Една обиколка на земното кълбо за 53 дни (кратки откъси от книгата – част 4)
Затваряме кръга на Една обиколка на земното кълбо за 53 дни. Приятно четене:
Затваряме кръга на Една обиколка на земното кълбо за 53 дни. Приятно четене:
Продължаваме с околосветсткото пътешествие на Диана: днес сме в Лас Вегас, Мексико и Боливия. Приятно четене:
Продължаваме с избрани части от околосветсткото пътешествие на Диана, описано „Една обиколка на земното кълбо за 53 дни“ – Как да си купите цялата книга е обяснено в края на всяка част, а ние след Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа продължаваме към Малайзия, Индонезия, Аватралия и Хаваите. Под секрет – в Австралия ще гледаме мача на Григор Димитров с Рафаел Надал 😉 Приятно четене:
Днешният пътепис е изпълнението на един план за околосветско пътешествие, който Диана публикува на нашия сайт преди известно време 🙂 Днес започваме с първите четири страни по пътя: Полша, Китай, Тайланд и Камбоджа. Приятно четене:
С Диана продължаваме из Непал. Миналия път бяхме в Катманду и Саураха. Днес сме в Покхара, за да покараме парапланер и ще се върнем до Катанду, за да изгорим някой и друг мъртвец. Приятно...
С Диана заминаваме за Непал. Нееее, спокойно! Нищо няма да катерим – никакви планини! Ще разгледаме страната като нормални хора, а не като баир-будали 😉 Като за начало – Катманду и Саураха. (Диана Чавдарова...
Добре де, признавам си: когато Диана ми предложи да напише статия как е планирала околосветското си пътешествие, на мене бувално ми потекоха лигите. Днес ви представям резултата, а съм сигурен, че ако много я...
Къде ще ходим днес? На Малдивитеееее 🙂 Заедно с Диана 🙂 (Диана Чавдарова е автор на книгата-пътепис “Една обиколка на земното кълбо”. Този разказ не е част от въпросната обиколка.) Приятно четене: Непознатите Малдиви...
С голяма мъка (и черна завист 😉 Пу-пу- дай, Боже всекиму такова пътуване!) ще завършим днес плаването из Карибско море – с Диана и нейния катамаран. Започнахме с Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със Сейнт Винсент и Гренадини: рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, после обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров, а за последно минахме през остров Сейнт Винсент при Карибските пирати :).
Днес ще поразшетаме из остров Санта Лусия, а на Мартиника ще обуем зимните ботуши за полета до дома.
Приятно четене:
част пета
Ден 11:
Тази сутрин за първи път не бяхме събудени от welcome boys. Но въпреки това навсякъде в морето беше пълно с лодки. Във всяка лодка имаше по 5-6 човека, стоящи изправени в редичка, един зад друг, с ръце зад гърба.
Реших да снимам едната лодка, понеже бяха много интересни, но изведнъж
След това всички останали също почнаха, да сочат към мен и да викат, настана суматоха и изведнъж започнаха, всички да скачат един след друг в морето. Първоначално много се уплаших, с какво предизвиках такава реакция. Но после се оказа, че всички останали лодки правят същото, но не сочат мен, а нещо във водата. Предположихме, че ловят риба, понеже всеки, който скачаше, държеше края на гигантска мрежа, и се завъртаха в кръг. След това издърпваха мрежата на лодката, като само тя заемаше половината от пространството в нея. Но така и не разбрахме, какво наистина правеха тези хора.
След като вече имаше достатъчно станали хора за едно динги, първите
Оказа се, че един шезлонг (разбирай креват с матрак и към него гигантски сламен чадър) струва 50 американски долара на ден. За щастие опъването на хавлия беше безплатно. Преди това обаче решихме, да закусим или пийнем нещо в страхотното кафенце на плажа, под гъстата сянка на дърветата. Между самите дървета и маси имаше и окачени хамаци.
Другото хубаво беше, че цените не бяха чак толкова скъпи, колкото предполагахме за хотел, чиито шезлонги струват 50 долара (на пример един коктейл беше между 7 и 12 долара, а една малка пица беше 8 долара).
Обстановката беше толкова приятна, че преди какъвто и да е плаж, решихме да разгледаме целия комплекс. Оказа се, че една нощувка тук струва между 1000 и 2000 американски долара. Но определено беше невероятен, като тези, които гледаш по рекламите за мечтаната почивка и си мислиш, че никога няма да попаднеш на такова място.
