Пингите в Словения (2): Шкофя Лока
Вили продължава с пътуването си до Словения – миналия път достигнахме Любляна с автобус, а днес сме в едно от средновековните градчета – Шкофя Лока. Приятно четене: Приключенията на Вили в Словения Пингите в...
Автор: iaia
Пингите* в Словения (1): Пътуването
Вили отдавна не ни беше писала за приключнията си (да са живи и здрави неописаните! 😉 – сега е решила да компенсира с една разходка до Словения. Какво ли ще ѝ се случи на...
Германия на влак
Колкото и да не ви се вярва, но в последните години най-туристическата страна в Европа стана Германия (Оооо, Шан-з-Елизе! Не е Франция вече…) Днес Вили ще ни даде идеи и акъл как да се...
AH, GÜZEL İSTANBUL! /Ах, хубав Истанбул!/
Христос воскресе, мили читатели! Пожелавам ви всичко най-хубаво, да сте живи, здрави и да можете и да искате и да можете да искате да пътувате 🙂 Днес Вили ще ни води на фестивала на...
Малките градчета на Тоскана
Красота, казвам ви, красота! Вили ще ни води из почти напълно неизвестни градчета на Тоскана. Е, не съвсем неизвестни, но таман сега е времето да разберете 🙂
Приятно четене:
Малките градчета на Тоскана
Италия е един изключително приятен микс от разнообразна природа, история и традиции, архитектура и изкуство, храна и вино, симпатични хора. Но може би една от най-впечатляващите и най-запомнящите се представи за Италия е образът на Тоскана с нейните красиви пасторални пейзажи, селскостопански ферми и накацалите едва ли не на всеки хълм малки средновековни градчета. Само че повечето от туристите, които идват тук, са привлечени от това, че Тоскана е люлката на Ренесанса и целта им е най-вече Флоренция. Но всеки, който се “излъже” да се разходи из провинцията, остава очарован.
Да допуснем, че вече сте видели Флоренция, Пиза, Сиена и Сан Джиминяно. Е, сeга ви каня на много кратичка разходка в три малки и по-неизвестни градчета на Тоскана. Но това в никакъв случай не ги прави по-безинтересни 🙂
Кортона
Кортона е едно от най-старите средновековни градчета в района. Чентро сторико, или старата част на градчето, е кацнала на един хълм, от който се разкрива чудесна панорама, която стига дори чак до езерото Тразимено. Новата част се е разпростряла около жп гарата под хълма. Старата Кортона обаче е интересна. Мога да я определя като едно романтично и сладко градче и мисля, че си струва човек да се отбие от пътя си заради него.
Кортона
И какво да прави там?
О, нищо изискващо специални усилия – разходка из живописните тесни улички, зазяпване по арки, врати, прозорци и фасади, да се наслади на панорамите към околността. После да пийне едно кафенце или да обядва в някоя тратория. Например на пиацата с Кметството, хем докато си хапваш, можеш и да наблюдаваш какво правят хората в тосканската провинция 😉
После какво? Ами, няколко снимки, с големи усмивки хем пред магазинчето с надпис “Капели и омбрели” /шапки и чадъри/ в единия край на пиацата 😀 А защо не и една бутилка местно вино да си купите от енотеката до траторията?
Из уличките на Кортона
А кортонци се гордеят и с това, че преди десетина години в тяхното градче е сниман романтичният филм “Под слънцето на Тоскана”. Има го с превод в zamunda … E, на мен ми се видя по-скоро драма с леека романтика. Става за гледане, обаче, хич не е досаден. Впрочем, във филма има по някой кадър и от Тоскана, Позитано и Рим.
Кортона – В далечината се вижда малко от езерото Тразимено
За разлика от повечето други градчета Кортона си има
Театър и Музео Диочезано
Вярно, малък музей с малка колекция, в която обаче има творби и на ренесансовите майстори Синьорели и Фра Анджелико. Всъщност, грешка, има и още един музей –
Музео дел Академия Етруска,
който е разположен в бивше палацо и има смесена колекция от разнообразни картини, етруски артефакти, бижута и… египетски мумии, моля ви се!
Колоди
На около 15-20км от Монтекатини Терме в посока Лука, се намира градчето Колоди.
Навява ли ви някаква асоциация това име? 😀 Да?
Ето го и него! 😀
В Колоди ви посреща ви един огромен Пинокио
Да, то е родното място на дървеното човече Пинокио. По-точно е родното място на майката на автора, Карло Колоди (това е псевдонима му).
Благодарение на хитовата детска книжка “Приключенията на Пинокио”, малкото сбутано далеч от главния път градче днес е известно. Всъщност за неговата известност допринася и специално създаденият
Парк Пинокио
И, ако сте с деца, или детето у вас все още е налице, спокойно можете да се отбиете в него и да се позабавлявате. Защото навсякъде из парка има фигури на героите от детската приказка, езерца, въртележки, атракции…
Мисля, че поне един час в този парк би бил доста запомняща се емоция за малчуганите (от 2 до 102 г. 😉
А защо Пинокио е Пинокио, знаете ли? Ееми, щото е дървен! 😀
Наистина, името му идва от “pino”, което е “бор” на италиански. Но в руския превод на приказката дървеното човече се казва Буратино. Е, може да се каже, че и това име е вярно, понеже Пинокио е дървена кукла, марионетка. А на италиански тези кукли се казват “буратини”. Та, тé така, тé 🙂
Ако пък вече сте пораснали и “по-възвишени”, пак няма да ви е скучно в Колоди, защото тук има и една чудесна ренесансова вила
Палацо Гарцони
с хубави барокови градини: много цветя, фонтани, статуи, интересни стълби, басейни, птици, пеперудки…
Из градините на Палацо Гарцони – палацото е онази голяма сграда на високото
Ако искате, накрая може да се изкачите и до кастелото на баира и да се насладите на панорамата долу.
Малко от най-старата част на Колоди – кулата отзад е от крепостта
Паркът Пинокио и Палацо Гарцони са един срещу друг. Наблизо има и голям паркинг (платен).
А преди да си продължите по пътя, що да не си купите някоя дреболийка за спомен от магазинчето La bottega di Geppetto (Работилницата на Джепето) 🙂
Тя е точно там, на центъра е, до барчето La brocca della fata /Стомната на феята/
Пък и защо да не пийнете по кафенце и с една топла Focaccia alla pinocchio (фокача ала пинокио) със солчица и розмаринче – спокойно бе, не е дървена 😀 Напротив, хапнете си я, ей така, без нищо друго, като топъл геврек с кафенцето – мноого е добре. Гаранция! 😉
Мда, като цяло май всичко тук е в синхрон с приказката 🙂
Да изплакнем още веднъж очи в градините на Палацо Гарцони
Сансеполкро
Сансеполкро е също неголям град и е едно от най-старите селища в Тоскана. Той е с богата история, интересен, спокоен и приятен, без тълпи от туристи. Освен това се гордее, че е родно място на известни личности от Ренесанса, сред които художникът Пиеро дела Франческа. Неговият шедьовър Възкресение /Resurrection/ понастоящем се намира в общинския музей Чивико.
Пиеро дела Франческа – увековечен с четка и палитра
Името Сансеполкро означава “Свят гроб” /Божи/. Селището е наречено така още от основаването си, защото хората, които са го създали, били поклонници, дошли от Светите земи и донесли със себе си камък от църквата при Божи гроб. Така че може да се смята, че сюжетът на картината на Пиеро дела Франческа е като препратка към името на града.
Освен, че се смята за много ценна, картината се прочула още и с това, че по време на II св. война един британски офицер от окупационните войски, Антъни Кларк, по време на сражение, когато получил заповед да обстреля и разруши града, ненадейно си спомнил, че няколко години преди това бил чел една книга за Сансеполкро и ренесансовата картина “Възкресение”.
Човекът по принцип не бил кръвожаден и не одобрявал отнемането на човешки живот, и изобщо воденето на войни. Освен това бил и достатъчно интелигентен, за да се светне, че въпросната картина е един от световните шедьоври. И наредил на своя глава прекратяване на сражението. Впоследствие се разбрало, че заради приближаването на група италиански партизани немската войска се била оттеглила. В крайна сметка Сансеполкро не пострадал, както и шедьовърът, а благодарното население впоследствие обявило офицера за герой и кръстило една улица в града на името на Антъни Кларк.
Из уличките на Чентро сторико
Макар и не голям град, в Сансеполкро има няколко музея: Общински музей, Музеят Балестра, Музей на стъклописа, Музей по естествена история, Музеят на дантелата и
Музеят Авока
Този, последният, е малко необичаен, в смисъл, че по-рядко се срещат подобни музеи, но е много интересен и приятен музей. Има колекция от растителни артефакти и проследява развитието на медицината и фармацията. Освен това разполага със стари книги и справочници /от преди векове/, стари аптекарски съдове и инструменти, както и колекции от лечебни растения. Има и една малка секция “Отрови”, която, разбира се, е под ключ и има достъп само с гид.
В музея Авока
Витрини със стари хербарии, стари фармакопеи, стари книги
Към музея има и магазин за билкова козметика и билкови лекарства, тоалетни принадлежности и литература.
Работно време:
април-септември: всеки ден с почивка по обед от 13 до 15 ч.
октомври-март: затворен в понеделник
вход 8 евро; групи от поне 5 човека – 6 евро
Из Сансеполкро
Из Сансеполкро
Не е задължително непременно да знаете езика на местните. Те са добронамерени и ще се постараят да ви упътят. А доста от по-младите хора могат да говорят разбираем английски.
Удобно е, да, но не необходимо непременно да разполагате с кола. ЖП мрежата в Италия е много добре развита, както и автобусният транспорт. Няма проблем и с нощуването – има хотели от всякакъв калибър, къщи/вили/ферми, предлагащи нощувки. Достатъчно е да имате малко време и пари, и много повече желание за приключения (в добрия смисъл) 😉
И малко гледки и пейзажи от Тоскана за ценителите, ето тук
Автор и снимки: Вили
Автор: Вили
Снимки: авторът и Анжело
Други разкази свързани с Тоскана – на картата:
За подробности кликайта на ЗАГЛАВИЕТО горе!
