Автор: Колев Калоян

2

Остров Реюнион (2): Плажове, градчета и богаташи

 Продължаваме с поредицата на Калоян за остров Реюнион. Днес ще направим пълна обиколка на това парченце от Европейския съюз. Приятно четене:

Остров Реюнион

втора част

Плажове, градчета и богаташи

Продължението за остров Реюнион след почти година прекарана в Индийския океан, в тази малка частица от Франция, незабележима точка на картата, красота, хармония, природа, култура. Една година пълна с емоции, страст, слънце, море.

Една година в Рая

 

Сен Дени, остров Реюнион

В този пътепис ще давам информация относно забележителностите, нещата които видях, чух и научих. Думите не са достатъчно силни, за да опишат прелестта на острова и изключителната любезност на хората, водени единствено от философията “vivre ensemble” – живеене заедно, в хармония, в мир и разбирателство, без предразсъдъци относно произход, цвят на кожата, религия. Но силно обединени от любовта към родината, към Франция. Толкова патриотизъм не съм виждал в Лион за 4 години. С едно изключение, тук не обичат Коморците.

Сен Дени, остров Реюнион

Започвам от

Сен Дени,

тъй като тук живея от една година. На пръв поглед нищо интересно, къщи, капанчета, сгради. Но Сен Дени има богато историческо и културно наследство, а и както бях споменал, тук е концентрирана почти цялата администрация и индустрия. Чисто нови квартали никнат от всички страни, понеже за инвестиции в задморските територии на Франция има големи данъчни облекчения, а това от своя страна благоприятатва градската среда и създава усещане за модерен град. Колониалното наследство, къщите на някогашните администратори на плантациите от кафе и захарна тръстика (основна продукция и износ по колониално време) и до днес са запазили своя чар и архитектура, и до днес някои са обитавани от наследниците на някогашните администратори на острова (gros blancs – “големи бели”), други са купени от държавата и там се помещава администрацията, трети са превърнати в музеи, културни забележителности, магазини, офиси. По склоновете на планината криволичат малки тесни и стръмни улички, опасани с кокетни еднофамилни къщи с градини и басейни.

 

В центъра, от Държавната градина (Jardin de l’Etat),

тропическа ботаническа градина и парк,  тръгва улица Париж, на която се намират някои от основните забележителности, и администрация – Регионалният съвет, седалището на Католическата църква, Административният съд, Кметството, Префектурата, Търговско-индустриалната камара, Музикалната консерватория, Институтът по Мениджмънт и Управление към Реюнионския университет.

Тук ще намерите и много музеи:

В Ботаническата градина се намира музеят по естествена история, построен през 1834г., по надолу е музеят Леон Диеркс, носещ името на известен реюнионски художник и скулптор, помещаващ голяма колекция Изящни изкуства, между които Пикасо, Реноар, Гоген, Гримо. Построен през 1843 г., (робството е премахнато през 1848г.), днес музеят е неделима част от културното наследство на острова.

Сен Дени, остров Реюнион

Държавната градина (Jardin de l’Etat)

Сен Дени, остров Реюнион

Музеят на естесвената история в Държавната градина

Сен Дени, остров Реюнион

Сградата на Регионалния Административен Съд в Сен Дени

 

Сен Дени, остров Реюнион

Кметството с Сен Дени

Сен Дени, остров Реюнион

Музей Леон Диеркс, ул. Париж, Сен Дени

Сен Дени, остров Реюнион

Къща-Музей Карер, ул. Париж, Сен Дени

 

По-надолу е т.нар. вила Дерамонд-Бар, принадлежала на някогашнатакралска колониална Компания на Източните Индии (Реюнион е бил по пътя за Индия преди откриването на Суецкия канал), занимаваща се основно с експлоатацията на плантациите ванилия, кафе и захарна тръстика. Рождено място на художника Леон Диеркс, както и на Раймонд Бар, някогашен министър-председател на Франция.

Стигате до кметството,

където от малко кръгово, в центъра на което се намира Колоната на Победата улица Париж преминава в авеню на Победата, което стига до океана, а перпендикулярно е улица Марешал ЛьоКлер, пешеходният търговски център на Сен Дени. Архитектурното наследство в целия център е решено в този Колониален-креолски стил, а многобройните магазини, кафета и ресторанти, както и централните офиси на банки и застрахователни дружества, авиокомпании и големи фирми превръщат града в динамичен търговски и административен център. На пешеходната Марешал ЛьоКлер се намира и най-старата джамия във Франция, Ноор-Ал-Ислам, построена през 1905 г.

 

Сен Дени, остров Реюнион

Къща-музей Кишнен, Сен Дени, център

Сен Дени, остров Реюнион

Шато Моранж, Сен Дени, център

 

Сен Дени, остров Реюнион

Вила на Генерала, Сен Дени, център

Сен Дени, остров Реюнион

Артотека, Сен Дени, център

 

Във височината се намира

богаташкия квартал Планината (La Montagne),

разделен от Сен Дени със стръмно било, а малко по-нависоко е паркът Колорадо, любимо място на местните за спорт, пикник и отдих. Два основни успоредни булеварда опасват града, Ланкастел покрайбрежието и Сюд във вътрешността.

 

Сен Дени, остров Реюнион

La Montagne, център

 

Сен Дени, остров Реюнион

Индуски храм в Сен Дени, След аболирането на робството през 1848г, собствениците на плантациите се принувдават да назначат “ангажирани” работници от Индия и Китай, за да продължат работата по плантациите. От тогава до днес индийските и китайските общности са неделима част от културното многообразие на острова.

