път.
Аз подадох на Бубка ръка, защото пътеката беше много стръмна, а почвата – глинеста.
Продължихме своята китайска авантюра с обиколка на жилищен квартал, по чийто улици бяха наредени кокошкарници. Китайски селянин беше натопил една заклана кокошка в леген с вряла вода, а група старци играеха на играта ма-джонг. От местния супермаркет си купих бита “Тсингтао” и закрепих апарата върху кашон от банани, за да направя снимка на самоснимачка. Тутакси изникна един дребен нещастник, който размаха ръце и ме изгони. За щастие скоро се натъкнахме на спирка на ес-бана и аз умело купих два билета за най-далечната посока. Качихме се на перона и зачакахме като същи китайци.
Спирката беше декорирана с плакат, изобразяващ препускащ ес-бан на фона на модерни жилищни сгради и козируващи милиционери.
Ес-банът ни понесе с шеметна скорост, а моя милост се залепи на прозореца, в търсене на интересни места, които да разгледаме. Возихме се поне 15-20 километра, а през това време слънцето залезе и стана тъмно и страшно. Преминавахме покрай язовирни стени и безлюдни степи, докато най-накрая се появи жилищен квартал, в който примамливо светеше нощен пазар.
Търговците шумно предлагаха своите стоки, но ние не успяхме нищо да си изберем, поради простата причина, че нямахме представа за какво служат стоките.
Пресни китайски стоки с неясно предназначение
Пазарът ни отегчи, а шумните търговци надуха главите ни, така че свърнахме по по-малките улички, което беше добра възможност за мен да се изпикая. Изневиделица съзрях много малка и тясна, абсолютно тъмна пролука между две сгради, по която бяха наредени неравно големи парчета бетон. По продължение на пролуката вървяха тръби, между плочите бетон зееха дупки, а отгоре капеше вода. Пролуката излъчваше отвратителна миризма и аз тутакси пожелах да влезем вътре и да видим накъде води. Бубка се ужаси и настояваше веднага да се махнем от зловещата пролука, но аз отвърнах, че съм твърдо решен да проуча пролуката и на нея не й оставаше нищо друго освен да ме последва. Когато очите ми се адаптираха с тъмнината, забелязах, че по тръбите тичат едри плъхове, но премълчах този факт с оглед да не нарушавам душевния мир на любезната си половинка. Преминахме благополучно на отсрещния край, където се мъдреше нечия тоалетна чиния.
Тоалетна чиния в южнокитайския град Жен Шен
След този изнурителен и изпълнен с опасности ден, краката ни отмаляха, а на мен много ми се допи бира. Договорихме се да седнем в откритата кръчма недалеч от спирката на ес-бана и аз да изпия няколко големи бири от престижната китайска марка “Тсингтао”.
Разположих се удобно в стилната южнокитайска кръчма и изпих няколко бири от престижната марка “Тсингтао”, наблюдавайки действията на една кокошка, която се разхождаше между мръсни легени и тенджери, кофи за боклук и един ръждив чайник.
Автор: Бале
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Китай – на картата:
Днешният разказ… Какво да ви говоря за днешния разказ, освен, че съм го получил от Бале, а го е писал неговия приятел Тлнет? 🙂 Приятно четене 🙂
В началото на април потеглих
Взе ме някъв чичка на име Емил с Опел кадет. След като навлязохме в северната ни съседка, Емо ме помоли да го хвана за хуя. Аз твърдо отказах с думите, че това е доста гейско изпълнение от негова страна. Той остана доста разочарован и си пусна “Nights in white satin”. След като слязох в Букуреш се обадих на моят приятел Раду Хаскулеско, който ми предложи да остана за вечерта в тях. Той беше местния дилър на хашиш и се изживяваше като гангстер. Беше около метър и шейсе висок, с раста прическа и изтъркана тениска на Боб Марли. Казах му, че изглежда доста нелепо, на което той отговори, че нищо не съм разбирал от Gangsta shit. Аз се захилих и му казах,че според EU Румъния е доста по-напред в икономическето си развитие от България. Той замълча и си поръча проститутка по телефона.