За Тоскана, за Флоренция, за виното и Медичите
Днес отново ще ходим до Италия и красивата ѝ област Тоскана. Този път наш водаш ще бъде Вили.
Приятно четене:
За Тоскана, за Флоренция, за виното и Медичите
още съвети за пътуване
Уж нямах намерение да пиша точно сега каквото и да е, но пътеписът за Тоскана миналата седмица ме “ръчна”. Още повече, че накрая в коментарите имаше и конкретно питане към мен. И… ‘ми дойде ми отвътре, вместо отговор-коментар, да пусна отделен пост с малко обяснения и препоръки и от моя милост 😉
А Тоскана е благодатна тема. И мисля, че не са много хората, които биха оспорвали твърдението на италианците, че “Italia e bella”, a “Toscana e molto bella”.
Доколкото аз съм пътувала из Тоскана, смятам, че тя е едно място, което определено заслужава внимание, независимо какви интереси ви водят към нея. Защото Тоскана означава прекрасни пасторални пейзажи, много история, стари традиции, богата култура, хубаво вино, вкусна кухня… И спокойствие. Просто в Тоскана сякаш времето тече маалко по-бавничко. Или на мен така ми изглежда(ше).
В Тоскана историята и културата са много тясно преплетени. Неизброими съкровища на архитектурата, скулптурата и живописта блестят или се спотайват не само в големите градове, но и в малките средновековни градчета, накацали по хълмовете. И фактът, че именно тосканският диалект е приет за официален литературен италиански език е красноречив, нали? 🙂
Като че ли най-най-почитани от туристите места в Тоскана са Флоренция, Сиена и Пиза, след тях се нареждат Волтера, Сан Джиминяно, Арецо, Лука… Всъщност, ако човек разполага с повечко време и с кола, емоцията става определено много по-добра 🙂 Защото Тоскана е всъщност и една голяма емоция, изпълваща задълго душата с красота и удовлетворение.
Безспорен фаворит, като забележителност във всяко отношение, е Флоренция.
Фиренце, както й казват италианите, е столицата на областта и културната столица на страната.
Флоренция е впечатляваща със старовремските сгради и достолепните палацо, с тесните улички, църквите, пиаците, Арно и мостовете, меко заоблените хълмове наоколо… Флоренция е удивителна с огромното си културно богатство. Флоренция е малко стряскаща с високите цени. Флоренция е изнервяща с тълпите туристи из нея… Но всичко си има цена, нали?
Ако приемем, че сте хора със средни или дори бюджетни възможности, но обичате и искате да пътувате, ето моите препоръки за Флоренция:
Къде да спим
Аз използвам Booking.com за резервации и го препоръчвам. По принцип си избирам хотели, които да са до или в близост до гарата или автогарата, а обикновено те са една до друга. Имайте предвид, обаче, че във Флоренция гарите са три. Но, ако не съм зависима от транспорта, което е определено по-удобно, тогава по-добър вариант, особено за големите градове или силно туристическите места, са околностите на разстояние около 20-30, до 50 км.
- =>В самата Флоренция хотелите са целогодишно скъпи. Няма висок/нисък сезон, та затова по-добре спете на разстояние от Флоренция. Принципът е, колкото по-далече и по-зачукано, толкова по-евтино, при еднакъв стандарт.
- =>Нощувките в тъй наречените “агритуризмо” хотели/къщи за гости/ферми, всъщност у нас са познати като “селски туризъм” (мисля).
Само че в Италия често те са по-скъпи от стандартен градски хотел 2-3*. Някои дори са доста луксозни и още по-скъпи. Този тип настаняване си има всичките съвременни удобства, някъде дори и басейн. Обзавеждането на стаите за нощувки в повечето от тях не е строго хотелско, а по-скоро като в уютен дом – по-просторни стаи, някъде има и комфортен кът за сядане, подробности от рода на дантелени пердета, огледала, цветя, картини, широка баня, често и с вана и т.н. Но този приятен домашен уют, както казах, се заплаща.
А как ще познаете дали една къща, която практикува агритуризъм, е просто хотел или е ферма, приемаща гости за преспиване? По това, че ако е ферма, в заглавието й по всяка вероятност ще има думата “подере” /ферма/. Ето адрес на една “подере” в Тоскана, само примерно, за ориентир:
http://www.agriturismoristella.it/web/
Значи, под “ферма” не разбирайте непременно селски имот, в който се отглеждат крави, гъски, свинчета, чушки и домати. В тези ферми те може да са странична дейност, касаеща изхранването. Основната им дейност са лозята, маслините, житните култури или нещо друго, за чието отглеждане се изисква голямо пространство.
Също характерно е, че такова настаняване се практикува встрани от магистралите. Из Тоскана тези къщи са сред полето или по хълмовете, обикновено в близост до второстепенен път, но понякога са и на 2-3 километра от него, като до къщата се стига по самостоятелен път сред шпалир от кипариси. Предполагам, тези пътчета са частни, понеже тръгват от отбивка от междуселищният път и завършват точно пред къщата, а наоколо е поле или лозя. Кой да ги стопанисва, освен собственикът на имота?
При този вид настаняване се предлага от нощувка със закуска до пълен пансион като храната се приготвя намясто и се използват много местни продукти, които се отглеждат в същата ферма или някоя друга в близост. Винаги е възможно, ако човек поиска, да участва лично в приготвянето на храната в кухнята.
За хора, които желаят да се докоснат отблизо с местните нрави и традиции, да разберат как се готвят някои местни ястия, да тренират езика, или просто им е любопитно, този вид туризъм е точно за тях. Атмосферата, в която човек попада, дава възможност за тишина, спокойствие, въобще релакс и, ако целите точно това, си заслужава.
Някои от тези ферми предлагат за консумация и вино, собствено производство.
Но трябва да кажа, че си има и цял бизнес с организирани “винени турове”, които траят около 3-4-5 часа и са на различна цена, зависи какво включват и къде точно ще ходят. Колкото е по-прочута избата, толкова е по-скъпо – естествено. Но си имайте наум за от 30-40 евро и нагоре, на човек.
В общи линии
винената екскурзия протича така:
Товарят те на един автобус, заедно с още един куп желаещи винолюбци, и те откарват в съответната ферма/изба.
Там радостно те посрещат с “Бонджорно! Бенвенути!”/добър де, добре дошли/ и после почват да те развеждат из мазето, като ти изнасят кратичка лекция за митовете и историята, за района, гроздето и виното, евентуално за технологията с няколко думи и колко много го харесват по света точно това вино, тяхното – това с много гордост.
После пускат приятна музика за фон и ти поднасят за дегустация по чаша от няколко вида вино и сиренца и саламчета на клечка, да си замезиш. Обикновено някой чаровен италиано със сто карата усмивка оказва подчертано внимание на дамите, докато наточена рагаца-италиана кътка мъжете. От време на време си разменят местата, но не спират да те омайват колко е “изгодно” да си купиш от самата изба някоя и друга бутилка за спомен или подарък. Ма ке белло, é?! /колко хубаво, а?/ 😉
И май винаги повечето хора успяват лееко да се омагьосат, щастливо да се “отпуснат”, и си купуват… Хм, и аз веднъж бях щастлива да си купя едно Кианти направо от избата 😀 /Пък после си купих и още едно от супермаркета близо до хотела, с две или три евро по-евтино – ама подробности де/
Всъщност накрая всички (или почти) се качват в автобуса ухилени, ефирни и доволни, чува се подрънкване на бутилки и до преди няколко часа напълно непознати хора от различни националности (обикновено) си разменят усмивки и закачки.
Прави са били древните: Ин вино веритас! /Във виното е истината./
Да, де факто, същите вина можете да намерите дори на по-ниски цени на щандовете в супермаркетите в близкия голям град. Но, по-друго си е като има и емоция 😉
Транспорт
В Италия съм пътувала с всички възможни возила, без мотор, колело и каруца 🙂 Транспортът е добре уреден, дори отличен, сравнено с България.
Влаковете са много добро решение,
защото не са много скъпи и са чести. Повечето даже са и свестни.
Подробност – най-евтино е пътуването с регионалните влакове. Реално погледнато, едно разстояние от около 70-80км /може би и до 100/, от гр. А до гр. Б струва, примерно 5 евро с регионален влак и се пътува 70 минути, но ако влакът е интерсити, цената е 9 евро и се пътува 55-60 минути. Много често влаковете са почти дублирани, имам предвид, че примерно интерситото тръгва в 8 ч., регионалният в 8:10 до 8:30 или около там. И така се редуват: единия, другия, единия, другия.
Големите разстояния обаче, да кажем Венеция-Рим, могат да се изминат със скоростен влак за по-малко от 4 часа, но редовната цена е 59-80 евро. Ако се използват регионални влакове ще излезе наполовина, но ще има поне 3 прекачвания и ще се пътува почти двойно.
Като цяло италианският ЖП транспорт е добре развит и често при прекачванията не се чака много, понякога дори само 10-15 минути – слизаш от единия влак, минаваш на съседния перон и се качваш веднага на другия. Ако обаче е около час-два или повече изчакването, което е по-рядко, ето ти възможност да видиш набързо и едно непланирано и неизвестно градче от провинциална Италия 🙂
Апропо, като казах “редовни цени”, се сетих – от тази година (мисля, че от януари) италианските железници въведоха едни много големи намаления за пътуване при високо скоростните влакове и, примерно, за Венеция-Рим има билети от само 29 евро. Но, естествено, има и условия – билетът се купува предварително по интернет и не може да се върне, презавери или преотстъпи и т.н. И в него няма включени никакви екстри.
Междуселищният автобусен транспорт
е /изобщо в Италия/, смятам, също добър. За него имам конкретни впечатления за Кампания, но пък сега става дума за Тоскана 🙂 Та, има автобуси, които циркулират между селищата като имат спирки “до поискване” и на разклоните за фермите.