Плажът към хотела. От пред се виждат факлите, които вечер горят. А от зад се вижда единият от питоните.
като половината от нея беше направена на спа-център. Спа-центърът се състоеше от много дървени къщички, построени буквално по дърветата, на различна височина и се свързваха с дървени мостчета, пътеки и стълбища. Все едно бяхме попаднали в някаква приказка.
Спа-зоната в дъждовната гора
От рецепцията на спа-зоната специално провериха, коя къщичка е свободна, за да можем, да ги разгледаме и от вътре
Другата част от дъждовната гора беше също оборудвана с дървени пътеки, въжени мостове и т.н., но беше предназначена предимно за разходки. Повечето къщички към хотела, ако не и всички бяха разделени със стени, и всяка разполагаше с дворче и басейнче, или поне шадраванче. Около къщичките също имаше шадраванчета, градинки, цветя и много колибрита. Забравих да спомена, че на Карибите за първи път през живота си видях на живо колибри. За тези които не знаят – това е най-малката птица в света. Има размерите на голяма пчела и е страшно красива.
След като разгледахме „нашия“ хотел разбрахме, че на 30 мин от тук и на горе в гората има друг също много скъп хотел. Имайки предвид какво видяхме тук, много се чудехме, с какво толкова може да ни изненада горния. Но никой не намери силите, да отиде да го види. По-късно разбрахме, че това е хотел „Chocolat”, където освен, че има страшно много шоколадови неща и услуги, се предлага обучение по шоколад. Всички служители са минали през такова и могат да отговарят на всякакви въпроси, свързани с шоколада. Естествено аз лично много съжалих, че ме домързя да се разходя до там.
Св. Лусия
В тази част на острова по принцип е пълно с подобни хотели. Особено на едно хълмче, което има директна гледка към двата питона, от другата страна на Суфриер. Там се намират хотели номер 1, 3 и 6 в света. Едни от най-скъпите на планетата. В тези хотели няма телевизори и се спазват специални правила, като например са забранени всякакви телефони, пейджъри и т.н. Ако искаш може, да си ги ползваш в стаята, но никъде другаде. Но реално ти нямаш нужда, да излизаш никъде, защото всички стаи си имат двор с инфинити басейн и всички имат една и съща гледка – към питоните. Стаите нямат стена от към двора и басейна и реално си спиш на открито.
След разходките
а после се изкъпахме в една от общите бани на хотела, където имаше невероятни шампоани, гел-душове и лосиончета. За първи път от 11 дни миришехме на толкова хубаво и се чувствахме като цивилизовани хора.
отново се събрахме на сепаренцето в кафето, където пристигна някакъв саксофонист. Той седна на оградата от към плажа, така че да е между клиентите на заведението и залязващото слънце и започна, да свири. Беше невероятно. Хората в този хотел определено си знаеха работата и как да изпипват най-малките детайли.
След като слънцето залезе, ние най-накрая си тръгнахме от това страхотно местенце. Тази вечер трябваше да стигнем най-северната част на острова и там да чакаме подходящо време за последния сериозен преход до остров Мартиника
Излезе силен вятър, бурно море, заплетоха ни се едни въжета и какво ли още не. После намерихме и разни риби на палубата. В полунощ успяхме да стигнем благополучно в марината Rodney Bay. Намерихме си местенце, да си вържем лодката. Толкова здраво я вързахме, че за първи път от 11 дни катамаранът не се клатеше изобщо. Едвам успях да заспя. През цялото време бях в очакване и напрежение, че всеки момент лодката ще се люшне, ще се разклати. Но това така и не се случваше и тя си стоеше неподвижно.
Ден 12:
Първата ни работа на сутринта беше, да намерим заведение с контакт, където да заредим всички телефони, фотоапарати и компютри. Напълнихме торбата с кабели, разклонители и всякакви джаджи и тръгнахме, да обикаляме заведенията на марината. Намерихме една италианска пицария, където разпънахме оборудването и седнахме да закусим. След като всички батерии бяха готови, тръгнахме на разходка из града. Оказа се супер шарено градче, подредено и спретнато, доста цивилизовано, с обилно заредени хипермаркети и молове. Нищо общо с всичко, което бяхме видели до сега.