 

Тръгвайки от Сен Дени на запад по Крайбрежния път, изсечен в планината от едната страна и врязан в океана от другата, след 15 минути с кола стигате до

Посесион, град за спане,

както го наричат Реюнионци, поради липсата на каквото и да било за правене там. Градът е обитаван основно от хора, работещи в Сен Дени, но не можещи да си позволят да живеят там, поради високите цени на жилищата и наемите. След около 7 минути с кола се стига до

Порт, пристанищния град,

който се слави с доста лоша репутация – социални жилища, несигурност, безработица, престъпност. Тук е и единственото останало гето на острова, наречено Руанда. Въпреки това Портът е основен иконимически център на Реюнион, единствено международно пристанище и като такова съсредоточава огромната част от внос-износа на острова, както и военноморска база.

Сен Пол,

голям град по-надолу е известен най-вече с пазара си, на който можете да купите всичко доста изгодно. 40-ти най-голям град във Франция (Сен Дени е 19-ти) и най-старият град на острова, бивш административен център.

Тук се установяват първите французи през 1642 г, когато островът е бил необитаем, а след това за кратко градът е бил завладян от Британците през 19 в., които бързо отстъпват. Интерес представлява гробището на Сен Пол, където е заровен последният френски пират, Оливие Левасьор, обесен в Сен Пол през 1730 г.

Легендата разказва, че качвайки се на бесилото, пиратът хвърля карта, с думите “съкровището ми, за който успее да разбере”. От тогава и до днес иманяри търсят съкровището и се опитват да дешифрират картата, като съквовището може да е на Реюнион, Мавриций, Сейшелите или Родригес.

Тук е и Пещерата на Първите французи, (прекръстена през 2007 г. Пещерата на първите Реюнионци, в която легендата разказва, че са се нанесли първите заселници на острова, Луи Пайен и Пиер По пристигнали за пръв път на Реюнион заедно със 7 малгашки роби и три чернокожи жени, с цел да колонизират острова.

Наскоро Сен Пол се прочу с тъжната история за 15-годишно момиче на ваканция със семейството си, което бе изядено от акула, къпейки се в забранена зона.

 

Сен Пол, остров Реюнион

Сен Пол, изглед

 

Още 10 минути с кола и стигате до

Букан Канот – първото курортно селище, годно за плаж

Тук има доста хотели, ресторанти, жилищни квартали. Плажната ивица е чиста и голяма, пясъкът е едър и бял, а морето е винаги бурно. Букан Канот е любимо място за сърфисти от цял свят, но често има инциденти с акулите – в най-добрия случай изяден крайник, в най-лошия – изяден човек. Морски патрули обикалят всекидневно морето, за да синализират за акули, и ако такива бъдат забелязани-къпането забранено.  Течението често е много силно.

 

Букан Канот, остров Реюнион

Плажът на Букан Канот

 

Букан Канот, остров Реюнион

Внимание, акули! Къпането забранено! Букан Канот

 

След Букан следва

Сен Жил, гъзарският курорт на острова

Тук до преди няколко десетки години е било забранено за цветнокожи, и от тогава креолците го наричат “Зорейленд” (Зорей местните наричат белите французи от континентална Франция).

Поради изключително туристическата си насоченост, цените на имуществото достигат милиони, наемите са космически, и предимно Мутирани Висши държавни чиновници от метрополията (които поради отдалечеността получават бонуси, практически удвояващи заплатата) могат да си позволят да живеят тук. (Реюнионците, командировани в континентална Франция също получават двойна заплата.)

Луксозни еднофамилни къщи с градини и басейни, райски плаж, палми и целогодишно слънце са декора тук. И много, много хотели, дискотеки, ресторанти, туристи. Сен Жил има малко пристанище, на което се предлагат водни атракции като гмуркане, наблюдаване на китове и делфини през зимния сезон (от април до октомври), водни ски и джет. Тук е и тропическият аквариум на острова, който все още не съм имал честта да посетя.

Ивицата е дълга с километри, а между града и плажа има малка гора от местни иглолистни дървета филаос и палми. За разлика от “острова-сестра, Мавриций, където повечето плажове са приватизирани от хотелите, в Реюнион частните плажове са забранени, няма чадъри и шезлонги, само няколко бара на плажа. Властите инвестират в еко туризъм и опазване на околната среда, по-скоро отколкото в масовия туризъм на Мавриций, бил той и луксозен. Плажовете са чисти и спокойни, има коралов риф, който спира вълнението. Плитко е много надалеч и почти няма вълни. Разбирай, няма сърфисти и акули.

 

Сен Жил, остров Реюнион

Плаж Ермитаж, Сен Жил

Сен Жил, остров Реюнион

Плаж Бризан, Сен Жил

Сен Жил, остров Реюнион

Залез, Ермитаж, Сен Жил

 

Сен Жил преминава в

Салин-ле-бен,

малко курортно градче по продължението на ивицата. По-надолу е

нудисткия плаж “La Souris Chaude”,

в превод Гореща мишка.

 

Салин, остров Реюнион

Аз на плажа на Салин

Салин, остров Реюнион

Ализе плаж, Салин

 

Следва

Сен Лю,

малко жилищно градче, с приятен плаж и същата типична креолска архитектура, еднофамилни къщи, ниски кооперации. Кметът на Сен Лю, Тиери Робер, депутат от Френския парламент (за който се интересува от политиката на Франция), направи скандал с изявлението си, покрай аферата Каюзак, в която всеки депутат трябваше публично да обяви имотното си състояние, че печели 9 000 000 евро годишно заради наследства и фирми, в които е акционер, но поради огромната данъчна тежест заплаши да напусне Реюнион и да се премести в Мавриций, на 40 минути полет.

От тук се скача с парашути

(парапант), не знам как е на български… Излита се от 800 м височина, парашутът се издига с газ в небето преди да се приземи на плажа. Усещането е уникално а гледката е неописуема. В Сен Лю има лаборатория и музей на морските костенурки, застрашени от бракониерство и изчезване.