Всъщност имайте предвид, че извън големите градове едва ли не всички автобусни спирки в Италия /в цяла Италия!/ са “фермата а рикиеста” /спирка по желание/. Когато искате да слезете, наближите ли спирката си, трябва да натиснете звънеца или да кажете на шофьора. Ако искате да се качите от някоя спирка, видите ли автобуса, трябва да му махнете, за да ви спре, защото ако няма никой за слизане, ще отпраши под носа ви.
Има регулярни автобусни линии между големите градове, и международни линии също. Но автобусният транспорт е по-скъп, а в почивните дни е… абе, колкото да не е без хич – доста по-нарядко. Не забравяйте това.
Конкретно за Флоренция:
- =Оставете колите си на паркинг и ползвайте обществения транспорт – уреден е, а в самия град, визирам Чентро сторико, спокойно можете да се движите само пеша, понеже топ-забележителностите са скупчени горе-долу в рамките на около километър (в радиус).Манджаре /ядене/ 😀
- = Такаа… какво да се хапне във Флоренция?…. Именно, да се хапне. Не да се наядеш, да те домързи и да се сплескаш някъде на сянка край реката, преживяйки на фона на Понте Векио. Защото отиваш там, най-вече за да гледаш, а не да ядеш, нали така? А и по-горе споменах нещо за цените във Флоренция 🙂
Знаете ли, едно парче пица върши добра работа. А подобни пицарии за “на парче” се срещат. И се сещам за първото ми такова изживяване, ама то и затова съм го запомнила така ярко 😀
А въпросната пицарийка се намира на стратегическо място, точно в единия ъгъл на Пиаца Дуомо, зад Баптистерията. Разглеждате Санта Мария дел Фиоре, после прочутите врати на Баптистерията, минавате зад нея и вместо към заведенията покрай пиацата, които по обед се изпълват с възбудени американи и инглезе, а може и някои изтървани от групата си джапонезе, наредени на масичките за доене (образно де 😉 ), и се насочвате към споменатата: “Пица, панини…” – не помня целия надпис на табелата над вратата. Но заведенийцето е от типа “тейкъуей” и е на приземния етаж в сграда на улицата – вижда се веднага.
Аз твърдя, че пицата във Флоренция е от най-добрите в Италия.
“На парче” – представете си го: горещо, пáри, с размери около 20х15 см или повече, тънка подложка с дебела, сочна и богата плънка, а отгоре приятно разтопено, щедро количество пармезан. И го продават по следния начин:
Витрина с десетина огромни тави, всяка с различна пица, коя от коя по-богата, по-красива и по-апетитна. За аромата, който се носи наоколо, няма да кажа, че ще взема да се окапя 😉
Пицармена (аайде пак измислих нова дума 😀 ) държи грамаден нож в едната ръка и шпакла в другата, усмихва се и командва: Алора, синьора/синьор, прего! /смисъл: моля, кажете/ – Ти гледаш в тавите и викаш: ъъ, моменто сега… Моменто! – и ловиш уханията… и преглъщаш…
Той се юрва лично да ти помага от зад тезгяха като сочи с ножа във всяка тава и очевидно обяснява какво съдържа съответната пица и колко е “молто белло!” /много хубава/. Ама, нали си е италиано, говори бързо, “на четвърта”, и ако не знаеш италиански… или хм, не добре, коме ме (като мен), то си е все тая… Накрая се спираш на една тава, а той вдига вежди: Куанто? /колко/ – и сочи кантара.
С ръце показваш големината на парчето, колко да ти отреже. Имайте предвид, че пицата е на килограм, а той винаги понечва да отреже по-голямо парче. Викаш: Но, но! Пиколо, пиколо!…/в смисъл за “малко, по-малко”, но (вече знам, че) “по-малко” на италиански е “мено”/… Въпреки това той те разбира – реже, тегли, светкавично я завива във фолио и през това време клати глава, върти очи и бърбори нещо от рода на “Ааа, ма ке белла дона, коме си пуо манджаре кози поко, е?!”/Ааа, ма каква хубава жена си, как може да ядеш толкова малко?!/ или “Ааа, ма ке гранде уомо… и същото…” /Какъв голям мъж си, как може да ядеш толкова малко?!/ 😀 Подава ти и една салфетка, плащаш 3-4-5-6 евро – ееми, зависи колко бързо си реагирал на ножа, и чао!
Първата такава пица, която ядох във Флоренция, беше от точно там. Беше със сметанова заливка и с нещо болонезе ли, тосканезе ли, не знам, не запомних, амаа… както не бях особено гладна, щях да си изям и пръстите. Сериозно! 🙂
Но, когато настъпи моментът да вечеряте, бягайте от Флоренция и пътьом към хотела (който е на 30-40-50 км оттам, нали се разбрахме?) спрете в някое малко и неблестящо рИсторантче в някое малко и не кой знае с какво забележимо градче/селце, настанете се удобно и си поръчайте нещо местно. И непременно с чаша вино. Впрочем тосканската, а и италианската кухня въобще, използва много зеленчуци.
Примерен речник с примерни ястия като пояснение:
прими пиати или антипаста -> предястие; т.е. това им е първо (ястие)
паста – всичко що е от макаронени изделия
ризото ай фунги – гъби с ориз
лазаня – знаете какво е 🙂 Ами, ядат я като първо, а ние я ядем като обяд/вечеря 🙂
Най-вкусната лазаня въобще, съм яла в Монтекатини Терме – изобщо не се сещам как беше името на рИсторанте-то, но помня, че беше из пресечките вляво на Вия Рома.
страчателла – супа от варена паста с яйца и подправки
минестроне – гъста зеленчукова супа – боб, моркови, целина и т.н. според сезона
карабача – това е италианската супа от лук и е типична за Тоскана; за разлика от прочутата френска лучена супа, в тази има и моркови, целина, яйца… демек, не се минават италианите да е само с лук и сирене и препечена филийка.
пиати ди мецо -> междинни ястия
панцанелла – салата от домати с крутони
поррата – манджа с праз (може да бъде и като яхния)
торта ди прошуто е формаджо – с шунка и сирене
секонди пиати – второ (ястие, основно)
риболита – типична местна зеленчукова яхния
бистека ала фиорентина – бифтек по флорентински (много е готин и е просто грях да не го полееш с едно червено сухо. Препоръчвам го. С Кианти! 😉
Изобщо, “второто” най-често представлява едно парче месо /печено, пържено, удушено/ с нещо или пък просто някакви зеленчуци, най-често печени на грил и овкусени, ако искате постна манджа.
долчи -> десерти
сформатини кон… фраголе, карамеле, примерно – нещо като пудинг с… ягоди, карамел
тирамису – знаете го 🙂
торта ди фрути – плодова торта
торта чоколата – шоколадова торта
бискоти чоколата/бурро – шоколадови/маслени бисквитки, сладки
джелато – сладолед
джелато комбо кон фрути – мелба
Силно препоръчвам и торта “Сузана тутта панна” на тези, които обичат сметана – това е сметанова торта, но е страшно лека, въздушна и много вкусна. Супер е! 😉
И след като вече е ясно къде да спим, как да се возим, и малко от манджарето, идва ред и на това, за което най-вече сме отишли във Флоренция.
Хора, вие сте в белла Италия, има много за гледане и не трябва да ви мързи! Затова ставате сутринта по-рано, първи сте на закуската и бегом към Фиренце – около 8-8:30ч. да сте в Чентро сторико.
Защо? Защото тълпите американци, японци, германци, руснаци и англичани, все още се разбуждат и докато се излюпят и назакусват, докато се организират да се понесат из уличките, вие вече ще сте ги прекосили, ще сте си наснимали сума ти снимки без нежелани физиономии в кадрите ви, и ще сте готови да се насладите на едно капучино в някое барче край река Арно, любувайки се на отраженията на сградите отсреща, тихичкото гукане някъде над главите ви и звъна на камбаните на Флоренция.
А после…
Момент! Преди да тръгнете към Галерия Уфици, Палацо Пити или Палацо Векио, преди да се качите на купола на Брунелески или да огледате още веднъж великолепната Санта Мария дел Фиоре или Санта Кроче, нека ви разкажа накратичко защо Флоренция е културната столица и може би най-богатият на шедьоври град в Италия.
Всъщност, ако нямате някакви по-специални интереси, спокойно можете да пропуснете Галерия Уфици. Иначе, не мисля, че си струва човек да виси 2-3 часа на опашка и да плати 9,50 евро за някакви си 20-30 минути в галерията. А се чака толкова много, защото пускат само групи по 20-тина човека, понеже сградата е много стара и ако всичките желаещи да влязат наистина влязат, просто галерията ще се срине.
За мен най-хубавите картини в Уфици са Мадона Манифико (Великолепната Мадона) и Примавера (Пролет). И двете са на Сандро Ботичели.
Мадоната определено ми изглежда като някоя днешна млада, нежна и красива жена с излъчване. Наистина е великолепна!
Примавера-та… Хм, не е лоша, ама не знам защо, то на мен поне не ми изглежда така, но изкуствоведите я смятат за силно еротична картина!?! … Бе, аз ли съм някакъв тъпунгер, на тях ли нещо им хлопа не знам, ама къде я виждат тая еротика чак толкова, къде го виждат тоя толкова много секссс…?
Но аз все пак съм лаик, та както и да е. Факт е, обаче, че всеки ден пред Уфици стоически се реди огромна тълпа и чака, за да се разходи из стаите, в които са ходили “главите” на града и сума ти важни персони преди векове, и да гледа едни картини, които повечето хора не разбират и даже не харесват.
Какво да се прави – познавачите са ги обявили за шедьоври, за които някои маниаци биха били готови да хвърлят смайващи ума суми. Ама не се продават. Италианите пазят културното си богатство като очите си и знаят как да печелят от него. Защото най-голямата и най-трудна валута, валутата на изкуството, е вечна…
Ъъ… не разбрахте какво казах, нещо се омотах ли? 😀
Нее… Не съм и сега ще да поясня:
Значи,
първата банка е създадена точно във Флоренция
A ренесансовото банкерство отначало е било… Ами, нищо сложно, а по-точно нещо ей такова:
Седи си на пазара Марко /да го наречем/ край една маса и търгува с пари – надвиква се, че днес дава 20 флорина, примерно, /тогавашните пари/ на който има нужда, но той ще трябва да му ги върне еди-кога си, да кажем, до празника на Санта Катерина, или пък до Коледа. Но и с еди-колко си отгоре, заради услугата.
