Категория: Други празници

Коледа в Америка (Американските зимни празници) 6

Коледа в Америка (Американските зимни празници)

Днес, скъпи читатели, ще закрием изминалата 2013 г в нашия сайт. Люси ще ни разкаже за поредицата зимни празници в Щатите, започвайки с Деня на блгаодарността, през Коледа до Нова година, а всички ние...

Индиански работи  (Честит Четвърти юли, Америка!) 4

Индиански работи (Честит Четвърти юли, Америка!)

По повод днешния рожден ден на Щатите (Америка, честит рожден ден! 🙂 ще посетим зедно с Люси един фестивал на местното население – индианците. За голямо съжаление успяхме да прхвърлим само две снимки от събитието, но Снимките съм сигурен, че ще ви харесат 🙂

Приятно четене:

 

 

Индиански работи

Честит Четвърти юли, Америка!

Трудно е да се гледа обективо на индианците,

ако човек е чел и една индианска книга в детските си години. Романите и филмите, които бяха популярни в България през 80-те, са обвити в романтика. Животът на индианците е представен в черно и бяло – те са добрите, белите са лошите, и в края доброто обезателно някак побеждава злото.

Реалността днес е друга.

Индианските племена, които живеят в Щатите, са нарицателно за алкохолизъм, депресия, безработица и бедност. Може да се спори дали отношението на белите се е променило, но несъмнено индианците са жертва на расизъм, наред с другите не-бели народи. Оплетена между романтиката и реалността, с нетърпение чакам деня, в който отиваме на едно пау-уау (индианско празненство, прави се 1-2 пъти годишно в чест на големи празници) в Уискансин. След няколко часа каране, забелязвам, че се приближаваме – ресторантите започват да носят имена като „Оранжевият Лос“.

Днес в Съединените щати живеят около 3 милиона индианци, представители на над 600 племена. 78% от тях не живеят в резервати.

В резерватите обикновено живеят хора с изцяло индианска кръв

Интересно е, че най-многобройното племе е Чероки, но повечето му представители са всъщност със смесена кръв. Най-многочисленото племе от индианци с изцяло индианска кръв е Навахо. Най-много индианци живеят в Аризона и Оклахома. Известният дъговиден стъклен мост над Гранд Каньон беше построен, за да помага финансово на едно от племената в Аризона. Други от най-големите племена са Су (чувала съм ги в България като Сиукси), Чокто, Чипеуа, Апачи, Блекфийт, Пуебло. Снимките в този пътепис са от племето Хо-чанк (от Уисконсин) – от празненството им в чест на Мемориал дей.

Американски индианци

Над 500 племена имат право да избират свое собствено управление,

да съставят собствени закони и да ги прилагат в рамките на териториите си, да налагат данъци, и т.н. Интересно е, че тези територии имат подобни права като отделните щати – не могат да обявяват войни, да развиват международни отношения, или пък да имат собствена валута. Индианските земи с горните права са в размер на 225 000 квадратни километра. Поради горните особености, основен поминък на индианците са казината, които иначе изискват дълъг процес на разрешителни и лицензи.

Тъй като

племената се различават културно и имат различни езици,

не е редно да се говори за индианска култура, но определено има общи културни ценности между отделните племена.

Американски индианциАмерикански индианци

Американски индианци

 

 

Индианците обикновено живеят в общности, в които има много силна вътрешна подкрепа, затова и мисленето от позиция „ние“ е по-разпространено от „аз“- мисленето. Според традициите на Дакота например, най-важната цел в живота на човек е да спазва законите на рода и да бъде добър роднина – всичко останало е на заден план! В много индиански езици братовчедите са наричани братя и сестри. Също, често най-важната връзка в живота не е тази с родителите, както е в повечето култури, а е тази с дядовците и бабите. Принадлежността към определеното племе обаче е много важна, и често бива споделяна при запознанство. Моя позната, чиито родители са от племената Навахо, Чероки и  Апачи дори обяснява поведението им и черти на характера им с това от кое племе произхождат. Интересно е, че така се гледа и на белите – според индианците белите много говорят и никого не слушат, което май не е далеч от истината, въпреки, че е генерализация.

Американски индианциАмерикански индианциАмерикански индианци

Интригуващо е, че

обичаите са различни по отношение на междуплеменни бракове –

според „законите“ на някои племена новото семейство трябва да живее в клана на съпругата, при други – на съпруга. В много езици липсват думи за снаха, зет, зълва, девер – използват се дъщеря и син, сестра, брат. Всички имат функции в племето или клана – чичовците например са натоварени със задължението да градят дисциплина у децата, затова родителите единствено трябва да създадат уважение към чичото у децата, дотам спира тяхната отговорност. Сред популярните наказания на деца са да им се изсипе кофа с вода върху главата, или да им се даде работа.

Уисконсин, Съединени щати

 

Естествено,

вярванията

са един от най-интересните аспекти на културата на индианците – предвид, че са живели и още живеят доброволна или принудителна изолация, обяснимо е, че вярванията им трябва да бъдат в състояние да дадат отговор на почти всеки въпрос. Някои вярвания са наистина крайни – например, че епилепсията е причинена от инцест между брат и сестра. Според вярванията на Навахо, човек се разболява, когато не е в хармония с живота, за да се възстанови хармонията, болният трябва да се напръска с полен от царевица. Въпросният прашец дори се вярва, че носи късмет, и е мост между хората и духовете.

Няколко растения имат значение в религиозните им ритуали –

те се считат за свещени треви – тютюн, градински чай и сладка трева. В религиите им присъстват също барабани, песни, молитва, пост. Има интересен закон – законът на орловото перо – че само индивиди, които могат да докажат индианския си произход и са членове на индианско племе, имат право да притежават орлово перо (за религиозна практика). Индианците не дават орлови пера на не-индианци.

Американски индианци

Американски индианци

Американски индианци

Преживяването ми на пау-уау (празненството, на което бях)

беше впечатляващо. Племето Хо-Чанк е наречено Народ на свещения език, считат земята си за свещена, защото чрез нея Създателят е осигурил всичко, от което се нуждаят, за да живеят и да благоденства културата им. Затова е важно да се уважава земята и от нея да се взима само необходимото, без алчност. Всеки клан в племето има старейшина.