Парашут, остров Реюнион

Парапант в Сен Лю

Следва прекрасният

плаж с фин черен вулканичен пясък Етан Сале (солено блато),

обграден отвсякъде с палми. Слънцето прави пясъка изключително горещ, но и много красив с изкрящите магмени частици. И така се стига след около час и половина с кола от Сен Дени до Сен Пиер – двата най-големи града на острова, най-северната и най-южната му точка – 90 километра по ивицата на Западния бряг. От няколко години е построена магистрала, по която се стига за 45 минути, но без цялата тази пъстра красота, каране успоредно с морето, спиране в прекрасните крайбрежни градчета.

Сен Пиер

е следващия град по пътя, туристически и административен център, най-голям град в южната част на острова. Има развит център с много хотели, барове и дискотеки, казино, ресторанти, голяма плажна ивица, малко пристанище.

Тук е и второто (от общо 2) летище на острова, Пиерфон, използвано главно за регионални полети до Мадагаскар, Мавриций, Родригез, Майот. Тук е базирана префектурата и администрацията на Френските Южни и Атлантически територии, включващи десетина необитаеми острова, (Кергелен, Крозе, Амстердам, Разпръснатите острови) и земя Адели на Антактида.

Ако се чудите защо са ѝ на Франция толкова необитаеми острови,

знайте че според международното право 200 морски мили около даден остров са водят ексклузивна икономическа зона, и суверенни води, в които само държавата, чиято територия са островите има право да лови риба, да използва морските ресурси и евентуално нефт и газ. От време на време се водят мисии, министъра на задморските територии пристига на острова (около километър площ пясък, палми и скали, населени с чайки и костенурки), за да потвърди суверенитета, оспорван пред Хага от другите близки държави. На някои от тези острови има научно-изследователски и метеорологични центрове, и повечето са класирани екологични паркове. Наскоро капитанът южнокорейски танкер беше осъден в Реюнион на затвор и 500 000 евро глоба за нарушаване на суверенни води и нелегален риболов.

От Сен Пиер след десет минути с колата се стига до

Малкия остров, крайбрежно градче

точно срещу малък, скалист, необитаем и недостижим остров, наречен със същото име. Във височината има горист хълм, а малко по-надолу се намира един от най-луксозните хотели в Реюнион. Има и малък романтичен плаж. Тук се води “Дивият юг”, откъдето се стига до Лоши нос.

 

Mалкият остров на остров Реюнион

Mалкият остров

 

Дивият юг, остров Реюнион

Дивият юг

От Сен Пиер се стига до Сен Бенуа

в източната част на Реюнион по два начина:

  • през вътрешността на острова, така наречените равнини  (Рlaine des Cafres и Plaine des Palmistes), изсечени в планината на над 1000 м надморска височина, или
  • по крайбрежието.

Вътрешността е изключително красива, пътят е живописен, а градчетата, които пресича – кокетни и симпатични.  Вулканът, за който става дума в предния пътепис е в тази част на острова, и оттук тръгват стотици туристически пътечки към била, склонове, каскади и водопади, тропически гори и стръмни върхове.

остров Реюнион

Вътрешността на острова, Иле Гийом

 

остров Реюнион

 

По крайбрежието се минава

през Сент Ан и Сент Роз,

известни главно с църквите си: Църквата в Сент Роз се нарича Нотр Дам на Лавата, тъй като при всяко изригване на действащия вулкан, веднъж на няколко години, лавата се спира точно пред входа ѝ.

 

Църквата в Сент Ан

 

Така стигате до Сен Бенуа и Сент Адре

в източната част, където основният поминък е отглеждането на захарна тръстика и преработването и в захар, сиропи, ром. Още малко и стигате до

Сент Мари,

богаташко предградие на Сен Дени, където са концентрирани 50 процента от всички 1150 домакинства, които плащат данък лукс на острова (движимо и недвижимо имущество на стойност над 1 000 000 евро), което си личи по палатите, и еднофамилните имения.

И ето ни обратно в Сен Дени,

след като обиколихме Реюнион в кръг и изминахме 209 км от Сен Дени до Сен Дени. Култура, традиции, история, архитектура, пейзажи спиращи дъха и необятния Индийски Океан ви очакват в този креолски рай на земята, пълен с любезни и гостоприемни хора и много усмивки.

 

 Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът и Уикипедия

Други разкази свързани със Индийски океан – на картата:

Индийски океан
Мадагаскар (2): Антсирабе, Фианарантсу и Манакара 1

Мадагаскар (2): Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

Заедно с Калоян продължаваме обиколката на остров Мадагаскар. Започнахме с Ампефи,  Андасибе и Антананариво, днес ще се качим на единствения влак на острова и ще поемем към Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

Приятно четене:

 

Мадагаскар

втора част

Антсирабе, Фианарантсу и Манакара

 

И така след Коледа в Антананариво тръгнахме за Антсирабе, където по програма трябваше да караме ВТТ, но аз не съм почитател на този вид спортове и не отидох да карам. В крайна сметка не съжалих за избора си, защото през целия следобед валя дъжд и се е наложило другите от групата да прекратят ВТТ-то заради калта и да се крият в барака, чакайки да превали. Всички бяха кални и мокри като се прибраха.

 

Антсирабе

 

В Антсирабе спахме в много приятен хотел, Green Park, с изключително комфортни бунгала и мн приятна градина с езеро. Градът е голям, на разстояние около 160 км от Тана (около 7 часа с минибусчето) по така наречения RN 7 (национален път 7), криволичещ и тесен, много живописен планински път (един от най-новите и модерни в Мадагаскар). По пътя видяхме обърнат минибус в канавка и много пътници, включително и туристи, излизащи от прозорци и врати в панически ужас. Казаха, че това често се случвало, което хич не ни успокои. Жертви обаче обикновено нямало.