В един от моловете
Накрая случайно
където решихме да останем следобеда. Самият плаж беше съвсем обикновен и посредствен, по нищо не се различаваше от нашите в България. Беше пълно с кафенца, заведенийца и хотелчета. Изобщо вече се усещаше, как нашето екзотично приключение е към своя край.
За вечеря намерихме един страхотен steak-house, след което се прибрахме на катамарана.
Пържола от акула
Още не си бяхме легнали, когато на лодката ни дойде един неочакван гост – едно много сладко черно коте, което учудващо се чувстваше като у дома си, влизаше да души и проверява навсякъде.
Ден 13:
На сутринта установихме, че котето не си е тръгнало – намерихме го да спи на земята в кухнята, свито на кълбо. След като се събуди, започна да мяуче жално за храна и вода. Дадохме му едни наденички, които бяхме пекли преди няколко дни на скарата, след което то се успокои и си тръгна.
Този ден трябваше да направим нашия последен преход до остров Мартиника. Планираното тръгване беше по обяд, за да можем поне един път за тези две седмици плаване, да пристанем по светло на мястото, където отиваме. За това имахме малко време да се разходим като за последно. Разбрахме, че
и веднага отидохме, да го видим. Доскоро е бил използван за туристически разходки в морето, но явно вече не е толкова надежден и бяха решили, да го направят на бар. Когато ние отидохме, течеха ремонтни дейности, беше пълно с майстори и строителни материали навсякъде. За щастие ни позволиха да се качим и да си направим няколко снимки.
Черната Перла
Този човек продаваше плодове, но се беше накичил с всякакви знамена. Българско нямаше, но го знаеше точно какво е!
В 12 ч. точно опънахме платната и
Както беше по план, пристигнахме доста преди залез слънце и тръгнахме да търсим бензиностанция, да заредим лодката, понеже както е при колите под наем, така и при лодките трябва, да се върнат с пълен резервоар. Чартьорът обаче нещо ни обърка и ни прати в един огромен залив, където загубихме почти 2 часа, за да установим, че няма къде да заредим.
Остров Мартиника
В търсене на бензиностанцията
И така за съжаление последният ни опит, да направим поне едно приставане по светло за тези две седмици се провали.
и тръгнахме, да си търсим място. Но понеже не сме много маневрени, а коридорчетата са малки, изпратихме двама човека с дингито, да търсят място. След известно време дингито се върна с гребане, горивото им беше свършило, а навън отново се изсипваха кратки проливни дъждове.
Намерихме мястото и започнаха мъките по приставането на едно супер тясно място между две лодки. Наложи се абсолютно всички да се включим. Едни държаха кранци, за да не одраскаме лодката в съседната и търчаха от един борд на друг. Други бяха хванали едно въже и дърпаха дружно, за да приближат катамарана, трети отговаряха за това, да не се ударим в кея, но и да се приближим достатъчно, за да можем да слизаме и да се качваме после. Все пак след два часа задружни усилия направихме най-перфектното приставане. За награда си сготвихме най-вкусната паста, този път със сладка вода и седнахме за една последна вечеря на борда на нашия катамаран.
Ден 14:
Сутринта имахме доста задачи, които трябваше, да свършим за много кратко време.
И така, в 8 сутринта настана голямото чистене. Всеки си беше хванал някаква зона по лодката и се занимаваше с нея. За нещастие, разполагахме само с две гъби, за това прибегнахме и към тоалетна хартия. После свърши сладката вода на лодката, което ни остави само с една чешма със солена вода, която се намира горе в кухнята. Започнаха да се разнасят тенджери, шишета и всякакви съдове със солена вода, надолу по каютите и обратно. Препаратите също свършиха, минахме на веро и сапун, които също свършиха и останахме само на солената вода. Отделно имахме няколко дребни щети, от сорта на счупен капак на тоалетна чиния, или дръжка на чайник. Добре, че бях взела моментно лепило, та след като поизмихме, тръгнах, да обикалям с лепилото и да замазвам положението.
През цялото това време и целия този хаос, лодката се придвижи до бензиностанцията, зареди с гориво и се върна обратно на марината. И точно в 10 ч пристигнахме! Е, не бяхме пристанали (което обикновено ни отнемаше по два часа), но чартьорът ни посрещна и помогна да завържем лодката за кея.