Вечерта излязох да се разходя малко из града. Беше доста хладно за началото на пролета и наум се проклинах, че не си бях взел по-дебела връхна дреха. В крайна сметка пребих някъв местен юноша и му взех якето. Той се разплака и почна да ми говори нещо на румънски. На мен ми стана тъжно и му дадох визитната картичка на O`Шипка в София, с мисълта ,че ако някога дойде тук ще хапне вкусна пица. Разгледах магазинте по главната, беше нещо като “Витошка” с изключние на факта ,че все още минаваха коли.Все от реномираната марка “Дачия”. Когато се прибрах в апартамента на моят приятел thug, установих че беше умрял. Мисля, че в неравна престрелка. Твърде много ми спеше и си легнах с мисълта,че сутринта ще обмисля по-подробно ситуацията.
Като се събудих слънцето тъкмо изгряваше, направих няколко снимки на изгрева с готиният ми фотоапарат и си записах в персоналният ми бележник, че като се върна в България, трябва да постна снимките в блога.Обядвах в някакво долнопробно кафене и хванах самолета за Амстердам. Пътуването беше доста интересно предвид факта, че пътувах с детският национален отбор на Румъния по кърлинг. Казах им,че в София имаме зимна пързалка и две от децата се просълзиха от умиление.
ме посрещна топло време, не обърнах голямо внимание на това и се насочих директно към центъра. Хванах метрото и изглежда съм пропуснал спирката си и изведнъж се озовах в квартала с червените фенери. За нула време бях ограбен от двама дребни азиатци и си казах, че е време да се махам от тук. Качих се
Пътуването не беше нищо особено, като изключим факта че пътувах без билет и двама карабинери ми се обясняваха нещо. Не помня какво точно стана, но някак си успях да сляза в Рим. Веднага изпълних детската си мечта и се изпиках на колизеума.
След това се насочих право
с идеята да убия папата. Бях направил перфектен план включваш стрелби, преследвания и много екшън. Тъкмо пристъпих към изпълнението на пъкленият си план, когато бях заобиколен от голяма група весели японски туристи. Те снимаха всичко живо и непрекъснато се смееха на нещо тяхно си. Много се ядосах, че ми попречиха да убия папата и им казах : “Абе що не си ебете майката”. Те помислиха,че нещо им се радвам и вкупом ми се поклониха. Даже поискаха да се снимам с тях. Стана ми жално,че така се отнесох с тях и приех предложението им. Направихме няколко снимки като междувременно успях да открадна фотоапарт последен модел Sony от едно малко японче. Разделихме се с усмивка и продължих по пътя си. За съжаление не успях да включа фотоапарата, защото беше много сложно, затова го продадох на един от смешните охранители на Ватикана. Взех му 190 евро. Веднага се насочих към магазина на Версаче,за да си купя нови чорапи. По пътя влязох в един мол и там видях, че този модел фотоапарат струва над 1000 Евро и бързо се върнах при охранителя да му поискам още пари. За съжаление той ги беше похарчил вече за пица,лазаня и билет за мача Лацио-Рома. Въздъхнах и дадох парите за благотворителност. Вече ми беше доста скучно в Рим и реших да отскоча до
с 4 часа закъснение, поради мъгла. Казват,че това била първата мъгла в Гърция от времето на Аристотел насам. Малко се зачудих на това твърдение, но реших че щом казват е така. Ходеше ми се на плаж, затова се качих на автобуса за морето. По пътя имаше много магарета. Преброих около двеста. Казах си ,че това е доста странно и реших като имам достъп до компютър да проверя в уикипедиата защо има толкова много магарета в Гърция. Пристигнах на плажа на свечеряване. Беше доста студено. И времето и морето,затова реших да половя малко риба с голи ръце. Помагаше ми малко циганче от арменски произход, което след като хаванахме около 3 килограма риба ми поиска 300 драхми за услугата.Аз му казах, че нямам драхми, а само евро. То изпадна в отчаяние тъй като парите му трябвали да нахрани болното си магаре. Аз го потупах по рамото и двамата гледахме прекрасният залез.