Мадагаскар

Още от автогарата ви чакат хора с pousse-pousse, двуместни каручки, теглени от самите тях. Срещу 5 евро на каручка ни закараха до хотела, а чувството беше меко казано странно, имайки предвид колониалната история и робството в миналото на това място. Аз лично не се чувствах комфортно, не заради друсането, а заради факта, че човек ме тегли с куфарите ми, все едно, че е добитък, роб, вещ. От друга страна, в гидовете, които имахме беше казано, че е хубаво да се наемат тези хора, защото това им е бизнеса,  и ако няма туристи и клиенти, децата им са гладни. По-заможните малгаши също ползваха услугите им и затова и ние решихме да опитаме.

Човекът беше изключително мил, разказа ни за града, за забележителностите, за себе си и семейството си, за живота в Мадагаскар като цяло. Тичаше половин час, през цялото време говореше с нас междувременно, като се обръщаше да ни гледа докато разговаряме, “от възпитание”, разминавайки се с коли, пешеходци, животни, камиони и други.

 

 

 

Антсирабе, Мадагаскар

 

Градът не е лош, доста е мръсен,

а тези с каручките са навсякъде и са много, много нахални, както установихме по-късно. Следват те и не те оставят на мира докато не се качиш. Ние след първоначалния ни опит, спряхме да им обръщаме внимание.

Вечерта отидохме да вечеряме, искахме нещо местно, беше ни писнало да ядем по хотели и ресторанти за чужденци. Та намерихме една барака, казва се  hotely на малгашки и представлява евтина “дупка” с малгашка храна и клиентела. Персоналът рядко говори френски, а храната се състои от зебу (често най-мазната част от това иначе много вкусно месо), пиле (главно кокали и кожа) и много много ориз. Дават и водата, в която е варен ориза, било полезно за стомаха. Не ми хареса на мен.

Та отидохме в това местно ресторантче и поръчахме храна за 12 души. След около час чакане, се оказа, че барманката е и сервитьорка и готвачка, и правеше всичко по силите си да сготви за всички, имаше и други клиенти, но нямаше изгледи скоро да ядем. За капак токът спря и около 20 мин стояхме в тъмницата. Когато в крайна сметка храната дойде…. беше ужасна, изстинала, месото беше смесица от мазнина и подметка и беше малко. Така и си легнахме гладни след около 2 часа чакане, а каручките които ни преследваха на отиване търпеливо ни чакаха долу през тези 2 мъчителни часа и вървяха след нас обратно до хотела, в опити да се пазарят. По принцип е изключено туристи да ходят по тъмно по улиците в големите градове, но нашата група от 12 души бяхме доста “храбри” 😀 Нищо не ни се случи.

 

Антсирабе, Мадагаскар

madagascar_hotely

 

На другия ден тръгнахме за

Фианарантсу,

откъдето трябваше да хванем влак за Манакара. Градът е хубав, но повечето големи провинциални градове в Мадагаскар си приличат. Занемарени сгради в колониален стил останали от френско време, в които се помещава най-често администрацията, нови, поддържани сгради (построени от  и собственост на банки, фирми, телекоми), няколко луксозни хотела, църкви навсякъде, огромни резиденции, собственост на местни олигарси и на този фон – кал, мизерия,мръсотия и боклук. Но това си има своя чар.

Route Circulaire, Fianarantsoa, Мадагаскар

 

Градът има и красива стара част, туристически център, но я оставихме за на връщане. Във Фиана срещнахме позната на Сесилия, испанката, живееща в Мадагаскар.

Вечерта бяхме на караоке бар и бяхме единствените чужденци:

обстановката беше супер, всички пяхме кой както може, беше много весело (и много евтино!) След караокето отидохме на дискотека. На мен ми напомни детските дискотеки от тийнейджърството ми: дим, стара музика, още евтин алкохол, липса на климатизация и вентилация и много, много танци. Беше супер весело, а още от влизането ни нападнаха местни младежи и девойки, с цел да измъкнат някоя безплатна чашка, някои директно се предлагаха за секс. След десетото тактично отклоняване на подобни молби се принудихме да се разделим по двойки момчета и момичета и да се правим все едно сме гаджета. От там снимки няма, никой не се престраши да вземе камера или телефон от съображения за сигурност.

 

Затворихме дискотеката и пияни в 6 сутринта се върнахме в хотела, платихме и тръгнахме за гарата. Купихме билети и докато чакахме влакът да тръгне се запознахме с уличните деца, които продаваха картички и сувенири на гарата “за да си купят тетрадки”. По-големите биеха едно малко момче, което плачеше, та им изнесох една лекция как да се държат с по-малките. Говорихме поне 2 часа на перона, разказаха ми за живота им, за училище, за семействата им. Едмон е на 12, а изглежда на 9, слаб и болнав. Майка му продава на пазара, и издържа 7-те деца, а той е най-голям и и помага, като продава картички. Баща му е изчезнал миналата година и не се знае къде е. Тиери е по-голям, има подобна съдба. Той събира пари, за да играе на PlayStation срещу 200 Ариари за 10 минути. Другите деца (Мишел, Антонио…) казваха, че искат да си купят учебници, но си личеше, че ги карат родителите им, и че е повече заради глада. Въпреки това явно всички ходеха на училище, тъй като имаха много добър и правилен френки, а се оказа, че и добре пишат, рядкост за малгашите в провинцията. Сприятелихме се с децата, разменихме дори мейли, но за съжаление някъде изгубих листчето.

Дойде време да се качваме, сбогуваме се с децата. Беше ни лошо, евтиният алкохол имаше пръст в това, а ни чакаше приблизително между 10 и 12 часа път

по единствената функционираща ЖП линия в страната,

построена през 1936 г. Разстоянието между Фиана и Манакара е 163 км. В този регион няма други методи за транспорт, няма и пътища и влакът, който минава 3 пъти в седмицата е основния икономически фактор, като създава десетки хиляди директни и индиректни работни места. Има 18 гари и служи освен за транспорт на пътници и за превоз на товари. За това и  разстоянието се минава толкова бавно – влакът спира на всяка гара и чака между 30 мин и час да се разтоварят стоките и да се натоварят нови. В това време търговците от селцата продават какво ли не, най-вече храна и подправки на хората, които слизат от влака заради горещината вътре. Белите се возят задължително в първа класа и нямат право да се качват във втора.