На друга маса по-натам из пазара седи Джовани и прави същото. По-натам – Джанлука, Франческо и т.н.
Такаа… На италиански думата “банко” означава “маса, тезгях” и оттам впоследствие по света се разпространява думата “банка”.
Обаче тази търговия с пари си е била доста рисков бизнес /ееми, и тогава!/ и често тези търговци фалирали дори в рамките на деня. Но, когато фалирали, кой от яд, кой заради “церемонията”, показно трошели “банко”-то /масата/. На италиански “ротто” е “троша, чупя, разбивам”. Значи, чупенето на масата на италиански звучи като “банко ротто” и оттук пък идва думата “банкрут”.
Медичите първи се светнали да направят банка, но като институция. И успели, защото имали “железни” правила. Едното от тях било НИКОГА да не дават пари на кралски особи… ‘ми що? щото не ги връщали! 🙂
Обаче по онова време църквата била голяма сила и изобщо всички били страашно набожни и съответно бая се страхували като нарушават божиите заповеди. А даването на пари назаем, лихварството, какво е? Точно така, грях. Смъртен грях, понеже Бог е казал, че човек трябва да печели парите си с труд, а те ги печелели чрез интерес и не правейки нищо полезно. Труупали богатства, а заедно с тях и страх от възмездие.
Обаче в един момент умният Джовани ди Бичи открил как да се измъкне от това.
Съгласно църковната доктрина, можело да ти се опростят греховете, ако направиш нещо за църквата. Та, на Джовани ди Бичи, тогавашен глава на фамилия Медичи, и всъщност от него тръгва възхода на фамилията, му хрумнало, че ако спонсорира някое по-голямо произведение на изкуството за църквата, ще си откупи спасение на душата.
И човекът се размислил: к’во да вземе да финансира?… Ми какво да е, каквоо… Опаа, ето го: онова супер важно нещо,
Баптистерията,
в която всеки новороден гражданин на Флоренция бил кръщаван задължително, без значение дали е богат или беден.
И така, в прослава на Бога, през 1401г. били поръчани прекрасните бронзови врати на Баптистерията.
Джовани ди Бичи бил, естествено, в комисията, която избирала кой да направи вратите. И ето, от този момент, Медичите се забъркват с изкуството.
Комисията избрала Лоренцо Гиберти, който заедно с екипа си направил прекрасните врати. Те били направени от отделни панели и на всеки панел имало пресъздадена по една миниатюра от живота на Христос, съгласно Библията.
Сътворението на тази красота се проточило доста, цели 20 години, но то е защото Гиберти, осъществявайки проекта, създал и напълно нов метод за скулптуриране в бронз.
Скоро след това, благодарение на Козимо Медичи, банка Медичи се разпростряла из цяла Европа, а това носело огромно богатство. Фамилията станала задълго най-мощната фамилия във Флоренция. Но… банка, пари, лихви, божи заповеди, грехове… Душата на Козимо нямала покой.
Е, парите може да не могат всичко, но могат много. И тогава сам папа еди-кой си обещал на Козимо Медичи изкупление на всичките му грехове, ако… построи манастирът Сан Марко.
Не било странно понякога някоя богата фамилия да финансира построяването на някой малък параклис. Но цял манастир? Явно Козимо е имал доста грехове – построил го. Целият! С фреските и обзавеждането! И така си изпрал купищата мръсни пари. Амин.
Финансиране на изкуството станало всеобща практика
Богатите фамилии се надпреварвали да търсят таланти и да спонсорират проекти на цели цикли фрески за стените на църкви и манастири.
В своето време Медичите не просто били покровители на изкуството и не просто финансирали изкуството във Флоренция и из цяла Тоскана, те са създали с течение на времето една нова култура, която променила самото изкуство.
Защото до преди това всичко е било свеждано единствено до обикновено религиозно изкуство – двуизмерно, статично и непретенциозно, обвързано единствено с църквата.
През Ренесанса художниците развиват идеята за перспективата, триизмерността, и картините вече имат съвсем друг вид. Те стават живи, многоцветни и динамични. И много по-красиви и разбираеми.
Но сякаш единствената цел в живота на сина на Козимо, Лоренцо Медичи Великолепният (и напълно си е заслужил това прозвище), била да възлага създаване на изобразително изкуство. Банката му си работела по-скоро на автопилот, а той, понеже обичал своята Флоренция и искал тя да бъде прекрасна, си търсел кого да спонсорира да създаде някоя красота. И за целта създал… Художествената Академия, която била първата в Тоскана, в Италия, в Европа.
Лоренцо е човекът, открил Микеланаджело. Той го спонсорирал да завърши Академията и дълги години бил негов покровител.
Обаче Лоренцо Медичи не си падал много по религията. Повече се радвал на историите в езическите митове от древността. Защото в тях нямало измъчени светци, изпити цветове, грехове и божии наказания, а пространство, въображение, любов и живот.
Затова, почти тайно (че църквата бди!), само за лична “консумация”, Лоренцо поръчал за вилата си Палацо Медичеа в Поджо а Каяно стените и таваните да са във фрески. И това били едни различни, но направо великолепни фрески, които и днес са доста интересни и приятни за окото.
Тези фрески, всъщност, са просто свободна интерпретация на римски и гръцки истории, и на места има… ъъ… чисто еротични моменти. Меко казано 😉 Поради тази причина във вилата можели да ходят само семейството и най-най-верните приятели на Лоренцо. Но много скоро това се превърнало в своеобразна мода и едва ли не във всяко ренесансово палацо се появили подобни фрески… Eeми, като си нямали телевизия хората по онова време, нито канали ХХL 😉
Работно време: Всеки ден без официалните празници 8:30-19:30/лято, до 16:30/зима
В градините може да се разходиш самостоятелно, но в палацото само в група до около 15 човека с гид. Заслужава си!
Всъщност само за около един век Медичите се издигнали от прости търговци и стигнали далеч. Вярно, че по някое време имали и около 20-годишен период на изгнание. Но не загубили богатството си, а то им помогнало после отново да си върнат властта и да продължат напред. И стигнали още по-далеч. Толкова далеч, че дори един от синовете на Лоренцо станал папа, а друг – Алесандро (за който сведенията твърдят, че бил голяма гад), възглавил фамилията, върнал си и властта, и…
И отсякъл монети със своя лик. Това било грубо нарушение на закона и предизвикало скандал, защото според вековните традициите във Флоренция, никой нямал право да сече монети с образа си върху тях. А Алесандро просто пренебрегнал това, което означава, че по това време във Флоренция Медичите са били равностойни на крале.
И понеже кралете могат всичко (по презумция, полага им се), Медичи декларирали новия си статус на благородници на Пиаца дела Сеньория (главният площад) и най-нахално се настанили в Кметството на града, Палацо дела Сеньория (Палацо Векио) и го превърнали в княжески дворец.
Но преди да се нанесат да заживеят щастливо в него, направили… ремонт. О, просто един “козметичен” ремонт, при който покрили стените и таваните на Палацо Векио с фрески в прослава на династия Медичи.
Добри или лоши, факт е, че с парите си
Медичите превърнали Флоренция в един от най-красивите градове в Европа
Те казвали, че не е лошо човек да има пари и няма нищо лошо в това да има много пари.
Но смятали, че ако тази алчност се използва за изкуство, то това не е алчност, а нещо добро. И така превърнали Флоренция в свое собствено произведение на изкуството.
Това, което са направили Медичите, е стигнало и до нас. Ние имаме възможност да го видим, да се докоснем до него, да му се радваме и възхищаваме.
Очевидно, без да осъзнават, те преобразили изкуството. А кой знае, може би с това да са променили и развитието на цивилизацията? Но най-голямата ирония е, че са започнали всичко това, само за да изперат мръсните си пари и да спасят душите си.
Автор и снимки Вили
(компания, спонсор, гид, шофьор и т.н. – Анджело) 😉
Автор: Вили
Снимки: авторът и Анжело
Други разкази свързани със Тоскана – на картата:
Тоскана
Неромантично за романтичния Капри (3): Съвети за пътуване
Вили продължава с поредицата си за остров Капри. Започна се с едно въведение, после ни показа забележителностите на острова, а днес ще ни даде съвети къде-какво-как на остров Капри.
Приятно четене:
Неромантично за романтичния Капри
част трета
Съвети за пътуване
Много хора смятат, че Капри е скъпо място и затова не е за всеки. Нее… Аз мисля, че там е толкова скъпо, колкото и из центъра на Рим или Флоренция, примерно. И, че може би Венеция е най-скъпото място в Италия.
Колкото до Капри – да, той наистина излиза скъпичък, но на хората, които го посещават само за едно “здрасти” – за два-три, четири часа.
Защото:
- Пътуването с кораб, а то няма друг начин, от Наполи или Соренто е съответно 17/15 евро в едната посока. За двупосочен билет няма отстъпка. Значи отиване/връщане = 34/30 евро.
- После, от пристанището до Пиаца Умберто в Капри отива фуникуляр или минибус. Пак от там до Анакапри отива минибус, както и между двата града циркулира минибус. Това е градският им транспорт. Цената на билетите е 1,80 евро за навсякъде. Няма еднодневни карти. Иначе, за местните жители си има карти, седмични или за по-дълъг период, и то на дооста по-ниски цени. За местните, обаче. А те безпогрешно си се разпознават помежду си.
- Цената за такси от пристанището до Анакапри е твърда – 20 евро. Обаче за тези 20 евро се пътува не повече от 7-8 до 10-12-15 минути, зависи от натовареността на пътя в момента и дали ще поискате, евентуално, шофьорът да ви спре за минутка-две при някоя тераса да снимате гледката.