На бензиностанцията
Но забавните случки все още не бяха. След като разтоварихме багажа, струпахме всички сакове, раници, куфари и чанти в една пицария на марината, седнахме да умуваме, как да организираме остатъка от деня, понеже полетът ни беше късно вечерта. В крайна сметка чартьорът се съгласи, да си оставим багажите в офиса им до края на работното им време, което беше до 18:00. Горкият човек сигурно много съжали, защото барикадирахме персонала отвсякъде с купчини багажи, якета, ботуши (които вечерта трябваше, да си вземем с нас в самолета).
Една малка част от багажите
Междувременно наблюдавахме, как една нова група туристи се настаняваше на нашето катамаранче. Усещането беше странно, имайки предвид, че това беше нашия дом през последните две седмици и имайки предвид всичките ни преживявания, а сега го очакваха нови.
Нашият катамаран (по средата на снимката) отново на марина “Le Marin”, очакващ следващите туристи, които потеглиха още същия следобед
Решихме, да направим един последен плаж. Уговорихме се с един таксиметраджия, да ни закара до най-хубавия плаж на острова и след това, да дойде, да ни вземе в 17:20ч.
Плажът определено не беше лош, имаше палми, зелени поляни, ситен бял пясък и т.н. Но огромната разлика между Мартиника и малките островчета на юг беше, че това е част от Франция, съответно и от Европа. Плажовете са претъпкани от туристи (основно пенсионери), цените са супер високи, в заведенията и магазините говорят само френски и се държат арогантно и надменно с всеки, който не говори техния език.
Решихме, да си направим една разходка до края на плажа и да намерим барче, където да седнем. Оказа се, че след една точка на плажа, всичко след нея са хотели. И за разлика от мега-луксозния и скъп хотел, в който изкарахме целия пó-предишен ден, тук не ни разрешаваха, не само да влизаме в заведенията им, но не можеше дори, да се разхождаме на територията на хотелите. Един полицай ни пресрещна и ни отказа дори тоалетна да ползваме, като отказваше, да говори на английски. Затова се наложи, да се върнем в началото на плажа и там се настанихме.
С брат ми все пак решихме да направим втори опит и да стигнем края на плажа. Оказа се, че все пак плажната ивица е достъпна за всякакви хора и хотелите нямат право, да гонят желаещите да плажуват там, стига да не им ползват шезлонгите. Но на едно място се бяха много изхитрили – бяха изкопали пясъка до една сграда на хотела, така че да стане дълбоко вирче и да е трудно, да се прекоси. А във водата точно там имаше морски таралежи и ни беше страх да влезем. За това смело минахме през къщичките на хотела, където онзи зъл полицай ни фиксира отдалече и почна, да ни гони с колелото си. Бързо се ориентирахме и намерихме плажа, където този вече нямаше право, да ни каже нищо.
Разходката определено си заслужаваше, плажът беше много красив, с издялани от дърво най-интересни кресла, столове и легла, свободни за ползване на плажа.
На връщане естествено отново трябваше, да минем през хотела заради прекъснатата плажна ивица, където вече ни дебнеше полицая и ни гледаше на кръв.
Последни карибски слънчеви лъчи
Малко по-късно настана време, да се връщаме към марината. Събрахме си кърпите, взехме си довиждане с морето за последно и се запътихме към паркинга, където трябваше, да ни чака таксито. За наша изненада таксито го нямаше. А трябваше най-късно в 18:00 да сме на марината, защото тогава свършваше работното време на чартьора и багажът ни оставаше вътре и трябваше, да избираме между изпуснат полет или зарязани багажи. Това беше много напрегнат момент, всички много се притеснихме, но в крайна сметка човекът дойде в 17:45 и бързо ни върна на марината.
Изнесохме багажите от вън и се почна едно подреждане, къпане, простиране на мокрите бански и хавлии по саковете и т.н.
Накрая обухме ботушите и бяхме окончателно готови за пътя на обратно.
Отново на летището 🙁 Карнавалните маски с тъга ни напомняха за всички преживявания и незабравими моменти, които имахме на това невероятно място…
За тези 14 дни преплавахме близо 400 морски мили, посетихме 11 острова (някои по два пъти), 4 държави, минахме 9 митници; видяхме акули, делфини, летящи риби, светещи медузи, маймуни, колибрита, игуани, пеликани; посетихме карнавали, вулкани, джунгли; ядохме банани и кокосови орехи от палмите и какво ли още не. А през цялото това време на всички острови и по радиото на лодката пускаха един местен хит, който така добре описваше нашето приключение: „We Ready For The Road”:
http://youtu.be/VbvYy88xILk
Край
Автор: Диана Чавдарова
Снимки: авторът
*Което всъщност е правилното и ужасно неромантично название на Санта Лучия 😉 – бел.Ст.