 Ударите на барабаните имат хипнотизиращ ефект! Но очите ми направо залепват на старейшината –  МечоСърце – сигурно го снимах 50 пъти – от него лъха толкова благородство, вътрешен мир, доброта. Търпеливо обикаля кръга отново и отново, в чест на този и онзи, на това и онова, на поредното песнопение – унесен в някакъв свой вътрешен процес, недостъпен за лаици като мен.

Американски индианци

Американски индианци

Американски индианци

По високоговорител отвреме навреме звучат съобщения като: „Един от синовете на ГръмовенОблак да дойде, моля!“, „Синът на МечоСърце да дойде да помогне с …“. Чувството на принадлежност към рода е невероятно! Но също ми прави впечатление, че има сексистки елементи в тази култура – дори когато обикалят, танцувайки под звуците на барабаните, мъжете и жените са отделени, много рядко виждам мъж и жена да вървят заедно в ритуалите, или дори да разговарят. Но извън празненството, костюмите, публиката, семейства с деца вървят към паркинга заедно.

Впечатлена съм, че имената са запазени както сме ги чели в романите – МалъкОрел, ЗеленЕлен, ЧеренЕлен, Облак, Гръм.

Светът на индианците безспорно е много интересен! Докато гледах празненството, ми мина през ума,

колко сходни са костюмите с тези от Сурва от моя край (Перник) в България,

даже и фигурите по костюмите и одеялата са сходни с нашата култура, или поне така изглеждат от моята гледна точка на любител.

Американски индианци

Американски индианци

 

 

Не мога да не завърша с любим (че и актуален!) виц: Казват, че имало около 12 милиона емигранти в Америка. Но ако попитате някой индианец, броят е по-скоро около 300 милиона! 😉

Поздрави,

Люси Рикспуун

П. П. Естествено, не сме отворили темата за шаманите и магиите, но реших, че ще я оставим за Вси Светии, че някои ритуали са съвсем екстремни!

Традиционните индиански обувки са мокасини – те са направени от мека кожа или велур. Тези са украсени с мъниста. Преди 2-3 години, мокасините бяха много модерни.

 

Автор: Люси Рикспун

 Снимки: авторът

 

Други разкази свързани с Щатите – на картата:
Кликайте на заглавието за подробности

 

Африка пеша (5): Коледа в Сенегал 12

Африка пеша (5): Коледа в Сенегал

Продължаваме пешеходното пътешествие на Лора и Евгени из Африка. Започнахме в Мароко, прекосихме Западна Сахара и Мавритания, за да влезем Сенегал, пообиколихме из самия Сенегал, а за последно имахме разни случки в самия Дакар.

Днес отново поеамаме из Сенегал, да видим как се живее в едно сенегалско село и… да отпразнуваме заедно Коледа

 


 

Приятно четене:

Африка пеша

част пета

Коледа в Сенегал

 

С голяма радост напуснахме Дакар и тръгнахме към

делтата на река Салуум,

запасени с храна и вода. Деца – СенегалКачи ни испанка със сенегалския си приятел, които отиваха към Гамбия. Заради закона за коли в Сенегал се наложило да регистрират колата си в Гамбия и сега трябва на всеки 40 дни да ходят до Гамбия. Оставиха ни в едно

село на име Тубакута до река Салуум

Делтата представлява огромно пространство от вода и многобройни острови и островчета. За да я разгледаме трябваше да вземем лодка. Мислехме, че ще договорим някой рибар да ни разходи срещу 5-10 евро, но се оказа, че рибарите искат повече пари от организираните екскурзии в къмпингите наоколо.

Тубакута, Satioum, Сенегал

 

 

Срещнахме един французин, който каза, че е мениджър на еко къмпинг на един остров. Предложи ни да спим там срещу 40 евро на човек с включен трансфер с лодка. Обяснихме му, че обикаляме на стоп и спим на палатка и отказахме. Решихме да се задоволим с разходка пеша покрай реката. Той обаче ни настигна след малко и каза, че така и така има клиенти за острова, може да се качим на лодката с тях безплатно. Предложихме да дадем пари поне за бензина, но той каза, че не е проблем. Бяхме много щастливи от добрината на този французин, който дори не си каза името, нито го срещнахме повече. Возихме се 30 минути до острова и когато пристигнахме, шофьорът на лодката каза, че ще спим в неговата къща. Беше прекрасно – огромна, чиста река, с гори от всички страни и красиви птици. Островът беше доста див, с няколко селца по брега със сламени къщи и соларни панели. Намираше се в резерват и забраняваха на хората да изхвърлят боклуци и да убиват животни. Разхожадхме се навътре в острова, търсехме птици и маймуни, а през деня, когато жегата беше непоносима, се криехме под сянката на някой баобаб. Птица, Сенегал Птица, Сенегал

На острова, Сенегал

На острова

Дете, Сенегал Дете – Сенегал

Къщи, Сенегал

Деца, Сенегал

въпреки че няма училище, на острова е пълно с деца

Птици, Сенегал Деца, Сенегал

Деца, Сенегал

Баобаб, Сенегал

Дете, Сенегал

 Птица, Сенегал

          На другия ден през нощта се върнахме със същата лодка и лодкарят отново настоя да спим в неговата друга къща в селото. Оказа се, че има две жени – една на острова и една в селото. Втората беше само на 32, а вече имаше 6 деца.

Деца, Сенегал

Децата в Сенегал са ужасно много.

Всеки мъж има поне една жена с по 5-6 деца, а понякога 2-3 жени с по 5-6 деца всяка. И тъй като жените обикновенно не работят, мъжът понякога трябваше да изхранва 15тина гърла. От там според нас идваше проблемът с бедността. Заплатите не бяха много по-ниски от България, но всяка заплата би била недостатъчна за такова семейство. Хората си мислеха, че колкото повече деца имат, толкова по-богати ще са на старини. Приемаха ги нещо като работна сила и още от малки ги караха да работят. Момиченцата на 3-4 години вече знаеха да готвят и да се грижат за бебета. Никой не ‘гледаше’ децата, бяха напълно самостоятелни. Никой не си играеше с тях, никой не ги учеше на нищо, въобще не им обръщаха внимание. А ако някое дете се разреве (защото примерно се е ударило до кръв), рискуваше да бъде набито, за да млъкне. Затова никой не ревеше – дори и бебетата.