Билетът струва 40 000 Ариари на посока, или около 13 евро. По-заможните малгаши също пътуват в първа. По пътя се опитахме да поспим, но друсането и шума не ни оставиха много възможност за това. На всяка спирка стояхме дълго, а търговци се качваха във влака и продаваха кой каквото има, беше пълен хаос и непоносима жега. По пътя има много тунели и когато се минава по тях е непрогледна тъмнина, във влака няма осветление.

 

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар
Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Лично аз съжалявам, че в това състояние трябваше да пътувам по този маршрут, тъй като това е една от най-красивите и диви области на Мадагаскар. Гледката през прозореца е неописуема, прекрасна природа, планини, долини, зеленина, релеф, малки селца в далечината. За съжаление от недоспалост и махмурлук никой от нас не можа да се наслади на пътуването.

Тук се запознахме и с членовете на френска хуманитарна НПО, които работят с болни хора, деца и старци в Тулеар, най-бедния район в страната, разказваха изключително интересни неща. Например, често единствената собственост на хората е 1 или 2 зебу, които струват изключително скъпо и собствениците им са нещо като привилегировани. В южната част на острова,

основен поминък на много е кражбата на зебу от съседни села,

има и организирани банди. С много насилие взимат животните на хората, като всъщност им взимат всичко, което притежават и за което са работили с години. Постоянно има кръвопролития и сблъсъци между селяни и крадци…

 

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

Влак, Мадагаскар

От Фиана тръгнахме в 9 сутринта и в 20 часа пристигнахме в

Манакара,

на източния бряг на острова. На слизане отново ни чакаха каруцарите с pousse-pousse, но след опита ни в Антсирабе вече знаехме как да откажем. Вървяхме пеша и отново беше същото: колониални сгради, банки и бензиностанции, около тях – мръсотия и бараки. Личеше си, обаче, че сме на брега на океана – отвсякъде се носеше мирис на риба, пушена, печена, сурова. Беше вече тъмно, а освен пред няколко банки и ресторанта улично осветление нямаше. За сметка на това беше изключително оживено, местните ресторантчета работеха с пълна сила, както и сергиите на пазара. Пребити от алкохола, пътя и горещината хапнахме набързо, взехме душ и заспахме веднага.

На сутринта закусихме същата континентална закуска (вж Първа част), и си намерихме гид да ни разведе в местността. Близо до Манакара се намира т.нар.

Canal de Pangalanes, построен от французите през 19 в.

Каналът свързва градовете Фарафангана и Таматав, разстоянието между които е над 600 км и е един от най-дългите в света. Успореден с брега на морето от едната му страна е “континенталната” страна на острова, (наричан остров-континент), а от другата – малка ивица суша, на която се разпростират рибарски селца, и зад която е Индийският океан. Каналът се пресича с пироги, в които има по 15 – 20 места, и местни момчета служат за екипаж.

Тръгнахме от Манакара, въряхме до плажа, където срутен мост позволява да се стигне до океана пеша. През 2008 г. мостът се е срутил от камион, пренасящ 1/3 повече от допустимата тежест на товара и от тогава няма пари да се поправи. Под самия остров ни чакаха две пироги с по 5 яки момчета, в които се настанихме. Гребаха успоредно, така че и от двете лодки да се чува гида. От двете страни на канала имаше по няколко рибарски селца със сламени къщи на колове и много пироги, паркирани на брега. Красота и автентичност! Слънцето беше много силно, но всички имахме кремове.

Канал Манакара, Мадагаскар

 

Първо спряхме на един мемориал на убитите малгаши по времето на някакъв бунт. Посетихме и китайско гробище с гробница, в която има истински черепи и кости.

След това отново се качихме на пирогите и стигнахме прекрасно рибарско селище, където си купихме сувенири. Много автентично, тук рядко идват туристи и хората са много дружелюбни. Имахме възможност да ги видим как живеят отблизо, какво готвят и ядат, как прекарват времето си и къде играят децата. За съжаление по тези места няма доктор, няма и много храна. Децата са недохранени и с подути коремчета, тъй като ядат предимно (да не кажа само) риба.

 

Рибарксо село – Манакара, Мадагаскар

Паметник – Манакара, Мадагаскар

 

Тръгнахме и от тук и след още малко плаване, стигнахме до

най-красивото място на света

Гидът ни се беше погрижил да напазарува прясна риба, плодове и зеленчуци, които, заедно с гребците ни изми и приготви. Имаше беседка с дълга маса и пейки, от едната ни страна беше каналът, а от другата – океана. Никакви хора, само заленина, сянка, палми и вода. Рай, наистина.

Спокойствието ни не трая дълго, обаче, понеже набързо дойде един възрастен мъж с традиционен костюм, изрисувано лице и музикални инструменти (нещо като тъпан).След него, също изрисувани и традиционно облечени вървяна две деца. Спряха се на 10 метра пред нас и ни гледаха, без да кажат нищо. Ние се почудихме какво искат, изглеждаха странно със сламените костюми. Досега бяхме виждали само хора, дори и в най-бедните села, облечени в дънки, шорти, рокли и тениски 18-та употреба, но не и хора с такова облекло. Оказа се, че за добре дошли и срещу 15 000 Ариари, (по 0,30 евро на човек) ще изнесат традиционен спектакъл.