Други разкази свързани с Карибските острови – на картата:
За подробности – кликайте на ЗАГЛАВИЕТО горе
Продължаваме плаването из Карибско море заедно с Диана и нейния катамаран. Започнахме с Остров Мартиника, о.Санта Лусия и о.Бекия, продължаихме със Сейнт Винсент и Гренадини: рифа Тобаго, о.Юниън и о.Меро, а за последно обиколихме Гренада – с островите Гренада, Кариаку и Пясъчния остров
Днес ще продължим към остров Сейнт Винсент и залива Порт Роял на световноизвестните Карибските пирати
Приятно четене:
част четвърта
Ден 9:
Сутринта трябваше да станем рано, за да се върнем до острова, да напазаруваме от някой магазин и да направим митницата. Градът отдавна се беше събудил и вече кипеше от живот, а отвсякъде дънеше музика.
С дингито до брега
На зеленчуковия пазар. Сградата отзад е автогара. Паркинг за автобусите не видяхме, може би сергиите бяха разположени на него, защото автобусите влизаха и излизаха буквално между сергиите.
Честа гледка из градовете
Да покажем новите прически 🙂 Оказаха се много удобни, сутрин ставахме с готови прически, не се налагаше, да се решим, връзваме и т.н. Изкарахме с тях до последния ден. Лошото беше, че ни изгоря кожата на главата и след няколко дни се обелихме.
2 часа по-късно потеглихме за един по-дълъг и по-опасен преход към
За щастие имахме късмет с хубаво време. Освен това през целия път се разминавахме и заобикаляхме от далече многото шквалове, които се образуваха. Това са силни ветрове, които отдалече приличат на торнадо и никак не е препоръчително, да влизаме в периметъра му.
Пореден залез
Вечерта в 20ч, пристанахме в едно заливче на остров St. Vincent. Името му е
На това място са снимани части от филма „Карибски пирати“, а името на заливчето във филма е „Port Royal“
Wallilabou Bay, Saint Patrick, VC
За вечеря решихме, да сготвим паста. Но сладката вода ни беше вече на привършване и ние решихме, да я сготвим със солена от морето, понеже така или иначе трябваше, да се сложи сол. За съжаление се получи най-соленото нещо, което човек може, да си представи и се наложи, да я мием със сладка вода. Това спаси положението, но все пак не успяхме, да я изядем всичката и остана половин тенджера.
Ден 10:
Рано сутринта свалихме дингито и отидохме на сушата.
Рано сутринта, гледка от катамарана към залива
Гледка от залива към катамарана и една скала, която също е снимана в “Карибски Пирати” – в началото на първата част на филма, на нея висяха обесени пирати.
Вече бяхме информирани, че там
непокътнати за атракция и привличане на туристи. Беше страшно интересно. Още от кея ни посрещна една голяма статуя на пират, загатващ за мястото, на което се намираме.
След това започваше улица, която вървеше успоредно на брега, а по нея бяха наредени топове, сандъци и бесилки.
От другата страна на улицата имаше постройки, на които бяха подпрени отворени ковчези.
В една от постройките влязохме в помещение, където бяха оставени различни предмети от филма. Стените бяха облепени със снимки от снимачната площадка, снимки от филма, снимки на героите, включително и цялата програма по заснемането на филма.
и това място много ме впечатли.
Автографи на всички участници във филма. Този в средата, в черепа е на Джони Деп.
Една от постройките там я бяха направили на бар. От тавана висяха черепи, пиратски знамена и изкуствени паяжини, а за маси служеха ковчези. Навсякъде беше пълно с раци и гущери, ама по много. А пясъкът беше супер ситен, но черен! Никога не бях предполагала, че може да съществува черен пясък (това ми напомня, че Sandy Island имаше места и с розов пясък).
Направихме си разходка из декорите, поснимахме и отидохме до края на плажа, където беше единствената жилищна къща. Това беше къщата на Бобо. Той ни видя, че се разхождаме и излезе да се запознае с нас. Разказа ни как по време на снимките на филма неговата къща била превърната в лечебница, за да може при инциденти, да има къде, да лекуват артистите. Бобо предложи, да ни покаже някакви водопади, който били на близо.