Майка с дете – Тубакута, Сенегал

Къща – Тубакута, Сенегал

къщата на нашите домакини в Тубакута

къщата на нашите домакини в Тубакута

След Тубакута продължихме

към едно селце в центъра на Сенегал,

където имахме уговорка с Джени – доброволка от Корпуса на мира. Джени живееше в кирпичена къща със сламен покрив навътре в пущинака, без ток и вода, със семейство от един мъж, който наричаше татко, с три жени, които наричаше майки и много, много деца – братя и сестри. На нас също ни дадоха сенегалски имена- Лора прекръстиха на Айза, а Евгени- на Ибу.

Американка от Корпуса на мира вади вода в сенегалско село

Изкарахме чудесни два дни на село, носехме вода от кладенеца, а вечер децата свиреха на тубите от вода и танцуваха африкански танци. Единия ден гледахме дълга, ожесточена борба. И при танците, и при борбата имаше някой с пръчка, който да укротява тълпата и да всява ред. Американците от Корпуса на мира са почти на всеки километър. В Сенегал само има 160 доброволци, чиято основна задача е да доставят информация от първа ръка директно на Американското правителство. Въпреки това Джени беше пич и научихме много неща за хората тук, защото тя говори местния език.

Ресторант в Сенегал

така изглеждат типичните сенегалски ресторантчета - просто пейка и маса навън, тук закусваме сандвич с боб

Успяхме да сготвим български манджи – леща и картофена яхния. Най-накрая нещо различно от риба с ориз.

Сенегалците

имаха 4-5 национални ястия, всичките с ориз и риба (понякога с месо) и отказваха да ядат каквато и да била друга манджа. Салати и супи нямаха, а зеленчуците използваха само за декорация на ориза. В центъра на ориза слагаха един цял картоф и един цял морков за цялото голямо семейство. Oбщо взето бяха доста консервативни, имаха определени правила за всичко и не можеха да приемат нищо ново. Като например – мъжете не можеха да вадят вода от кладенеца, да готвят и да перат. Хомосексуалистите бяха незаконни. Ако кажеш, че си гей, отиваш в затвора за 8 години и нямаш право да бъдеш погребан.

Семейство с много жени и деца  – Сенегал

Семейството на Джени

Деца - музиканти, Сенегал

От малки децата свирят много добре на импровизирани джембета и танцуват

Приятели, Сенегал

Деца, Сенегал

Жена, Сенегал

Жена, Сенегал

Деца, Сенегал

Дете с коте, Сенегал Дете, Сенегал

Дете, Сенегал

Плодът от баобаб, или както още го наричат „маймунски хляб“

Сополанко, Сенегал

Пазар, Сенегал

на пазара в Кюр Сосе

Продавач на пазара, Сенегал

това се казва работа ;)

Деца, Сенегал

Майка с дете, СенегалДеца, Сенегал

Сушената риба е основна прехрана за по-бедните в Сенегал

Сушената риба е основна прехрана за по-бедните- когато няма пари за олио и готвене

Деца, Сенегал На пазара, Сенегал

Вадене на вода от кладенец, Сенегал

Ваденето на вода от кладенеца не е лесна работа. (Забележете концентрацията в очите на американката – бел.Ст.)

Край селския кладенец, Сенегал

Всяка вечер цялото село се събира с кофи и легени около кладенеца

Жени, Сенегал

Жена с кокошка, Сенегал Майка с дете, Сенегал

За дърва с магарето, Сенегал

Дървата за готвене се носят от далече

Татенце, Сенегал

"бащата" на Джени

На 23.12 решихме да си направим коледен подарък –

сафари в резервата Бандия

Резерватът не беше съвсем естествен – повечето животни бяха донесени от различни части на Африка, но имахме близки срещи с носорози, крокодили, жирафи, антилопи.

Жираф – резерват Бандия, Сенегал

почеши ме, моля :)

Носорог – резерват Бандия, Сенегал

Птици – резерват Бандия, Сенегал

Газела – резерват Бандия, Сенегал

Акаща газела

Жираф – резерват Бандия, Сенегал

Антилопа – резерват Бандия, Сенегал

Антилопа – резерват Бандия, Сенегал

Антилопа – резерват Бандия, Сенегал

Крокодил – резерват Бандия, Сенегал

Крокодил – резерват Бандия, Сенегал

Костенурка – резерват Бандия, Сенегал

Костенурка – резерват Бандия, Сенегал

прастара костенурка...любимите ми

Коледата изкарахме скромно и самотно

– двамата на покрива на нашите домакини в Дакар, с 3 салати и чаша вино. Мислехме си за приятелите и семействата ни, които са далече, за сърмички и коледни сладки, които ги няма тук, за сняг и елхи. Нямахме даже ток, но пък имахме цялото звездно небе и луната над нас.

Каолак е един от най-мръсните градове в Сенегал

Каолак е един от най-мръсните градове в Сенегал. На стопа до Каолак ни качи сенегалец, живял 10 години в Париж и се върнал специално да се заеме с почистването на родния си град! Пожелахме му успех за смелото начинание :)

Каолак е един от най-мръсните градове в Сенегал. На стопа до Каолак ни качи сенегалец, живял 10 години в Париж и се върнал специално да се заеме с почистването на родния си град! Пожелахме му успех за смелото начинание 🙂

Върнахме се в Дакар

заради срещата с полицията и семейството на Осман, но както и очаквахме отново ни казаха ‘утре’. На другия ден отидохме решени, че ще седим в полицията докато не ни върнат парите. Изхарчихме много време и средства за транспорт. От нашия квартал Ямбул до районното на другия край на Дакар ни костваше 3 часа блъскане по автобусите и 2-3 евро в едната посока. Когато отново ни казаха, че парите в банката не са дошли и да дойдем утре, отговорихме, че ще протестираме пред полицията докато не се реши проблемът. Полицейският шеф се зае да отиде лично до къщата на Осман следобед и да направи каквото може. След цял ден чакане пред полицията, накрая бяхме възнаградени с цялата открадната сума (към 250 евро). Така им показахме, че с българи шега не бива.