- Освен това, почти е абсурд таксито да ви закара точно на адреса. На пръсти се броят хотелите, до които може да стигне нормална кола. Обикновено, спирайки до някое кьоше, шофьорът хвърля един полупоглед към човека до себе си (или задната седалка) и съвсем естествено и небрежно заявява “куи, синьоре/синьора” (до тук). И най-много да ти посочи посоката, в която да продължиш сам да се оправяш из уличките /снимки – в предните публикации/.
- Хапване и пийване – цените, както навсякъде в Италия, зависят от категорията на заведението и дали е в центъра или не, дали ти сервират или не. Но на Капри зависи и от това дали си седнал на терасата на стратегическо кафе/бар/рИсторанте, откъдето душата ти се пълни и от великолепната панорама. Т.е. тук се плаща и за гледка 🙂
С други думи, на Капри можеш да пиеш кафе, сервирано ти на маса, на цена от 2 до 8 евро; да хапнеш парче торта от 4 до 12 евро; малка пица “Маргарита” от 3,50 до 7 евро; останалите видове пици се въртят около 7-12 евро; салата “Капрезе” (точно Капри й е родното място) – от 7-22 евро; сладолед от 2 евро и нагоре; фреш – 3-4-5 евро; бира – 3-4-5 евро; вино – 17 евро и нагоре; минерална вода 0,5л – 2 евро…
- Цената на разходка с корабче около острова е 16 евро, но може да варира, зависи от това дали се тръгва от Марина Гранде или Марина Пикола, и дали включва и Синята пещера или не.
И излиза, че /поне аз си го представям така, ако не съм права, поправете ме, моля/ при едно посещение на Капри с група, за около 3-4 часа, което време включва и по около 20-30 минутно висене /организационно/ на пристанището след пристигането и преди заминаването, съвсем кратка разходка из центъра на градчето Капри /а то няма какво да му се гледа толкова/ и Градините на Август /примерно, за други места няма да има време/ и малко зяпане по витрините на бутиците или присядване на по кафе за 30-40 минутки, но извън “very center” и все пак не много далеч от него, да обобщим:
път 30 евро (примерно от Соренто); 2х1,80 евро за вътрешен транспорт; едно кафе (4 евро); парче торта (5 евро); един фреш (3 евро); една вода (2 евро) + едно евро за “джардините” = 48,60 евро. Плюс едно магнитче за спомен – 3 евро. Ето, прескочи 50-те евро. Т.е. за около пет часа (с пътуването по море) се изхарчват над 50 евро, което си е около 100 български лева – никак евтино за средностатистическия български джоб, мисля. И какво успя да види въпросният турист за престоя си?!?
Аз мисля, че пътуването има смисъл и си заслужава харченето на пари, ако не е просто едно таралянкане по пътищата с “кратка пешеходна разходка” (на тъгъдък) по централните улици и площади, и поглеждане “отвън” на дворци и катедрали, а спокойно ходене и доволно дълго разглеждане на нещата, които ни интересуват или впечатляват, с чуване, вкусване и усещане на мястото. Т.е. да се докоснем истински до мястото. И тогава може да се каже, че сме били еди-къде си и сме видели еди-какво си. Тогава човек няма да казва “бил съм там”, мъчейки се да фокусира нещо в спомените си, а веднага ясно ще му изплува конкретен образ…
Но, ставаше дума за Капри.
Струва си човек да остане поне за една нощувка на Капри. Островът не е голям и за два дена и една нощ, без да лежи край басейна на хотела, при средно темпо, може да го обходи почти подробно. Още повече, когато привечер и последните еднодневни туристи си заминат, тогава се усеща и най-истинската атмосфера на острова. Или по-ранко сутринта, преди да започнат да идват корабите с новата серия еднодневни посетители.
Може би изглежда, че си противореча като казвам това, след цитирането на цените по-горе? Не. И не ви е нужен италиански спонсор. Защото, примерно… ало, пушачите! Колко ви струва една кутия цигари? Аз не пуша, но знам, че е около 5 лв. И, ако приемем, че един пушач изпушва по една кутия дневно, това са 150 лв. на месец – на вятъра! Шест месеца по 150лв. = 900 лв. = 459 евро. Тези евренца могат да обезпечат дори един три-дневен /три!/ престой с две нощувки. Не луксозен, нормален престой на двама души на острова. На двама, не на един!
- Хотели на Капри има и да, вярно е, някои наистина са суупер луксозни и съкрушително скъпи. Но има и на приемливи цени при високия стандарт на Капри. От рода на стотина евро/ВВ за двама.
Най-високи са цените в разгара на лятото – през юли и август, а най-ниски са в “мъртвия” сезон – ноември-февруари /без Коледните празници/.
Аз бих препоръчала като най-добро време за посещение на острова /а и с евентуално преспиване, понеже тогава цените са все още умерени/ месеците от средата на април-май-началото на юни, и след това септември-октомври-до средата на ноември. А най-най-препоръчвам целия месец май и края на септември+октомври. Защото тогава е топло, но не твърде горещо. И защото през май цъфтят розите /колко рози има на Капри! :)/, а през втората му половина полудява и жасмина. И уханието, което се носи, те кара да се чувстваш в рая!
През септември и октомври пък разноцветните бугенвилии все още цъфтят достатъчно обилно и на каскади се леят по стени и огради – гледката, направо е размазваща сетивата! В добрия смисъл 🙂
Цените, които цитирах дотук, са от миналата година (2012 – бел.Ст.). Но, както разбрах, от месец януари тази година за корабите до Капри вече има нови цени.
Разписание и цени
- от Неапол, ето тук:
http://www.capri.net/en/ferry-schedule
Пояснявам, че корабите Traghetto/Ferry возят хора + коли, микробуси, моторетки, стоки, и тръгват от пристанището, което е в близост до централна гара. Оттам тръгват и корабите тип Nave veloce/Fast ferry. А Aliscafo-Jet/Hydrofoil са на подводни криле /комети/ и тръгват от пристанището Molo Beverello пред Кастел Нуово.
- От Соренто, ето тук:
http://www.capri.net/en/ferry-schedule?path_id=14
Пояснявам за Соренто – всички кораби тръгват от Марина Пикола.
Но, внимание! Непременно още като си купувате билета, питайте точно от кой кей тръгва вашият кораб и уточнете в коя посока на пристанището е този кей. Защото може да има по едно и също време два-три кораба, които се канят да тръгнат нанякъде. Да не стане така, хм, отивате на кей №1 и там е – да, кораба е за Иския, тръгва след пет минути и – Да, синьора/синьор, спира и на Капри. – Да, ама не – О, но! Но, но, синьора! Вашият билет е за онзи кораб отсреща на кей №7, който е само до Капри. Не, не може, синьора, с този кораб. – А на билета ти пише, че корабът тръгва в… т.е. след пет минути. И? И ще трябва не да бягате, а да летите, защото между двата кея разстоянието е към 500-600м! Проверено лично! И освен това, при хубаво време винаги е пълно с народ; дечурлига, които точно в този миг се спъват и падат в краката ти; групи влачещи се туристи, и изобщоо… Повярвайте, казвам го от личен опит в гонене на италиански кораби! Даже, признавам си, веднъж го изпуснах точно за две секунди – под носа ми вдигнаха мостика.
Същият съвет важи и за Марина Гранде на Капри. Информацията и касите там се намират веднага вляво до вълнолома /заставайки с лице към морето/.
През лятото корабите до/от Капри са по-начесто. Тогава има и корабчета, които тръгват от/за Амалфи и Позитано, а също и от/до Салерно.
Капри, Италия
И за финал:
Харесва ли ви името “Капри”?
Наистина ли е романтично или просто хората са го натоварили с романтика? Според вас какво означава? 🙂
Е, и на мен ми зададоха същите въпроси, докато гледахме как Капри се смалява в златото на залеза, а Наполи ставаше все по-сияещ и по-осезаем в разстилащото се лилаво-синьо зад гърба ни. Отговора… ама нямам причина да не вярвам на моя човек, разбир’ш ли 🙂
Е, историята твърди, че острова са го владели древните гърци, а на гръцки “карпос” означавало “дива свиня”. Пък сега нЕма кьораво диво животно, изключвам волните “фъркати”. Археолозите, все пак, бива си ги, изкопали по някое време фосили на глигани…
След древните гърците на сцената дошли древните римляни, но те му викали “Острова на козите”, щот’ явно бъдещите византийци покрай хубавото южняшко вино са видели сметката и на свинчетата, та останали само… ммее-меее… 😉
И последно – и това е исторически доказано – на острова са живели и етруски. А те са се подвизавали из Апенините въобще, ехее, още преди братята гърци. Та, в етруския език думата за “бели скали” била /май/ “каперез”. А скалите на острова са бели!… Та, на мен тé тая версия най-ми харесва, звучи ми най-романтично, ако въобще има някаква романтика в едни стръмни бели скали, устремени към морското дъно…
Заключение: Няма да си кривя душата –
колкото и скептично или материалистично да гледа човек, около/в/на Капри витае едно специално настроение, едно особено усещане, на което най-пасва определението “романтика”. Хм, дори в бара на хотела нон-стоп се лееха побъркващи мелодии. За любов, естествено. Ето тази се намести в главата ми точно там, насладете се 😉
http://www.youtube.com/watch?v=Izw-HeyMU20
Гледка от Пиаца Умберто. Пристанището е Марина Гранде.
Поглед към Монте Соларо
Пиаца Умберто
Пиаца Умберто – катедралата Санто Стефано
Пътят между Капри и Анакапри, т.е. “магистралата” им :D
Няма как да се залуташ на Капри – начесто се срещат подобни указателни табели.
Via Camerelle – улицата на модните бутици в Капри
И съвсем обикновена уличка в Анакапри. Забележете обаче стълбите на къщата вляво – сигурно всяка къща на острова има украси от майолика из дворовете, стълбите, колоните край вратите…
Много често по пиаците и парковете освен обикновени, има и пейки, облицовани с майолика.