Преспах на плажа, заринат до врата с пясък. За малко да се удавя от прилива. Спаси ме голяма група гръцки нудисти. Всичките с доста малки пишки. Аз им казах “You have very small dicks”. Естествено те ме подгониха и аз бях принуден да избягам. Незнайно как се озовах в малко гръцко селце, където за нула време си намерих работа като овчар. Работих около седмица и като събрах достатъчно пари реших, че вече е време да се махна от тук. Много ми се ходеше в Англия и успях чрез игра на покер да спечеля билет за
Още с качването ми на борда разбрах, че ме очакват неприятности. Оказа се, че корабът превозва нелегално узо за Саутхамптън. Това научих под секрет от младият юнга-гей, който много ме хареса. За съжаление капитана, носещ гръмкото име Караманлис разбра, че аз знам за контрабандната му дейност и ме затвори моменталически в трюма. Три дни и три нощи аз се страйхувах за живота си и ядейки плъхове. На четвъртият ден ме изкараха на паулбата да ме бесят. За щастие трите години прекарани в манастриа Шао Лин си казаха думата и чрез малко карате успях да се измъкна от хватката на гръцкиуте разбойници. Набързо си сковах един сал от бъчви с ром и скочих през борда.
Бях свидетел как две индонезииски джонки се сблъскаха и потънаха пред мен. Беше страшна гледка. Виковете на давещите се моряци и до днес кънтят в сънищата ми. След два дни прекарани в открито море най-накрая акостирах в
в което според легендата е основано от незаконните близнаци на страшният капитан Дрейк.
Реших да се поразходя малко из градчето. Беше доста скучно, докато не срещнах старият рибар Роберт. Разказа ми как още на три години се беше научил да лови калкан с голи ръце. За нещастие при инцидент през 60те години беше загубил единият си крак при неравна битка с разярен пасаж от сафрид.Това не го притесняваше особено, защото беше голям непукист. Даже в израз на непукизъм ми плесна приятелски шамар зад врата. Аз му се разсърдих и избягах. Върях през няколко тучни поляни и се озовах в графство Йоркшир. Едноименните териери веднага ме обградиха и аз ги нахраних с малко наденица приготвена от дядо ми в Разград. Следващите няколко дни прекарах в лов на мечки заедни с няколко английски аристократи. Не успяхме да хванем нито една мечка, но за сметка на това една мечка хвана младият Джордж и му отхапа ташаците. Аз му се присмях и му казах, че вече никога няма да бодва младите бледокожи англичанки. Той се оплака на баща си и бях помолен най-учтиво да напусна гранците на графството. Истински джентълмени.
Когато пристигнах в Лондон няколко дни по-късно, вече бях изхарчил повечето си пари залагайки на гонки с кучета, така че трябваше да намеря бързо начин да се снабдя с кеш. Веднага ми хрумна идеята,че мога да внасям кисело мляко от България. Още на следващият ден първият контейнер със закваска беше разтоварен в складовете ми. Търговията вървеше повече от добре, още на втората седмица обората ми беше повече от един милион лири стерлинги. За съжаление досаден журналист от Times, снимка как един от работниците ми маструбира в млякото и бях прунден да изхарча всичките си пари за адвокати. Оттърваха ме с довода “Това е долна инсинуация”. За щастие с парите успях да си купя чисто нова кола – Вауксхол, с която правейки се на швейцарски турист
Пресякох границата при Чевиот Хилс. С изненада видях как един бобър ровеше земята там като къртица. В последствие се оказа, че това е обичайна гледка за Шотландия.Продадох колата на една млада двойка, която малко след като потегли беше блъсната от ТИР. За щастие тираджията се отърва невредим. Продължих пеша към Глазгоу, където мислех да гледам на живо вечното шотландско дерби – Селтик срещу Рейнджърс.
припявайки си “Bitches aint shit” на dr.Dre. Страната веднага ме очарова с невероятната си флора и фауна. Беше пълно с някви червенокоси неща, които впоследствие разбрах,че са местното население. Изглеждаха дружелюбни, но ми беше много трудно да установя контакт с тях. Прекарвах времето си в местните бирарии биеки се с ирландските бабаити. В общи линии Ирландия се оказаше доста по-скучна отколкото очаквах. Една топла пролетна вечер докато обикалях центъра на Дъблин, чух глас идващ от една схлупена къщурка на ъгъла.”Come here man”. Веднага отидох да видя кво става. Оказа се, че това бил някъв активист на ИРА, които събирал съмишленици.