 

Дете, Сенегал

Ох, защо се захванах с тия българи ... ;)

Справедливостта възтържествува и направи нашите празници по-добри. За пръв път ни се случва полицията да ни даде пари! Явно по Коледа наистина стават чудеса. Благодарим на всички за подкрепата. Благодарим на шефа на районното и на Йохан, който ни помогна и ни подслони през цялото това време. Пожелаваме си повече добри хора и позитивно мислене за по-добър свят. Честита Коледа на всички!

 

Очаквайте продължението
Снимки: авторът

Други разкази, свързани със Западна Африка – на картата:

Рибново, Родопи, България. 3

Курбан Байрам в Рибново – Картини от едно пътуване

Днешният пътепис ще ни води не много далеч. Ще отбележим Курбан Байрам заедно с хората от Рибново. Откъде сте чували името ли? От новините, мили мои, от новините 🙂

Приятно четене и … весел празник! 🙂

На Курбан Байрам в Рибново

Картини от едно пътуване

Не помня, къде първо видях снимки от сватбите в Рибново. Помня, само как името се загнезди в ума ми и при всяко пътуване изскачаше с въпроса: “Ще можем ли да минем от там.” После попаднах на пост при Мария, който още повече изостри желанието ми да ида в селото.
Ясно е, всяко нещо става в подходящото време и с причина. Сватба в Рибново не видяхме, но го посетихме във втория ден на празника

Курбан Байрам

Цялото село беше навън, на “главната” улица. От едната страна жените в пъстрите си носии стояха на групички, разговаряха и закачаха децата. Мъжете, строги, въздържани и някак скучни е тъмните си дрехи наблюдаваха преминаващите от другата страна на пътя. Възрастни мъже седяха на дълга пейка, разговаряха и прехвърляха в ръка зърната на броениците. Децата се редяха за захарен памук. Младите момичета с пламнали от притеснение лица вървяха срамежливо, рамо до рамо с младежи, упорито гледайки пред себе си и не поглеждайки се един друг.

Рибново, Родопи, България.

Курбан байрам в Рибново

Курбан байрам в Рибново – Рибново, Родопи, България

Курбан байрам в Рибново

Ribnovo, Garmen, Bulgaria

Момичета – Рибново

Не зная кой беше по-притеснен. Девойчетата, като ми позираха или аз, като ги помолих да го направят.

Рибново, Родопи, България

Курбан байрам в Рибново

Рибново, Родопи, България

Курбан байрам в Рибново

Курбан байрам в Рибново – Рибново, Родопи, България

Притесненията ни, че рибновските жени може да не искат да ги снимаме се оказаха напразни.

Рибново, Родопи, България.

Детски колички в селото няма.

Рибново, Родопи, България

Курбан байрам в Рибново

В мрачния есенен ден шарените престилки, ярките шалвари, бродираните елеци и искрящо белите забрадки на жените изпъкваха още повече. Не можех да откъсна поглед от порцелановите кожи, светлите коси и сините очи на момичетата. Всички ми се сториха стройни и слаби, може би заради неочакваните обувки с високи токчета, които всички носеха. Не ни се тръгваше от Рибново. Този изпъстрен с електриково синьо и ярко оранжево празник беше, като подрък за любопитните ни очи.

Край

Автор: Ренета Костадинова

Снимки: авторът

Други разкази свързани с Празници – на картата:

При нашенци в Косово (3): На гости при гораните от Зли поток 0

При нашенци в Косово (3): На гости при гораните от Зли поток

Продължаваме с експедицията на Таня сред нашенците – гораните на Косово. Бяхме на горанска сватба в село Драгаш, после отодохме до крайграничното село Рестелица, а сега ще отидем завършим нашето госъуване при гораните в село Зли поток

Приятно четене:

При нашенци в Косово

част трета

На гости при гораните от Зли поток

Село Зли поток е полегнало в Шар планина на 1300 метра, има 300 души постоянни жители (80 семейства) , а през лятото, когато идват гурбетчиите, тук живеят около 1000 души (250 домакинства). Пътят до селото е асфалтиран от 2009 година. В местното училище се преподава на сръбски и босански. Кафене “Караула” има тераса, от която се открива живописна панорама към долната част (старо село), където е джамията и стари каменни къщи. На централно място се откроява ретро снимка на селото от 1952 и сертификат за овчарско куче порода шарпланинец. Според местните хора името на селото Зли поток е Ъзли дере, което означава бърз поток.
“Ние сме нашенци”, обяснява Халим Кучлар, 40-годишен местен полицай. “От 1990 по времето на Милошевич започнаха да ни викат горанци, от 2000 г. – бошняци. Най-добре е да останем нашенци, другото е политика за сръбски и албански интереси.” Макар че Зли поток има идеално разположение за развитие на ски-туризъм и строителство на хотели, нито Косово, нито Сърбия имат интерес да инвестират тук. Според полицая Халим инвестиции ще бъдат привлечени, ако Косово бъде признато. Той се е запознал в интернет с помаци в Родопите: “Имат същите адети, сватби, език като нас”. Според него нашенският език е македонско-български. Вкъщи нашенци от Зли поток говорят само нашенски, почти не знаят албански. “По-рано знаехме албански, но по времето на Милошевич настъпи отчуждение”, обяснява полицаят Халим.
В Зли поток има уникален обичай, Джамбала, – ден, в който мъжете се обличат в женски дрехи. Ергени, който имат девойка, обличат женски дрехи и това е маркер, че имат вече „севда”. На центъра свирят зурни. По-рано се организирал обяд за цялото село. Датата не е фиксирана, преди се е празнувал през юни, а сега на 13 май.
В Зли поток са най-добрите сладкари в цяла Гора – нашенци от това село са работели в Солун, България (в Кюстендил), Турция, Хърватия и Сърбия. По времето на Тито фамилия от Зли поток има сладкарница “Пеливан” на площад “Теразие” в Белград. Докато брояните (хората от Брод) са най-добрите готвачи, фамилиите от Зли поток са най-добрите сладкари. Работят в Скандинавия, Белгия, Дания, Италия.