Може да е невъзпитано, но ми е тръпка да надничам с фотоапарата из чуждите дворове. Особено, когато са ей таквиз семпли ;)
А в рИсторанте от този тип спокойно може да се наядеш за 20 евро. На човек, с бирата… ъъ, с по една бира! :)
А тази улица пресича почти целия остров и излиза на голямата площадка пред фаральоните. А представяте ли си тази стена, когато бугенвилиите цъфнат изцяло? Красота! :)
Поради релефа на острова някои улици се движат едва ли не край покривите на хотели и вили. И при нашия хотел тоже ;)
А това се виждаше от хотелската стая. Bello ѐ? ;)
А такива са скъпите таксита, за които споменах. Сите Кабрио 🙂 Което е много добре, предвид, че в жегата приятно се охлаждаш докато пътуваш. А ако много силно пече, шофьора просто дръпва сенника отгоре. Гъзария, но е кеф, определено :)
Обикаляме острова с корабче. Скалите са “каперес”, т.е. бели, нали?
Гледка към острова откъм морето. Вляво до розовия хотел, е голямата наблюдателна площадка към Фаральоните. А те ми се падат вдясно и зад гърба ми /няма ги на снимката/
Отново поглед откъм Марина Гранде
Един от най-любимите ми/ни пейзажи от Капри – в дъното, под скалите е Марина Пикола.
И този е от любимите – Фаральоните в естествена цветна рамка, гледани от Монте Соларо.
За протокола – снимка без зум – поглед към морето долу от върха на Монте Соларо.
На връх Монте Соларо – в парка край наблюдателната площадка.
На връх Монте Соларо – короната на пинията по-отблизо. Интересно дърво…
На връх Монте Соларо – гледка, предизвикваща възторг – Неаполският залив и Везувий, Монте Фаито, п-в Амалфи – Маса Лубренсе и Соренто отпред, самият Капри под мен и острови Ли Гали /или Ле Сиренузе/ на 5-6 км югозападно от Позитано. За съжаление снимката не може да предаде усещането там горе.
Залез на романтичния Капри. Нямам думи……….. Ciao amici! A presto! ;)
Текст и снимки Вили
/със съдействието на Анджело/
Автор: Вили
Снимки: авторът и Анжело
Други разкази свързани със Средиземно море – на картата:
Средиземно море
Неромантично за романтичния Капри (2): Природни и не съвсем забележителности
Вили продължава с поредицата си за остров Капри. Започна се с едно въведение, а понеже вечно я обвиняват, че си фантазира, днес е решила да ни разкаже кротко и полека за забележителностите на острова.
Приятно четене:
Неромантично за романтичния Капри
част втора
Природни и не съвсем забележителности
Леля ми, която слабо ползва компютър, вчера ми вика “Добре де, защо винаги слагаш толкова малки снимки, що ги съсипваш?” Ooх… 😀 И понеже е възможно и някой друг да не знае “номера” с гледането, подсказвам: Посочвате снимката с мишката, кликвате с десен бутон, излиза меню, кликвате на първото – View Image – и снимката се отваря в цял размер. Гледате я, колко гледате, и се връщате пак на същото място в текста, като кликвате на клавиатурата клавиша Backspace или пък с мишката – на стрелката горе, дето сочи наляво, под File. …Хайде, всички в час сега, упражненията – после 😉
Продължаваме из романтичния Капри
Островът е малък – по права линия е само 5,5 на 2,5км. Но, ако решиш да го пресечеш по дължина – ами, то нагоре-надолу, нагоре-надолу, и със зазяпването тук и там, и няма да ти стигне денят.
Та, явно човек трябва да побъде известно време на Капри, ако иска наистина да го обходи навсякъде и да види всичко. Или поне един цял ден, за да види повечко, но наистина да е от сутринта до вечерта. А туристическите фирми /ах, ама те не били само българските – видях го с очите си там!/, как водят групите си под строй само за някакви си 2-3 или 4 часа на острова, и това “удоволствие” струва на хората от порядъка на поне 50-тина евро… Е, не, не го разбирам аз такъв туризъм…
Забележителностите на Капри
ги разделям условно на два вида.
1/ Природни – и те са:
- Фаральони-те /I Faraglioni/ – Това са скалните колоси до острова, които са и като визитна картичка на Капри.”Faraglioni” на италиански означава “купчини”.
Най-високият е
Faraglioni di Terra
– 111 метра и това е “купчината” до земята/сушата.
Faraglioni di Fuori
е 104 метра висок и буквално преведено, името означава “външна купчина”. Действително, от трите тя е най-отдалечената скала в морето. А между тях е
Faraglioni di Mezzo
– 81 метра. Основата на тези скали е като своеобразен риф и сигурно е доста интересен за дайвърите, още повече, че след Faraglioni di Fuori дъното рязко тръгва надолу и само след около 500-600 метра дълбочината на морето – хоп и е 3500 метра! Маалейй…
Ето ги:
Фаральоните сигурно са най-сниманото нещо на остров Капри и вероятно заради това са визитната му картичка 🙂 Снимката е от Монте Соларо.
А така изглеждат, снимани с увеличение от Марина Пикола
Разбира се, най-голямо удоволствие за туристите е да минат с лодка под арката на Faraglioni di Mezzo.
Хайде, и ние сега смело напред през под арката ;)
Faraglioni, Италия
Естествената Арка /Arco Naturale/ –
се намира горе-долу по средата между Фаральони-те и Вила Йовис в скалите по брега.
Арко Натурале е известна, но се минава пеша през целия остров, за да се стигне до нея, като накрая се движиш по едни пътеки и стълби /ееестествено!/ из леко усойна гора. Но пътеката е добре маркирана, има насочващи табелки и там намясто има 2-3 пейки за почивка и площадка – да си направи човек една хубава фотосесия, ако иска да се запомни ухилен и щастлив пред това творение на природата :)
- Пещерите, които споменах в предната част. Най-тачена е
Синята пещера,
като трябва да кажа, че има и още подводни пещери/чки/ и ако нецелиш на кеф лодкар/капитан на корабче/яхтичка, моторница – каквото хванеш/, може да те заведе съвсем близо до скалите и да ти покаже някоя. Всъщност има си официално корабчета за разходка. Но, ако си тамошен или поне знаеш добре езика, може и някой друг да те заведе на разходка срещу някаква сума. В нашия случай стана така и затова не мога да кажа колко струва разходката – Анджи му каза две думи на наполетано и оня, Доменико /рече, че му е името/, веднага се нави.
Само дето не мога да се сетя точно дали това беше страничен вход/изход на Синята пещера или е някоя от другите. Но цветът на водата е акцент, затова :)
2/ Чудесата човешки из романтичния Капри:
- Финикийската стълба /Scala Fenicia/
Наричат я също и Финикийският път /Strada Fenicia/. На места е полегата каменна стълба, на места – тясна алея, но в по-голямата си част си е истинска стълба, поне половината от която е много стръмна, издълбана в скалите.
Така измамно почти равно започва Финикийската стълба… /финикийците, хмм… ;)/
Построена е още във времето на финикийците и древните гърци, за да свързва двете селища. Тогава не е имало път между тях – Капри, долу под Монте Соларо и Анакапри – горе на нея.
Днес двете градчета толкова са се разраснали и разпилели, че всяко е заело по половината остров.
Впрочем Анакапри е кръстено така от същите тези древни гърци и означава “Капри, което е горе”, тъй като представката “ана” в класическия гръцки означава “отгоре” за място.
Финикийската стълба тръгва от сред къщите надясно от Марина Гранде, върви през градини и лозя, катери се по скалите, минава под пътя, пак се катери по скалите, и свършва точно на площадката пред вила Сан Микеле, горе-долу на ръба на Монте Соларо.
Понеже не изкачихме стълбата, а тази снимка е отдалече с голямо приближение – това е горната част, която можеше да се види от мястото, където бяхме. Та, точно в средата на снимката се забелязва зигзагобразната стълба, минава под пътя и продължава нагоре. Бялата сграда горе на скалата е част от вила Сан Микеле.
Я, набързо и една легендичка, разказана ми от “негова чест”* докато ме кандърдисваше да ме опъне да катерим пустата Финикийска стълба. Аа, нее – не му се отвори парашута! 😉
Та, значи, това гърци, финикийци – ясно. А в по-ново време, един монах, брат Паоло, по съвместителство и ботаник на дук еди-кой си от Тоскана, бидейки на Капри по волята божия, както си бродел и пъплел полеекинка по Финикийската стълба, и току откривал разни незнайни растенийца. Щот’ му било интерес, нали, ботаник е.
После направил чуден подарък на своя покровител като се върнал в Тоскана – занесъл му букет от тях, който пък разщастливеният дук с голямо удоволствие подредил в своя частен “Музей на редките растения”. И, както казах, това станало в по-ново време – през 1600 година 😀
- На острова има две населени места, които /е, повтарям се, но mi scusi/ са така пръснати, че почти покриват острова: Кáпри и Анакáпри /италианите слагат ударението на “а” в “капри”/.
Разстоянието между тях официално е 2,5 км, разделя ги планината Монте Соларо. Най-високата част на Монте Соларо е 589 м н.в. и е най-високата точка на остров Капри.
От центъра на Анакапри до там има седалков лифт.
Снимка над Анакапри от седалковия лифт до Монте Соларо.
Снимка от лифта над Анакапри – островът в далечен план е Иския. Малко вдясно от него /нисичкото/ е остров Прочида.
Някои местенца за по-специално разглеждане в град Капри и района му:
-
Вила Йовис
е вилата на император Тиберий и е била най-голямата му имперска вила. Намира(ла) се на много стратегическо място – в най-източната точка на острова. Очевидно е била голяма, масивна сграда, кацнала на скалите, откъдето императорът е имал видимост над Неаполския залив, п-в Амалфи и Салернския залив, както и от открито море. За съжаление днес тя изглежда така:
Всъщност, останки от вила Йовис.
-
манастирът Сан Джакомо /Certosa di San Giacomo/
е основан през 1371-1374 г. от граф Джакомо Аркучи, който бил благородник, родом от Капри и личен съветник на неаполската кралица Йоана.