Аз бях навит, но другите не искаха, беше им писнало да плащат за неща, които не са поръчвали и искали. Малко се ядосах, пак си помислих за децата. На нас не ни струва нищо, а за тях си е малко състояние. Та хората чакаха търпеливо, докато не им казахме, че не искаме да гледаме спектакъла, въпреки че се бяха приготвили много усърдно. Хвана ме яд на испанците, които между другото печелят по 1500 евро на месец чисти като преподаватели в Реюнион. Не било за парите, било принципно.

 

Пирога – Манакара, Мадагаскар

Индийски океан – Манакара, Мадагаскар

Индийски океан – Манакара, Мадагаскар

 

Та нахранихме се много много вкусно  и

се отправихме към плажа

Гледката беше поразителна: километри девствена ивица, без нито една човешка стъпка на ситния пясък, и океана отсреща. В далечината пасяха две зебу, бяхме те и ние. Целият плаж беше за нас. Къпахме се, пекохме се, пихме по няколко бири, не исках да си тръгвам от там! Но стана време за връщане и поехме отново към пирогите в посока Манакара. В горещината без сянка, момчетата гребяха с всички сили, повече от час без да спрат. Бяха плувнали в пот, а ние се возихме небрежно и се наслаждавахме на гледката и на идващия залез под сенника на пирогата. Аз бях с немците и решихме да им оставим бакшиш, заради тях прекарахме прекрасен ден. Испанците в другата пирога не оставиха и стотинка.

В Манакара тъкмо бяха пристигнали след убийствено 22 часово пътуване в такси – брус от столицата още една германка и англичанин. Видяхме се и отидохме да вечеряме в едно ресторантче. Дойдоха всички, а малко след тях към нас се присъединиха французите–хуманитарни работници, които срещнахме във влака. И така до 4 часа, ядене, пиене, песни, танци… бяхме 25 души в ресторанта, шефката му искаше да се разплаче, направили сме повече оборот, отколкото през целия месец.

На другия ден наехме минибус само за нас и тръгнахме към Раномафана, където щяхме да посрещнем Нова Година.

За това, връщането във Фианарантсу и оттам към Антананариво за полета – в третата и последна част от моето приключение на уникалния остров Мадагаскар.

 

Очаквайте продължението

 Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът
 

Други разкази свързани с Мадагаскар – на картата:
 

КЛИКАЙТЕ НА ЗАГАЛАВИЕТО ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Мадагаскар (1): Ампефи,  Андасибе и Антананариво 5

Мадагаскар (1): Ампефи, Андасибе и Антананариво

От днес Калоян ще ни поведе из отстров Мадагаскар. Досега мисля, че само веднъж сме акостирали на него, този път ще го разгледаме в дълбочина. Приятно четене:

 

Мадагаскар

първа част

Ампефи,  Андасибе и Антананариво

Най-после дойде заветният ден и тръгнахме към летището. Мадагаскар! Беше ми леко притеснено и много развълнувано. Тръгнахме без да имаме предначертан план с моята съквартирантка Антия. Бяхме решили да следваме испанската група, която тя познаваше, но в последствие се оказа, че и те нямат план и трябваше да решаваме на място.
С полет от Реюнион – през Мавриций- за Мадагаскар кацнахме в

Антананариво

(или Тана, както го наричат французи и малгаши). Беше започнало да се свечерява, за това побързахме да уредим формалностите. Човекът на митницата като ми видя паспорта се ухили каза “ДобАр ден! Стойков (така произнасят Христо Стоичков франкофоните)” и би ми визата (печат) – безплатна за 30 дни.

И така след спор между двама таксиджии, кой да ни откара до града, хванахме единия и срещу 30 000 ариари (10 евро) ни закара до хотела. Ще давам всички цени в евро, макар че плащането в повечето случаи става с Ариари. Дори и да платите с евро някъде по-верояртно е да ви излъжат. Беше вече тъмно.

Първи впечатления от Антананариво – много хора, ходещи пеша по улиците, отворени магазини, кафенета, бараки – живот!

Бях много приятно изненадан от хотела – Ниаули – в центъра на Тана, близо до историческите забележителности: замъка на кралицата, езерото, централната улица и административните сгради (президентство, министерства, конституционен съд, посолства). За тях – по-късно. Двойната стая струва 10 евро на вечер, тройна – 13, и имаше всичко: хубави, чисти стаи, ресторант, топла вода, телевизор, вестници и интернет във фоайето. И готвеха много вкусно – смесица от френска и малгашка кухня.

Антананариво, Мадагаскар

Антананариво, сниман от хотела

 

Гледка от хотела – Антананариво, Мадагаскар

Антананариво от нашия хотел

 

И така, настанихме се, вечеряхме, пихме по една малгашка бира – ТНВ, и си легнахме, уморени от дългия ден. Във всички хотели в Мадагаскар имаше два вида закуска – малгашка (супа от ориз и местно говедо – зебу) и континентална (хляб, масло, конфитюр, сок (не се пие!) и топла напитка по избор. С доплащане сервират и яйца на очи. На мен лично ми беше трудно да ям супа от зебу на закуска, затова предпочитах континенталната, която беше и малко по-скъпа ( 3,50 евро).

За Мадагаскар е важно да се знае, че

когато се ходи там се взима антималарийно профилактично лечение –

специални медикаменти (маларон), от които тези, които ги взимаха се оплакваха от ужасни кошмари всяка вечер – или както моя лекар ми предписа силен антибиотик (доксициклин по 1 на ден в продължение на 7 седмици. Пие се дори и след напускане на острова и убива плазмодия 🙂

Лед не се пие с нищо, нито – чешмяна вода. Плодове и зеленчуци се белят и мият с минерална или преварена вода и не се препоръчва да се ядат салати, понеже не се знае как са мити. Аз обаче се престраших няколко пъти за салата и нищо ми нямаше. Но всички останали се оплакваха от диария, на мен ми нямаше нищо, освен хрема в края на престоя.  Мадагаскар е популярна дестинация за секс-туризъм и секс се прави сравнително лесно, ако си бял, но само с предпазни средства. Толкова за хигиената.