Село Зли поток, Косово

В старата част на селото, край кафенето до джамията, мъже играят сватбарско хоро, пищят зурни и думкат тъпани на музиканти нашенци от Кукъска гора, село Борйе, Албания. Докато правя снимки, се запознавам с Хасиди Пеливан, 51-годишен потомствен сладкар от Зли поток, чиято сладкарница “Пеливан” е в центъра на Ниш. Неговият дядо бил сладкар в двора на краля. Хасиди Пеливан споделя, че днес нашенци губят позиции в сладкарството. “Сърбите изместват гораните от сладкарството. Кризата накара сърбите да се активизират, те може и семки да продават. Албанците видяха в Европа и видяха, че има нещо хубаво и отвориха сладкарници.” Хасиди коментира, че напоследък има интерес за българско гражданство. В Зли поток никой още не е получил български паспорт, макар че тукашните хора първи са подали молби.

Зли Поток, Косово

Питам го дали местните хора са религиозни и той ме съветва да отида в джамията, за да видя, че в Зли поток малцина правят “намаз”.

Рамадан Хаджия: „Шаманизмът все още присъства в Гора”

Изчаквам Рамадан Хаджия пред джамията в Зли поток, откъдето излиза след обедния “намаз” заедно с още десетина мъже, които с уважение се обръщат към него с “Ефенди”. Рамадан Реджеплари – Хаджия е на 66 години, изследва Гора от 40 години, твори на горански диалект, автор на книгите “Чекмедже 1”, “Чекмедже 2”, “Бих умрен, дорди биф жив”, “Горански народни песни”. Подготвя енциклопедия на гораните. “Пиша моите книги само за гораните, за да чуят нашия език и културно благо”. В тезата си използва семантичния подход. Той е майстор дърворезбар, певец, сам е измайсторил от орехово дърво и украсил със седеф тамбурата, с която изпълнява горански песни. В книгата си „Седефна тамбура” е събрал текстове на записаните от него горански песни, които пее и свири.
Преди интервюто ми подарява свои книги с автограф, като предварително пита как би звучало “ханъм” към името ми:“Ханъми Тани со голем ихтибар” (уважение), “Тане ханъми дето сака да разбере що са горани со голем ихтибар”.

Рамадан Хаджия, една част от гораните се определят като македонци, други като бошняци, трети като българи, горани, горанци. Според българския етнограф Васил Кънчов преди един век в Гора живеят българи мохамедани.Кое характеризира идентичността на гораните?
Вие сте учили в една среда, виждате Гора през призмата на своя поглед. Гора не е такава. Трябва да дръпнете пердето, да се приближите до горанската душа, за да усетите какво значи истински горани… Ние не сме българи, македонци, бошняци, сърби, албанци, румънци. Ние сме горани!
Всичко, написано за гораните, е относително точно. Автентичното е когато самите горани пишат за себе си. Ако изследваме корените на гораните, ще говорим за времето на VІІ век пр. н. е. в Средна Азия, там, където са корените и на българите. “Бул-гар” в превод на средноазиатски език означава някой, който търси, изследва….
Терминът торбеш не е свързан с човек, който носи торба, а с “торо”, което в средноазиатските езици означава господин, и “беш” – който има пет свойства, това е монголско-тюрски стар език, не османски. Тук гораните са били преди османлиите, вярата им датира още от VІІ – VІІІ век.
Трябва да се знае кой донася вярата на гораните на Балканите и с какви занаяти са се занимавали те. Торбата и семките са нещо късно, от 1912 година, когато тук настъпва глад, война, немотия, болести. Тогава тези хора слагат торбата на рамо със семките, за да преживеят. Да правим оръжия е първият горански занаят, както и животновъдството и изработването на предмети от метали, а сладкарството датира от ХІV век.

Рамадан Хаджия от Зли поток, Косово

В село Млике има джамия 100 години преди идването на османлиите. Ислямът е приет много преди идването на османлиите.

Всички земи са контактували с арабски търговци, нека историците го изследват. Като изследовател и писател на горански език ме интересува кои сме, какви сме, откъде сме дошли, какъв ни е етногенезисът. От стари люде знам, че нашите пра-пра-деди са дошли от Средна Азия, както и българите, скандинавци, японци….
Когато са дошли на тези територии, Рестелица и Брод не са били населени. Зли поток било първото населено място в Гора, а Рестилица било място за кошари. Рестелица на средноазиатски означава рядко населено място, колиби.

Да видим къде има горани. В Косово има 20 села,

в Албания са 9 села, имало е повече, но са били асимилирани. Има села в Голо Бърдо, в Македония до границата с Косово – 2 села, в Горна река, Македония, 6 села говорят горански, в Долна Река, Македония, 25 села, в Полог – 48 села, има в България, Гърция… В Интернет намерих много горани и на другия край на света, те са много повече, отколкото на Балканите. Глобално това са хора, които се усещат като горани, имат свой специфичен език и култура, антропологичен вид.
В Сърбия пишат, че сме сърби, в Македония, че сме македонци, в България – че сме българи, в Румъния – че сме румънци, в Турция – че сме турци, арнаутите смятат, че сме албанци. Всички казват “гораните са добри, те са наши”. Всички ни обичат, а никой не ни мрази. Трябва ние, гораните, сами да разберем какви сме всъщност.

Нима името на Рестелица не идва от историята с двамата братя Драго и Ристо?
Не, не е. Не идва от Драго, а Dar-agač, Драгаш е късно име. Дар-агач означава „честак” (честа гора, гъсталак, орман) в средноазиатските езици, където е нашата и вашата прародина. И днес ние старите горани казваме за Драгаш – Драгач, което всъщност идва от Дар-агач, това е наша стара дума.
Името на село Зли поток е Ъзли поток, което значи бърз поток, защото тук има река. В славянските езици няма “ъ” в началото на думата и така е станало Зли поток. На нашенски няма да е Зли поток, а Злов поток. Името Кръстец идва от кърище, къръш за ломене.

Гораните се определят и като българи,

идват в България, чувстват се добре и искат да работят и живеят в нашата страна. И преди е имало горани в България. Разкажете какъв е споменът за живота в България?
Имало е много горани в България, с чифлици, имоти в полетата, работили са в градовете. Когато България е воювала срещу Турция и са призовавали “Убийте турците!”, много горани са били вземани за турци и са пострадали. Така в бивша Югославия са призовавали “Убийте албанците”, и са пострадали гораните, които били вземани за албанци. Ние винаги сме страдали от всички. По време на войните един наш, който е бил сладкар в България, е убит, защото му намерили 100 килограма шекер. Нашите горани са се опитвали да дадат сладко, а са получавали неразбиране, гледали са ни като врагове.