През вековете после манастирът бил нападан от сарацински пирати, от чума, от нашественици, бил е изоставян, превръщан е в казарма, използван е като училище, затвор и болница…
И, след толкова разнообразни роли, в които е влизал, накрая обявили, че през 21 век “чертозата” е вече едно безценно бижу на италианската култура: интересна архитектура, множество взаимосвързани сгради, колонади, фрески… Да, ама аз понеже съм лаик, тоя манастир хич нещо не ме впечатли – някак празен ми се видя, а фреските са постни, олюпени и оскъдни. Гледан отвън и по-отдалеч се забелязва, изглежда интересно строение, питаш се какво ли е, но още в двора – нъц… Та, ако времето ви е ограничено, подминете го. Ето едно фото:
Колкото и да се напъвах, не ме впечатли тая обител.
-
Градините на Август –
те са точно до манастира и, за разлика от него, си заслужават. Всъщност отначало се наричали Градините на Круп – на името на създателя си, немският индустриалец Фридрих Круп.
Той, човекът, бил нещо болен и дошъл на Капри да се лекува с чист въздух, фантастични гледки, италианско вино и гигантски лимонии… Ами, излекувал се, казват. Че се и влюбил в Острова!… И си купил имотец тука – все още били по-евтинки тогава. И одма хер Круп разкрасил и облагородил имението си с прекрасните терасовидни градини с какви ли не китки и друга флора.
Тази богоугодна история се случва в самото начало на 20 век. А през 1918 г. ги прекръстили, сигурно за по-авторитетно, на “Градините на Август” /ееми, пó звучи… ;)/
Спокойно може да се каже сега, че днес те са Ботаническата градина на Капри. Вход 1 евро. И да знаете, струва си! É vero!
А освен това, тук има още екстри – уникални гледки към Монте Соларо, Марина Пикола и… aми, Фаральоните, разбира се 🙂
Градините на Август. Ама много обичат на Капри да си слагат разни статуи, и ги слагат май навсякъде, където им хрумне 🙂 Също и пейки за отмора, покрити с майолика; определено са интересни и те.
“Джардините” на Август си заслужават да бъдат посетени, няма да съжалявате!
Гледка към Марина Пикола от по-малката тераска. Анджи казва, че през юли-август Марина Пикола е буквално претъпкана от яхти и лодки.
Отново Фаральоните – този път от терасата при градините.
- От Градините на Август тръгва еднo чудесно изпълнение на невероятната инженерна мисъл на онзи хер Круп –
Вия Круп,
една част от която слиза до морето, а другата – продължава надясно през скалите над морето към Марина Пикола.
И Вия Круп от друг ъгъл – там има две тераси. Та, ту снимаш това-онова от едната, ту бягаш на другата – айде и от там. Затова сега имам проблем коя снимка да сложа :)
Да походим и ние по Вия Круп, пък да видим докъде ще стигнем…
…Еемии, дъра-бъра, дрън-дрън и хоп – до Марина Пикола сме дошлии ;)
Град Капри е “столицата” и административния център. А сега отиваме в “провинцията”, т.е.
Анакапри 🙂
- Предоволни от прекрасните гледки навсякъде из острова, излизайки на Пиаца Сан Никола, посетителите едва ли предполагат какво ги чака, ако решат да надникнат в скромната бяла църквица
Сан Микеле /Chiesa Monumentale di San Michele/
Вход 2 евро.
Църквата Сан Микеле /т.е. Архангел Михаил/ на малката пиаца Сан Никола. Там има една малка pasticceria /сладкарничка/, където явно на място си пекат сладкишите, защото такова божествено ухание на ванилия, канела, карамел и кафе се носи наоколо, че просто няма няма начин да не се отбие човек на кафенце и нещо сладичко… Ммм, силно препоръчвам! :)
Влезте. Да, влезте, струва си!
Църквата е строена почти 30 г. – от края на 17 век до 1728 г. Неин архитект е от един от най-добрите на времето си неаполски архитекти, Доменико Вакаро, който, едва ли не, е участвал във всяка забележителност в Наполи било като архитект, било като реставратор, скулптор или художник. Първоначално църквата Сан Микеле била манастирска. Случват се, естествено, разни исторически случки през вековете и през втората половина на 19 век манастирът приключва съществуването си. Помещенията му са разпродадени, но църквата остава.
И слава Богу, защото това е една от най-нежните и изящни църкви не само в Кампания, а и в Италия въобще. Тя не е голяма, вътре е много светла и нежна; издържана е с по-пестелив италиански барок; вместо фрески има чудесни картини от Франческо Солимена и Паоло де Матиас. Но най-неочакваното и най-удивително нещо в нея е пода. Целият под на църквата с покрит с ръчно рисувана много красива майолика, дело на Леонардо Кияезе.
Огромната подова картина представлява сцена от Библията – дървото на изкушенията, змията, езерата и животните, както са описани в Библията; ангелът, който гони Адам и Ева по поръка на Господ.
Посетителите не стъпват по пода, а вървят по специално направена пътека.
За да заснема целия под, аз се качих горе при органа /по една супер тясна и виеща се в кръг желязна стълбица – обаче само сам човек може да се качва по нея. И да е с по-малки габарати ;)/ Да, позволяват да се качиш, но първо се пита.
Църквата отвътре
И гледано отгоре. На мен ми харесва. И го намирам за оригинала идея и добро изпълнение. Наживо е даже по-красиво.
-
Вила Сан Микеле
е построена около началото на 20 век от Аксел Мунте /шведски лекар, писател, физик и колекционер на антики/ върху руините на една от вилите на император Тиберий. “Задния” вход/изход на вилата излиза точно на горния край на Финикийската стълба. От терасата й /330 м над морското равнище/ се разкрива панорама към Марина Гранде и другия край на острова, както и към полуостров Амалфи. Наистина простор! Точно в съзвучие с думите на този многоуважаван от капрезиани** г-н Мунте, който обичал да казва “На душата й е нужно повече пространство, отколкото на тялото.”
Градините на вила Сан Микеле са в списъка на “Grandi Giardini Italiani”, т.е. “Големите градини на Италия” в смисъл, че са не просто големи, а и красиво направени. Сред тях са Giardini di Boboli (Флоренция), Giardino Giusti (Верона), Villa d’Este (Комо), Villa d’Este (Tиволи), Orto botanico (Палермо), Giardini Palazzo Reale (Казерта)… aбe, много са! Имат си хората и си ги поддържат, пазят и посещават. Някой път ще разкажа/покажа и някоя от тях 😉
В градините на Вила Сан Микеле.
Тук също има много скулптури, фонтанчета, мозайки, вази, древни артефакти…
“На душата й е нужно повече пространство, отколкото на тялото.”
Мдаа… харесва ми мисълта на д-р Мунте. И мисля, че абсолютно пасва на остров Капри!
Следва.
*Анджело
** нарицателно за жителите на острова
Автор и снимки Вили
/и с активното съдействие на Анджело, certamente/ 😉
Очаквайте продължението
Автор: Вили
Снимки: авторът и Анжело
Други разкази свързани със Средиземно море – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА ЗАГЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ
Неромантично за романтичния Капри (1)
Това априлско време, дето се вихри насред януари ще вземе да събуди птичките и пчеличките 😉 Да последваме примера им и да се поразходим до Капри – любим остров на пролетарските вождове, а днес – място за също толкова известни певци и вип-ерсони 😉 Там ще ни води Вили, разбира се 🙂
Приятно четене:
Неромантично за романтичния Капри
част първа
Не, не че историята този път не е романтична – уикенд на Капри като подарък за рождения ти ден – е това, ако не е романтично – здраве му кажи! Но ще дойде в повече, затова нека снимките разказват, а аз ще ги илюстрирам с по няколко думи. Ще вървим, демек, наопаки 😉
А, и се уговаряме, че няма да съм Мара-най-подробната, само есенция.
Капри
Ами, за Капри – туй ми ти, онуй ми ти – много инфо из нет-а. И още, че е прекрасен, удивителен, невероятен, очарователен, романтичен, фантастичен… суперлативи, колкото искаш.
Е, верни са!
Ето го откъм морето.
Капри – панорамна снимка откъм морето.
Слизайки от кораба, спирам за миг – гледката пред мен широоко отваря очите ми и ме усмихва до ушите. Вътрешният ми глас подсказва “Мдаа… хубав подарък… ‘ми, почвай да го отваряш!”
Малко от Марина Гранде, крайбрежният “булевард” и Монте Соларо на заден план.
Пътищата му
са толкова широки, че градският транспорт се осъществява само от микробусчета, а има и места където, за да се разминат две коли, едната трябва да спре и изчака, залепена за оградата на къщата или скалата. Но пък се разкриват едни гледки…
Капри – гледки
Улици, пътища? Ами, най-широк е пътят, по който върви градският транспорт – микробуси, и който всъщност свързва двата града на острова: Капри и Анакапри. И разклоненията на този път до Марина Гранде и Марина Пикола. В двата града има по една такава широока-широка пешеходна улица:
Пешеходния “булевард” в Анакапри.
А останалите са подобни на тази:
Уличките с домовете на обикновените хора.
- Уличка в Капри. Ами, средиземноморска диета, постоянно слизане и качване на стълби – ето защо на Капри рядко хората имали проблеми със сърцето /Според статистиката./
И по тях при нужда, но и не навсякъде, се движи ето такъв транспорт.
Електрокари и евентуално моторетки, а най-вече кракомобил върви тука :)
Около Капри морето е ту синьо, ту зелено, ту… И съответно тези цветове, той си има Grotta Azzurra, Grotta Verde, Grotta Bianca, т.е. Синя, Зелена и Бяла пещери, които са атракции за туристите.
Но, ако в жегата ти се прииска да се топнеш – е, при Марина Пикола има няколко метра груб пясък и ми е съмнително дали този плаж не е малко изкуствен. Иначе,
цамбуркането е възможно само сред камъни и скали.