Нямаше какво друго да правя и реших да помогна при планирането на следващият атентат. Предложих да действаме нестандартно. Предложих да поставим бомба в тоалетната на кралицата . Ирландските терористи веднага се съгласиха със възгласи “Yo,Yo nigga this shit is the best”. Аз отвърнах скромно, че съм адски гениално копеле и друго не може да се очаква от мен.
Плана се състоеше в това аз да вляза преоблечен като прислуга в лятната вила на кралцита в Единбург , за да поставя адското устройство. Бяхме подкупили иконома на имението и по план той трябваше да сипе разхлабително в следобедният чай на Елизабет.
Естествено плана се обърка в последният момент, след като икономът беше изяден от баскервилското куче, след като отиде с любовницата си и двете си кучета на екскурзия в Баскервил. Трябваше да измисля нещо много бързо, но неуспях щото даваха някъв адски интересен сериал по телевизията. Хората от ИРА малко ми се разсърдиха и на мен нещо ми се сговни настроението и ги предадох на полицията. Осъдиха ги на доживотен затвор.
Превърнах се в национален герой на страната и набързо ми издигнаха паметници във всички населени места в Ирландия. Нямах какво повече да правя там и
Няколко минути след като навлязох в територията на тази страна осъзнах колко е тъпо е там. Запях си “Ветрове” на гранд дамата на Българската естрада и
Навлязох в страната на Гьоте в добро състояние на духа. Бях си пуснал мустачки като на Хитлер, за да се не се отличавам от тълпата. Татуировката ми – пречупен кръст на дясната ми буза, направена в момент на лудост в детската градина ми придаваше още по германски вид. Нададох весел вик “Ойларипииииииии” и влязох в
Града беше сравнително чист, като изключим петната от кръв и мозък по улиците. Стар немски дядо ми сподели, че това са остатъците от негри и евреи навлезли в територията на града. Дойде ми музата и набързо написах стихотворние на немски :
“Geshpachen sie bitte eine drogen
gestappo und hitlerugend gemachen
buchstabieren anrufen ja reich”
Нямах пари, затова набързо победих някъв странен тип играещ гол монополи под един мост.Взем му лаптота и гъзарският телефон модел “Sony”. Надух си Марлене Дитрих на mp3-ката и продължих да разглеждам града. Бях доста огладнял, затова реших да намеря някоя готина немска пицариика и да вечерям. Учтив младеж на име Юрген ми препоръча някво файнско заведение в края на града.Заведението се казваше “Заведение на края на града” или на немски “Kuponen am dech stadt endung”. Обстановката вътре беше типично немска. Тапетите бяха от кожа на жертви на концлагерите, приятно боядисана в бяло. Няколко дебели немски симпатяги играеха на дартс върху задните части на току що хванат ром.(сами се сещайте къде трябваше да уцелят за най-много точки). Заявих на всеослушание,че расизмът е отживелица(макар че трябва да призная, сапунът не миеше лошо), но единствената реакция, която предизвиках беше един тупаник в бъбреците.
Започваше да вали, така че трябваше много бързо да намеря къде да спя. Реших да прекарам нощта в президентският апартамент на “Шератон”. След като се настаних, първата ми работа беше да открадна стандартните неща, ако случайно забравя на сутринта. След като две кърпи,едно шампоанче и един сушоар бяха на сигруно място в найлоновата ми торбичка “Billa”, реших че е време да видя как е казиното на хотела. Шампанско,сълзи,богати европейски аристократи, красиви жени и много пари. Това беше гледката, която се разкри пред мен след като прекрачих прага на казиното.
Автор: Тлнет
Благодарение на Бале
Последна част от пътуване то на Бале до Дания и назад. За последно бяхме с него в Драгьор, Дания, а започнахме пътуването в Сърбия. Продължаваме назад през Германия, Чехия и Словакия. Приятно четене: До...
Последни коментари