За първи път чувам такава история. Гораните са ми разказвали със симпатия за живота на техните предци в България. Дайте ми повече подробности за това убийство.
По мирна доба излизаме на повърхността, но като се намеси политика и започне война, вече не ни гледат като горани, а какви имена имаме. Тогава нещата се решават според имената.

При война винаги е ирационално…
Ние не сме имали наша държава майка и затова сме страдали при всяка война. Днес е пълно с горани, които са зарязали бизнеса си в Словенското Приморие, Хърватска, Босна, Черна гора, и Косово. Взели са им бизнеса, дюкяните, инвентара.

Узурпирани или продадени?
Ние, гораните, където и да отидем, през мирно време излизаме на повърхността, но като нещо се обърка, никой не се отнася към нас като към горани, а ни гледат по имената. Няма кой да ни защити и ние страдаме. Преди сме бягали в Турция, сега нашите бягат към Западна Европа. Където и да идем, ние сме добре приети, никому зло не мислим. Ние сме космополити, не гледаме раса, цвят, кротки люде сме. В нашето сърце няма място за омраза. Горанин вот свое сърце нема места за мързене. Во горанско сърце место за мързене няма.

Все още пазите патриархалните ценности. Докога?
Полека лека ги губим. В Гора вече има и европейски ценности. Много горани нехаят за своя горански език. Ако живеят в Белград, говорят на сръбски, ако живеят в Македония – на македонски, в Албания – на албански. Ние сме гъвкав народ, но всъщност полека лека губим своята специфичност.

Губите специфичност, слизайки от планината, долу в ниското, така ли?
Културата е нещо относително, произлизащо от верското убеждение, което при нас избледнява и съответно избледнява и усещането за принадлежност. Ако няма как да я свържеш с родния край, полека лека я изоставяш, включвайки се в системата на други народи. Това е пагубно за Гора и гораните. Ние не сме горанци, а горани! Горанците за нас звучи подигравателно, магарци или горанци, наложили са ни го наши горани, включени в политическа система…. Ние сме горани, говорим горански. Ние имаме език, не сме никакви наречие нито на сръбския, нито на българския, нито на македонския език. Досега съм събрал 66 хил. горански думи от цяла Гора в Косово и Албания, имам още толкова материали. Нашият език е много богат. Например за кибритена клечка – „шибица” на сръбски, има много горански думи: кибрит/”чибрит”, „цракало”, „чирта”, а най-старата горанска дума е „евза”, което на средноазиатските езици значи домашно божество вътре, като икона при християнството. „Ев” значи къща, “за” означава вътре. Нашият горански език е по-богат от българския, сръбския, македонския и румънския език. Аз събирам речник на горанския език над 40 години.
Горанско-албанския речникът на Назиф Докле казва, че горанският е наречие на българския. Аз казвам обратното, че българският е наречие на горанския език. Но ние нямаме граматика, имаме 37 букви, но нямаме азбука. Мифтар Аджеми (създателят на „нашиница”, азбука на нашенски – бел. авт.) няма никаква връзка с Гора.

Местните хора ми обясниха, че в Зли поток има обичай, в който младите мъже обличат женски дрехи, за да покажат, че имат годеница.

Какво е точно “джамбала”? Вероятно е свързан с шаманизма?
По-късно “джамбала” приема облика на ислямизма. Ислямското население приема и започва да го практикува. Аз бях един от хората, които организираха празнуването на “джамбала” тук, в Зли поток. Шаманизмът все още присъства в Зли поток и в цяла Гора и няма никакъв начин да се изкорени. Това е прастара религия, която нашите предци са донесли тук във времената преди Христос. В нашите горански „джубета”, ушити с мъниста, има много шаманизъм.

Джамбала е много стар празник на младите мъже,

отпреди 9000 години. В средноазиатските езици „джан” значи душа, „вула” – да намериш, да откриеш, „джамбала” значи везати душа. Днес “джамбала” има в Азербайджан, в Средна Азия, а турците нямат такава дума. Как е дошла тази дума при нас, в Гора, ако не чрез миграцията. Навремето аз организирах “джамбала”, оставях си работата в Белград, за да участвам в джамбала тук, в Зли поток. Всички млади горани оставяха работата си, за да дойдат в Гора на “джамбала”, толкова важен беше този празник за младите момци, за ергените.
Първо, се договаря датата на празника, обикновено това е в края на юни. Това е манифестация на богоприродата на природата, на младите момци, които иска да се запознаят с девойки. Преди джамбала е бил чисто езически празник, който впоследствие става ислямски. При мюсюлманите, в нашите горски села не е бил позволен контакта между девойките и ергените, имало е правила, които не може да се нарушават и затова те са разговаряли нощно време – момъкът под балкона на девойката. Ако аз съм харесал няколко девойки, но не съм решил за коя ще се оженя, решавам някоя нощ да поискам нещо интимно от девойката – част от облеклото, шамия, скутач, пояс… Ако девойката ми изпрати някоя своя дреха, това е интимен знак, равносилен на това да имам интимен контакт с нея. Този знак не се е променил с годините – ако девойката ти прати дреха, а ти я приемеш, хората ще видят, че си зает, че имаш девойка. Обичаят “джамбала” не е бал с маски, това не са никакви маски. Патриархалното възпитание не е позволявало девойката да има контакт с момъка, ако някоя девойка е имала контакт, никой момък вече няма да я иска. Ако девойката прати своя дреха, гласува голямо доверие на момъка. През нощта той ходи из селото с тъпани, за да дари „бакшиш” (дарове) в масло и шекер. Купувал се е вол или овен, които се готвят в състезанията на бърдото “Морава”, където момците се състезават да хвърлят камък, бягане, скок на дължина. Идвали са момци от други села да се състезават и на безплатен обяд – чорба, фасул, яхния, грис халва. Това не е маскен бал, момците изобщо не са криели лицата си зад маски. В старо време “джамбала” се празнува през юни, а не през май, както е сега. Сега е изгубен старият начин на отбелязване, днес от “джамбалата” не е останало и “дж”-то.