И е със страхотна екстра – за да стигнеш до там, първо ще трябва да слизаш, да слизаааш… 15-20 минути по алея или пътечка по склона или… стълби. А връщането после – познай колко супер нанагорно ти идва и трае поне двойно време…
Мамма мия! /Това е Вия Круп/
Тук практически няма чисто ново строителство. Защото няма свободни парцели, всичко е изкупено, чух. И то отдавна. А днес никой не продава. Ма то и никой няма да купи! Понеже, ако някой реши да продава, цената е космическа.
Що? Щото Капри е климат, пейзаж, история, романтика и спокойствие…
За другите не знам, но аз, когато се качих на
върха на Монте Соларо,
и целият Капри се разстла под краката ми, а пред очите се ширна Неаполският залив и Везувий сред него, и остров Иския, полуостров Амалфи и дори Салерно и Салернския залив, марангьосани, на юг – ейй, душата ми литна от възторг… Мдаа, пожелавам този миг на всеки, дет’ чете това сега! 🙂
Снимка от най-високата точка на Монте Соларо и Капри. Най-вляво се вижда крайчец от Везувий, отпред долу се белее градчето Капри, зад него насреща е п-в Амалфи – на него се забелязва Маса Лубренсе и Соренто. Високата част отзад е Монте Фаито и надясно от нея се разстила Салернския залив и Салерно.
Прочутите скали Фаральони, заснети с голямо увеличение от същото място на Монте Соларо.
На Капри са живели хора още през неолита и бронзовата епоха:
етруски, древни гърци, римляни. Тук са имали вили римските императори Август и Тиберий.
Почивали си на острова и арагонските крале после. Ама и други искали. И току нападали – пирати, сарацини, турци. Самият турски адмирал/паша Барбароса му налетял през 1535г., а след две години и друг турски паша се пробвал, Рейс паша, мисля беше… Но на Капри няма джамия – значи не са успели 🙂
А Наполеон? Да го е пропуснал? Разбира се, че не!… После и Ленин идвал неведнъж, и Горки, Чайковски, Шаляпин, Пабло Неруда… Мадона, Джордж Клуни и т.н. днешни “звезди”… ‘ми, отдъхвали хората, на острова. И нейно височество, една от шведските кралици, ама не запомних коя, пък била влюбена в него. Хм, ама в него или в някой с гореща кръв… от него? Е, питам си 😉
Днес Капри има световна известност на живописен, скъп и шикозен курорт,
любим на много знаменитости. /Вече и на моя милост :D/ Даже скоро, из ония денове чух, че и Марая Кери имала вила някъде из Капри. Ми може и да съм минала, скиторейки, покрай нея, ама сливи ли имаше в устата тоз’ до мен, да ми каже тогава? Щот’ си я харесвам аз Марая. Нищо, че малко цвърка на някои си песни.
Живописността на острова идва не само от насечения бряг и високите скали, а и от атмосферата на него, от буйната зеленина с надничащите из нея елегантни хотели и красиви вили-палацо-та. А и по-обикновените къщи, в които си живеят обикновените местни хора, хич не са лоши.
На острова има над 800 вида растения –
пинии, кипариси, маслини, олеандри, мимози, лимони, мандарини, алое, бугенвилии, рози и какви ли не още цветя, кактуси, храсти и дървета.
Гледка към централната част на острова.
Лимони за лимончелото ;)
Цветенца от райската градина Капри :)
Харесва ли ви?… И на нас :)
Автор и снимки: Вили
/с активното съдействие на Анджело/
Следва продължение.
Други разкази свързани със Средиземно море – на картата:
Средиземно мореЗащо в Англия валят… кучета и котки ?
Пътеписът ни днес ще бъде архитекурно-лингвистичен 😉 За мене лично беше откритие, че в Англия има такива валежи, но … оставете моя балкански поглед 😉 И все пак – защо?
Приятно четене:
Защо в Англия валят кучета и котки?
Според oбщоприетото схващане, във Великобритания всеки ден вали. Местните метеоролози обаче твърдят: Това не е вярно! Има и дни, когато над цялото Обединено кралство не пада и капка дъжд. Но въпреки това, винаги е препоръчително човек да е облечен с водоустойчиво облекло или моля, поне си носете чадър! 🙂
Мм-да. Доколкото имам лични впечатления, и аз мисля, че в Англия никога не може да се каже, че денят се познава по сутринта. Относно времето, разбира се. Защото може да е слънчево и след час да завали, после пак да грейне, пак да повали… И така цял ден. А може да бъде и 24 часа мрачно, студено и дъжд. Без значение, че е юли или август. Или януари.
Но вероятно сте чували и знаменитата фраза /идиом/ “Raining cats and dogs”, с която англичаните поясняват, че навън “Вали като из ведро”. Странно, защото изразът буквално означава “валят котки и кучета” 🙂
Интересно, а как ли се е появил?
Любопитни хора са си правили труда да търсят и изследват корените на този израз, но така и все още не е категорично доказан първоизточника.
Но една от версиите, която на мен ми допада, а и ми звучи логично, тръгва от онова далечно време, когато в земите на бъдещата държава Великобритания са живеели скоти, пикти, келти, нормани, англи…
Всъщност, вижте първо тези къщички. Почти като от приказка 🙂
- Дали бих поживяла тук? 😉
Или тази?
Съвременни къщи със сламени покриви. И са симпатични, нали?
Сламените покриви /Thatching/
са се появили мноого далеч във времето назад. Преди да се сетят да си правят керемиди, хората покривали къщите си със слама, с клони и шума, с каменни плочи – каквото имали под ръка.
В Британия като материал използвали водна тръстика, която се въдела в изобилие из блатистите райони на източна Англия, а също и по-дебелите и плътни стъбла от житни култури – жито, ръж и т.н.
Англия, Великобритания
Сламени покриви имали и вятърните мелници, и къщичките на пазачите край морските фарове, кметствата и въобще всички обществени сгради. Дори покривите на Националната банка и на театър “Глобус” в Лондон, където през 17 век се представяли всички пиеси на Шекспир, били от слама…
Почти до края на 18 век във Великобритания, както и в голяма част от Европа, сламените покриви си били най-естествено нещо, особено в провинциалните градчета и села.
С развитието на манифактурата се появили керемидите и други покривни материали, а сламените покриви постепенно се превърнали в символ на бедност.
Горките бедни хора тук… (това къще е някъде в Шотландия)
През последните 30 години обаче, сламените покриви отново започват да се връщат на мода. Но вече те не са символ на мизерия, а точно обратното, на богатство. “Тачирането” /от thatching/ , т.е. полагането на сламен покрив, е ръчна, трудноемка и пипкава работа. И се прави само от квалифицирани специалисти. Качествено направеният покрив може да издържи около 50 години!
Селски къщи в Англия
Селска къща в Англия
Добре направеният сламен покрив не изисква специална поддръжка. В днешно време в Англия обикновено на 10-15 години се налага по-сериозен технически преглед и ремонт, или полагане на нов слой слама. Често покривите на по-старите къщи изглеждат доста дебели и като надвиснали, но това е така, защото според традицията, когато се “ъпгрейдва” покрива, т.е. обновява, новият пласт слама се поставя върху стария. Така покривът става все по-дебел и все по-изолиращ.
Според статистиката, в Англия има вече над 250 сгради, чиито сламени покриви са положени още преди 500 години! А това означава, че лесно може да се разбере от какви точно слами са си правели покривите англичаните преди пет века.
Но въпросът беше
защо “валят кучета и котки” 😉
Ами, имало едно време… т.е. в стаари, стари времена, когато къщите били ниски и със сламени покриви, не било трудно за по-дребните животни, като котки и кучета, да се покатерват на покрива. За разните буболечки, гущерчета и мишоци не говорим – (със сигурност) те са си се завирали там, по подразбиране 😀 Щото в дъжд и студ сламата си е явно удобно и топло убежище. Само че при по-силен дъжд ставала и доста хлъзгава. И тогава… бедните животинки просто се подхлъзвали, пързулвали се по покрива и тупвали на разкаляната земя. Та, ето защо било то “raining cats and dogs” – И така до ден днешен 😀
Красива къща
С няколко думи, принципът на полагане на покрива е следният:
Сламата се прави на връзки, които се връзват със стоманена тел, неръждавейка. Тези връзки се нареждат по периметъра на покрива и отдолу нагоре, и се захващат/връзват за дървеното скеле отдолу.
Полагане на сламата
Покриване на покрива
Следва изравняване, разчесване и изглаждане на сламата със специални стъргалки, някои приличат на ония, големите назъбени шпакли за работа с теракол.
Заглаждане на сламата
Накрая се подравняват краищата
А така изглежда покрива отвътре
Най-накрая сламата се обработва с огнеупорни и водоустойчиви вещества.
И най-най- на финала режат лентата и пият по едно уиски за добре свършената работа… А, и си говорят за времето, ъф корс 😉 Айде, честито! 😉
Такива ми ти работи. Процесът на покриване на покрива може да трае от няколко дни до няколко седмици.
Майсторът на този вид покриви се нарича “татчър”… Хм, иде ми въпрос: Яя… дали пък на Маргарет Татчър някой й дедо не е бил баш майстор-покривар, тогава? 😀
Селска къща
Провинциално градче, в което явно живеят богаташи :)
В интерес на истината, трябва да кажа, че за “вали като из ведро” англичаните използват и друг израз – “It’s pouring wet”, което буквално е “вали мокро”. Пустите му англичани, ами нали е дъжд!
Но, идеята беше за… вижте заглавието 😉
И още няколко снимки, преди да си кажем баай! 😉
Из провинциална Англия
Из провинциална Англия
Из провинциална Англия
Из провинциална Англия – джиджени покриви, с украси :)
Някъде из добрата стара провинциална Англия ;)
Из провинциална Англия
Еемии… Англия! :)
Офф… ми, не е ли готина? :)
Другия път ей тук ще седна да пия една бира! Кой ще дойде с мен? ;)
Завършвам с тази красавица. Дано да си живеят щастливо обитателите й :)
Снимките без лого са от свободен достъп от интернет.
Автор и на половината снимки: Вили 
Други разкази свързани с Другата Англия – на картата:
КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИТЕ 🙂
Последни коментари