Не останахме да видим Тана, защото щяхме да прекараме Коледа тук. На другия ден след настаняването тръгнахме за Ампефи – малко селце на 150 км източно от Тана, известно с езерото (Ilot de la Vierge) и водопадите Chutes de Lily.

В Мадагаскар пътуването е сложно

и е голямо приключение – пътува се с taxi – brousse – минибус, който не тръгва докато не се напълни поне с два пъти повече хора от местата, с които разполага. На някои от пътуванията бяхме 7 на места за 3, като коридорите за минаване между седалките също служат за места – слагат се дървени летви между двете крайни седалки. Багажът се качва на покрива, за да не заема място и се покрива с брезент. Често на покрива пътуват кошове с кокошки, а по-привилегированите от тях имат шанса да пътуват и вътре с вързани крака. Няма разписание, тръгва когато се напълни максимално. Разбира се според бюджета и желанията ви не сте длъжни да пътувате така, можете да си наемете кола съвсем спокойно, или да платите за две места и да се разполагате малко повече.

Та тръгнахме от хотела и след кратко пазарене за цената хванахме такси (Renault 4L и Citroen 2 CV от петдесетте години на миналия век са най-разпространените в столицата) за южната автогара.

Ситроен – Антананариву, Мадагаскар

Такситата в Тана… в движение са, да!

Ситроен – Антананариву, Мадагаскар

Такси Антананариво

В Мадагаскар бял човек плаща 2 – 3 – 5 – 25 пъти повече

от малгаш, така че трябва всичко да се пазари, освен цените, които са фиксирани, националните паркове например. Такситата като ни видят започват от 20 000 Ариари (6 евро) и се оправдаваха със задръстванията, които са постоянно, понеже няма светофари и почти няма пътни знаци в столицата, общината нямала пари. Лесно сваляхме наполовина, а понякога и 2/3 от първоначалната цена за такси.

Та хванахме такси от Ниаули до южната гара с Антия, съквартирантката ми. 5 – 6 км разстояние по права линия минахме за около час и половина заради задръстванията, заваля и дъжд. В крайна сметка

пристигнахме на най-ужасното място, на което съм бил –

кал, мръсотия, миризми, кози, и напушени и пияни хора, които щом ни видеха бели се стичаха към нас да продават какво ли не, да ни водят до рейса, да ни продават билети… говореха развален френски, крещяха си помежду си на малгашки, а аз и съквартирантката ми не знаехме дали да им вярваме или ще останем обрани, без пари и багаж на това отвратително място.

Дъждът валеше все така силно, а за късмет на нея и се припишка и трябваше да намерим по спешност къде да пишка в калта. Около нас се събраха 15-ина души, които се представяха за шофьор, кондуктор, официален представител на фирмата, всички бяха пияни и агресивни. Дърпаха ни багажите, (да ги носят – срещу пари) караха се помежду си, идваха още сеирджии, стана скандал. Обградиха ни, а Антия не издържаше и реши да пикае на място за мой ужас, понеже не знаех на какво са способни тези. В крайна сметка ни заведоха до тоалетна (дървен скърцащ под и дупка в него), с мухи и фекалии навсякъде, а пред него – огромна локва със съмнително съдържание, в която имаше  коза- и кал навсякъде. Тарифата се определя според нуждата – pipi – 100 Ap. caca – 400. (3 и 12 евроцента).

Антананариво, Мадагаскар

Уморени от целия цирк се отказахме да настояваме да се оправим сами. Стъмваше се и не искахме да останем вечерта на това място. Избрахме си един от пияните агресивни хора и тръгнахме след него. Заведе ни до минибуса и поиска 15 000 Ар (5 евро) за билет + услуга (!), а ние благодарихме и намерихме истинския шофьор, който ни поиска 8000, а на този който ни доведе даде 1000 от него. Вътре разбрахме схемата и начина на действие: хората отпред получават комисиона от шофьора за всеки клиент, който доведат, и работят за конкурентни шофьори, за това са толкова настоятелни и агресивни. На гарата трябва да се каже “Току що пристигам”, нищо не ми трябва, за да ви оставят на мира. Ако почнат да ви предлагат такси, кажете, че чакате някого. Като намерите бус за вашето място, говорите директно с шофьора. По принцип цените не се пазарят и са фиксирани, но може и да ви поискат 1000 – 2000 Ар. отгоре (30 – 60 цента).
И така, качихме се мокри, кални, потресени от случката и от мястото и тръгнахме за Ампефи. Помислих си, ако така е цялото пътуване не отивам вече никъде, но слава богу не беше така. Пътувахме 4 часа и половина 150 км. Бившият президент Раваломанана, чийто син е женен за българка от Бургас, е направил пътища на целия остров (който е огромен, площта му е почти колкото Украйна или Франция) и затова е толкова уважаван. Сега е в изгнание в ЮАР след военен преврат от 2009. Та пътищата са тесни, двулентови, криволичещи, но все пак асфалтирани, а свръхпълният минибус не можеше да развие повече от 60 км/ч и спираше със всяко село.

В 22 часа най-накрая пристигнахме в

Ампефи

 Настанихме се в хотела – La Terrasse – типичен африкански лодж. От едната страна на главната улица на селото е ресторантът и рецепцията, а от другаата – затворен комплекс бунгала, доста луксозни, със сламени покриви, с тераса до самото езеро: приказка. Платихме 40 000 ариари (13 евро) за двойно бунгало, много чисто и конфортно, но без интернет. След толкова емоции само се изкъпахме от мръсотията по нас и си легнахме.

Мадагаскар е високо място и вечер е доста хладно,

дори и през дъждовния, горещ сезон, от ноември до април. Закусвахме сутринта до езерото беше много красиво и изключително спокойно. Гледахме как малгашките жени перат, мият съдове и се къпят една до друга на езерото, а мъжете тръгваха на риболов с традиционни пироги.