Когато през 2000 г. сте ходили на „хадж” в Мека и сте се срещнали с мюсюлмани от цялата “умма”, вероятно сте видели и уахабити.Каква е разликата, която усетихте между мюсюлманите от Гора и тези от Близкия изток?


Не съм контактувал с такива мюсюлмани. Контактувах с хора, с които имах език за комуникация, с хора от Мала Азия. Нямаше много време за контакти, имаше и езикови бариери. Най-лесно ми беше с турски език, защото знам турски, както и с албански. В този момент изобщо не е важна разликата, нямаш политическа определеност, ходиш да задоволиш свои духовни потребности, това е нещо друго. Истинският хаджия няма време да мисли и за своята къща. Аз отидох на хаджилък, изпълнявайки моя дълг на мюсюлманин, един от петте стълба на исляма.
Аз имам право да кажа, че съм мюсюлманин или християнин или евреин, или протестантин, има секти в християнството и исляма. Ако Бог позволява аз да съм такъв, какво мога да имам срещу неговата воля? Въобще не ме притеснява кой каква религия изповядва. Ако някой е без вяра, комунист, и това приемам, защото това е негова воля. В исляма има сура, която забранява всяко насилствено приемане на вярата. Приказките за разпространение на исляма с огън и меч не са верни, защото това противоречи на Корана. Ние не сме кой знае какви вярващи, но каквото знаем, го знаем. От нашето село има доста хаджии.

Тук е имало шаманство, богомилство, ислям…

В Рестелица има тюрбе, не е бекташийско, никой не знае какво е. В Зли поток има стара джамия от VІІ – VІІІ век, разрушена по време на цар Душан, когато тук разпространявали християнството. Когато османлиите дошли тук през ХІV век, я нарекли Берат джамия, защото била обновена. Това е стар обект, обновен през ХІV век, има декрет за това.

Как приемате бошняците горани?
Гораните изобщо не са бошняци, нямаме никакви прилики с бошняците. Общото е нашата вяра, исляма. Нашата софра, нашите носии и езикът ни са различават от тези в Босна. Ако говорим за политика, на нас ни отговаря да имаме хора в парламента в Косово, тук няма проблем. Но е проблем, ако кажа, че съм горанин бошняк. Няма бошняци горани!

Рамадан Хаджия, вие пеете горански песни. Изрецитирайте текста на хубава горанска песен?
Много са. Ще ви прочета нещо за горската песен, включено в моята книга „Седефна тамбура”, което е на горански: „Горска песна дава: Шефак, айдънлък и милосен ахляк-характер, за свакого, а най-полйче за горски бешериат. Амм и за само сърце горско що чука и що зачукуйе йош по бърго во гърди, ка че чуйе горска песна. Дека оя далге руханийе (душевне вибрацие) ге упазуйе само горанин, ма кеде да йе, па и студен да биде ка змия, и свой език и мемлекет (роден край) да позабраиф, ама ка че чуйе горски мелос, че упази търпнайче пот кожа, що давайе свилйене далге (импулс, вибрации) ду само сърце горско”

На сватбата на Рамиза и Мехмет

В Зли поток, както в повечето села на нашенци в Гора има адет всички да ходят на обяд, когато има сватба. Когато в селото има гост, той също е канен на сватбата и трябва да “късне”, казва Рамадан Хаджия и настоява да ме заведе на сватбения обяд. “Селям алейкум”, поздравява мъжете, седнали отвън. Отвръщат му с: “Алейкум селям”. “Евлия Челеби й е меслек”, колега по занаят, представя ме Рамадан Хаджия и дава указания да отида при жените, башка..
Младоженците Рамиза и Мехмет живеят във Войводина и са дошли да направят сватбеното тържество по горански обичай в родното си село. Веселието е в каменна къща, каквито са повечето къщи в старо село, долната част на Зли поток. На сватбения обяд мъжете са на дълга трапеза отвън, аз стоя с жените в една соба на приземния етаж на къщата. Обядът завършва с обща молитва за берекет. На втория кат е грижливо нареден чеизът. Булката няма налепени пайети по лицето, жените обясняват, че този вид грим го е имало на сватбите в по-старо време. По икиндия настава време за “Машалла”. Идват роднините от Рестелица. В центъра под джамията се прави голямо хоро, на което няколко пъти ме подканят да играя и аз:“Що се срамиш ти?”.

На гости на фамилията Мазлами

“Според мен горанският е близо до българския”, коментира Ибрахим Мазлами, който слуша с голям интерес моя разговор с Рамадан Хаджия „Тук от ІХ до ХІІ век са владели българите, това са 300 години. Вие сте имали ханове, хан или кан, хърватите имат бан, това са названия от Средна Азия, където е бил център на културата и откъдето има миграция. Бул-гар означава изследовател, някой, който гледа, търси, вижда. Сърбин означава жетвар. Думата хубаво идва от “хуб” на персийски, което означава добро”, обяснява езиковото сходство Рамадан Хаджия.
След сватбата просто не мога да се откъсна от гостоприемството на нашенци от Зли поток. Като разбраха, че нямам с какво да си ходя, Ибрахим и съпругата му ме канят да пътувам с тях надолу към Драгаш.