По пътя към водопадите. Бобо е този с белите дрехи, а другият е негов приятел, който срещнахме
Успяхме за пореден път –
В такива моменти се замисляхме, как едно време банани имаше само по Коледа и бяха нещо страшно екзотично и интересно, а сега си ги късахме от дърветата. Водопадите не бяха нищо интересно и бързо си тръгнахме обратно. Попитахме Бобо дали иска да му дадем пастата от предната вечер и той много се зарадва. Поискахме му съд в която да я сипем, а той ни даде някаква гигантска кратуна. След това ние се върнахме на катамарана, а Бобо доплува с кануто си, за да си вземе обещаната паста. Аз му дадох и едно шишенце ракия, на която също много се зарадва.
Снощната паста в кратуната на Бобо
Бобо след като е опитал ракията :)
По обяд отново потеглихме,
за цялото плаване, поради това, че ще сме в открития океан и нещо свързано с ветровете. Но отново извадихме страшен късмет и всичко мина леко и безпроблемно. А в морето срещнахме акули, малки делфини и една гигантска змия, който се доближи за секунди и изчезна. Бяхме се запътили към Двата Питона, където бяхме преди няколко дни, но този път целта ни беше, да пристанем между самите питони.
Според упътванията там трябваше да има един гъзарски хотел, страхотен плаж и едно-две ресторантчета. Още бяхме много далече от сушата, когато един welcome boy ни посрещна и
Обяснявайки му, че нашата цел е съвсем друга, той започна, да ни обяснява, че там, където сме се запътили няма свободни бочки (мъртви котви, за които да се вържем) и нямало смисъл, да ходим. Но ние решихме, да поемем риска. Тогава момчето изчезна. Но за наша изненада пак се върна след известно време и каза, че ни е намерил бочка и да го следваме. От далече се виждаше, че на брега наистина май има някакъв ресторант, със запалени огньове на плажа, изглеждаше доста шикозен. Но момчето ни закара в другия край на заливчето и започна, да ни обяснява, че тук нямало ресторанти и той можел, да ни закара в Суфриер на вечеря с негова лодка. В същото време на огромната яхта до нас настана някаква суматоха, екипажът почнаха, да обикалят, да гледат към нас, да звънят някакви телефони и да ни святкат с фенерче. След като момчето отиде, да види за какво е цялата тази работа, се оказа, че не можело, да спираме тук. Така и не разбрахме защо, но се наложи, да се преместим.
Така разбрахме, че все пак има повече свободни бочки, а не нито една, както по-рано ни излъга момчето. Определено това дете нещо ни баламосваше и искаше по всякакъв начин, да ни заведе в селото. Ние обаче отново решихме, да се убедим сами в думите му, свалихме дингито и няколко човека се запътихме към мястото с горящите факли, да търсим ресторант. Както вече казах, това беше доста далече и ни отне известно време. Оказа се, че
но супер изискан, на входа от към плажа имаше хостеса, а клиентите бяха с костюми и вечерни рокли. Може да си представите, как ни изгледаха всички с нашите „тоалети“. Решихме все пак да прегледаме менюто, за да може, да вземем решение, какво ще правим с вечерята. Цените бяха от 40 евро нагоре… Оставихме хората да си вечерят, а ние се запътихме, да обиколим наоколо и да потърсим друг ресторант. Оказа се, че ресторантът с факлите е част от огромен хотел с къщички със собствени дворчета и басейнчета и огромен парк с градини, палми, цветя, шезлонги, люлки и т.н. На много места в градината имаше сепарета със запалени огньове пред тях, а нямаше жив човек.
Определено
освен хотела, в този залив нямаше нищо друго
и се обадихме по радиостанцията, да съобщим на останалите. А те от своя страна поръчаха на момчето, да ни донесе вечеря от Суфриер. Това беше последната оферта на детето, която този път приехме. След по-малко от час имахме голяма тава с гигантски парчета опечена риба тон и едно супер мазно бурканче, обвито със смачкано найлоново пликче, пълно със съмнителна не еднообразна смес. Това се оказа някакъв невероятен сос, който ни бяха пратили от ресторанта за рибата. Това беше една от най-вкусните ни вечери до сега.
Очаквайте продължението
Автор: Диана Чавдарова
Снимки: авторът
Други разкази свързани с Караибско (Карибско) море – на картата:
Караибско (Карибско) море
Последни коментари