“След войната беше много трудно да се живее в Косово. В Прищина беше катастрофа, както и в другите градове – Джаковица например. Призрен е един от най-добрите градове, свободно можеш да контактуваш на който и да е език. Приехме бошнячеството, само да не бъдем едно, друго или трето. Можем да приемем бошнячеството, щом е изгодно да имаме депутати в парламента, училища, образование”,
обяснява Ибрахим Мазлами, докато пием турско кафе на двора на къщите.
Накъдето погледнеш, е все зелено, из планината има билки “морач”, чието име идва от “морава”, както се казва и синьо-зеления цвят, мехлем за очите. Наоколо стари каменни с панорама към планината. Зли поток е живописно село, което носи планинската атмосфера, няма къщи прогимназии като в съседното село Рестелица, където са “като китайци” по думите на една от жените. Отсреща се виждат пасища, но добитъкът е намалял. В селото има 106 крави, малко кози и коне. Едно време е имало 3 – 4 хил. овце, сега са около 400. Прочутото “шарпланинско сирене” се прави само за домашни нужди, както и “метеница”, мътеница.
Фамилията Мазлами са музиканти, мъжете свирят на тамбура, на тъпан, имат записани музикални дискове. Докато пием кафе, жените от фамилията Мазлами носталгично обясняват, че сегашните сватби са “като “джамбала” няма ред, всичко промениха, защото хората имат малко време”. Едно време Зика гримирала невестите на сватбите, украсявала лицата им с мъниста и пайети, но сега тази естетика е отпаднала и може да се види само на стари снимки. Разглеждам семейния архив от сватбени снимки на фамилията Мазлами отпреди 35-45 години. Горанските невести имат красива украса на главата, която е като корона, лицата им са украсени с пайети, гримът е като маска. Позволяват ми да направя копия на снимките.
В колата на Ибрахим са сложени домашните хранителни продукти и за пореден път се сбогуваме с цялото село, преди да тръгнем към Драгаш и Призрен. „Вече 20 години пътуваме непрекъснато от Призрен до Зли поток”, обяснява жената на Ибрахим. Те се прибират в Призрен, защото къщата ми не е сигурна, има много кражби. Минаваме край село Глобочица, което е свързано с Белград, отляво се вижда село Борйе, което е в Кукъска Гора. Границата с Албания вече не се охранява. В Зли поток идват да работят майстори нашенци от Албания. Самите горани от Косово преди са били на гурбет в бивша Югославия, всички имали дюкяни, но после тръгнали по Западна Европа.

Длъге уши бабо(Кулак Баба)

Имаф йен дервиш стар, во йено теке. Дервиш дур биф млат чиниф хизмет во теке йеному шейху, ама ка остареф, а за хизмет неспособен, шейх му рече:
– Слушай ти, дервишу стар, ево ти йено магаре старо и нещо паре да ти се найдет за старос, и во йена торба нещо за йеденйе, иджи ке ти виджет очи и магара ке че те онесе и не се врачай текра, дета ти текра не си за работа.
Дервиш стар вели во себе:
– Дур сом биф млат, сом биф хубаф за хизмет, а сега сом остареф, несом за работа, па демек: „Хайде ти, скърши шия, дефол ти глава”!
Зеф торба со яденйе и магаре старо за оглаф, търнаф ни само не знъф ке да иде. Ходаф, ходаф ка за ке мемлечет свой, хесапиф да се врати во село свуйе. Таке яхнаф на магаре и полйека-полйека стигнаф ду некуйе место, а магаре оретчело да ходи па йедва ноге ге менуйе и на край се склиока на сам пут, пана со дервиша во йен батлак. Дервиш зе да го дига, ха да не стане, ама оно, пкойкало, не мърда. Дервиш зе да жела, що че работа сам, стар, а далйеко и от грат и от село свуйе, на чистина, во равница.
От некуе време сешиф да га закопа туе негде покрай пут, да му се одужи що го донесло ду туе.
Ископа мека земна и го напокри со земна, и му надойде на жела: дека остареф, и що йе далйко от свуе село, а не може да ходи и що го истераф Баба шейх от тече, дека туе имаф и да яде и да пуе и да спие, све бадиява. Сега що че работа: и на глас зе да жела.
Елйе, туе заминуйет некуйе пазарджие и го прашаха:
– Ей бе, аджо, що желаш туе покрай гроп, кой ти умреф?
– Ми умреф Кулак Бабо, па затия желам.
И пазарджие му фърлиха на гроп некой грош тогошен и заминаха. По них проходжае друге и друге, и сви му фърлиха по некой грош.
Дервиш баба, ка видеф туе пануе некой грош, решиф да ночева туе. И вутрото таке инсан фърлия некой грош- Решиф туе да остане и напариф йена колибица покрай магаречки гроп. Сваки ден он че сене покрай гробот и чека путници туе що проходжайе. Йене путници го прашалйе що гроп й е и що се чини себап? Он им рекоф/
– Овде йе закопан Кулак Баба и испунуйе инсанске желйе.
Тая маменица се прочула, и инсан зеф да иде и помощ да тражи отд гроп магаречки.
Ден за ден инсан иде и паре остава. Дервиш Баба туе напраиф куча и собраф друге джанили около себе. Кулак Бабин гроп постана на далйеко чуйен.

Ramadan Redžeplari, „Čekmedže. Meseljina-Masali-Prikažne (Istiniti – Mitski događaji-Price i basne), Prizren, 2005, ISBN 9951-8629-0-X (оригиналът е на латиница – бел. авт.)
Текстът е килиризиран фонетично от Таня Мангалакова

Повече снимки от пътуването може да видите във фейс бук страницата ми
http://www.facebook.com/people/Tanya-Mangalakova/629498965#!/album.php?aid=200550&id=629498965

Край

Автор: Таня Мангалакова

Снимки: авторът

Ндебеле (Южна Африка) 7

Ндебеле (Южна Африка)

Днес ще отидем до Южна Африка. Домосед ще ни заведе на местен празник, който всяка жена от народа ндебеле трябва да отбележи веднъж в живота си. Приятно четене:

Ндебеле (Южна Африка)

Празник в Ндебеле, Южна Африка

С трупани през годините връзки в Южна Африка получих изключително рядка за покана да присъствам с фотоапарат на традиционно домашно празненство отвъд расовата бариера. Шансът е още по-голям, защото става дума за женско гости и то у народа ндебеле, който далеч не е най-многобройният, но пък се слави с най-тежките и яркоцветни традиционни женски носии в региона. И характерните геометрични мотиви, с които на теория разкрасяват къщите си.

Мпумаланга, Южна Африка

Мпумаланга, Южна Африка

„На теория“ е ключова фраза, защото въпросните къщи съществуват само в един-два етнографски музея на открито, край които по две-три навлечени цяло африканско лято с дебели вълнени кафяво-жълто-синьо-червено-зелени одеяла жени се опитват да продават мънистени ръкоделия на туристите.

Мпумаланга

А след работа захвърлят одеялата и се прибират в нормалните си безлични обиталища в съседния тауншип. Че има нещо гнило в традиционността на стила на изписване на къщите, вече ми беше станало ясно. А именно, че оригиналните мотиви са събирани и подложени на обработка от бели художници в старата Южна Африка и наложени като „традиционна“ култура в рамките на някаква държавна политика. Затова са и останали само в музеите. Подобно на Филип Кутевския принос в бълг