 

Езерото Ампефи, Мадагаскар

Езерото Ампефи

Селцето е малко, а местните хора бяха изключително мили. Тук се срещнахме с испанската група от Реюнион, които съквартирантката ми познава. Всички освен мен са стажант-учители по родните си езици в Реюнион по програма за обмен. Седем испанци, очакваше се да пристигнат още една германка, двама испанци и един англичанин след Коледа.

Деца, Мадагаскар

 

Мадагаскар

 

И така деветимата наехме кола (!) и

тръгнахме към водопадите

На влизане платихме по 2000 Ариари (0,60 евро) и веднага бяхме заобиколени от двайсетина деца, които продаваха направени от камък и изрисувани фигурки на лемури, костенурки, Мадагаскар и др. Наистина бяха много хубави, но не купихме нищо, с което си спечелихме не много дружелюбните им погледи и много разочарование. Едно от момичетата дори се разплака… Тъжна история, имайки се пред вид мизерията и бедността на острова. Но пък не може от всичко и от всеки да се купи. Децата ни следваха през целия път до водопадите, които не бяха нищо особено – езеро и водопад около 5 метра висок.

Минахме през автентично селце,

където хората ни махаха, а децата ни следваха безусловно с кошничките си. Представиха се, говориха си с нас, махаха ни с ръце. На водопада останахме малко време, тъй като трябваше да ходим на езерото. Вървяхме около час и половина, по криволичещ път, и от двете ни страни имаше хора, които работеха земята. Всички бяха изключително дружелюбни с нас, а децата като ни видеха изскачаха от къщите си и идваха да си говорят с нас, да ни пипнат, по-срамежливите само гледаха отстрани. И всички ни се радваха, усмихваха се, без да поискат нищо в от нас. Децата идваха към нас и ни викаха “Salut Vaza!” (vaza означава чужденец, бял). Всички бяха очарователни. Не бях се усмихвал толкова от години.

Стигнахме езерото, на което имаше изкуствен плаж и аха да се изкъпем във водата, и слънцето се скри, заваля дъжд. Тръгнахме да си ходим, окаляни и мръсни, а местните хора ни се смееха от къщите си колко сме мокри и кални. Толкова за îlot de la vierge, езеро, до което води красив път и много усмивки.

Земеделци в Ампефи, Мадагаскар

Земеделци в Ампефи

Вечерта до нашия хотел на малкото езеро както си седях и пих бира самичък ме викнаха 5-6 малгашки младежи, които свириха на китара до водата и пиеха алкохол. Отидох при тях, говорихме, те се радваха, питаха от къде съм, а като казах, че съм българин отново Стоичков, Бербатов. И така с песни и смях изкарах вечерта с местните момчета, и се забавлявах много повече, отколкото с испанците, които не им се говореше френски, освен при крайна нужда (аз бях единствения, който не говори испански от групата).

На другия ден тръгнахме обратно за Тана. Качихме се на буса, който тръгна около обяд и пристигнахме късно на същата гара (за мой ужас). Но пък този път всичко беше наред, казахме, че тъкмо пристигаме на пияните типове и ни оставиха намира. Спахме в Ниаули отново, и рано на другата сутрин, от другата гара (Апасампиту) хванахме буса за

Андасибе – национален парк с лемури

 

Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Национален парк Андасибе

Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Хотелът ни в Андасибе

Пристигнахме вечерта, настанихме се в супер лодж, Feon ny’ala, където останахме на приказки до късно през нощта. Там е доста високо и за пръв път от около година наистина ми стана студено. На сутринта закусихме (същата континентална закуска) и тръгнахме

към парка

Плаща се 25 000 Ар за чужденец  (и 1000 за малгаш) + отделно гид, според обиколката (30 000 – 1 час, 40 000 – 2 ч и 50 000 – 3 ч.) Излиза соленичко с една дума (10 000 Ар са 3 евро). Аз много не съм фен на природа, предпочитам градове, архитектура, пазари, култура, хора с една дума, и не се впечатлих особено от парка. Гидът ни търси лемури доста усърдно, но нямаше много. За сметка на това имаше много хамелеони и змия. Все пак видяхме няколко лемура, други туристи се оплакваха, че им свършва времето, а не са видяли нищо още. Ние имахме късмет в крайна сметка. За моя най-голяма изненада там видях и двама българи, но не им се обадих, чух ги да говорят български помежду си.

Лемур – Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Лемур в парка Андасибе

Змия – Национален парк Андасибе, Мадагаскар

Не намерихме много лемури, но намерихме това в парка..

 

След визитата на парка тръгнахме обратно към Тана, с идеята да останем този път няколко дни и най-после да разгледаме града. Беше 23 декември и на другия ден щяхме

да празнуваме Коледа

 

Коледа е специален ден навсякъде по света, и особено в Мадагаскар. Всички бяха празнично облечени на 24.12 с костюми и рокли във всички цветове, а малките момиченца бяха с рокли като принцеси. Всички църкви бяха отворени, имаше меси навсякъде, движение, музика. В цялата тази празничност тръгнахме на разходка в Антананариво – град, в който се влюбих още от пръв поглед, въпреки задръстванията, замърсения въздух и всеобщия хаос.

Антананариво е построен на много хълмове,

и е разделен на “нисък” град, среден и висок. Нашият хотел беше на изключително стратегическо място в “средния” град, на един не много висок хълм, от който се стига до всички забележителности на максимум 10 минути вървене. От хотела тръгнахме към горната част на града, където е Палатът на кралицата и Палатът на Министър-председателя. Вървяхме по малки павирани улички, от двете страни на които имаше красиви къщи, църкви, катедрали и невероятна гледка към ниската част на града.

Антананариву, Мадагаскар

Германката Антия и испанката Мария снимани от моя милост в туристическата част на Тана

Преди французите да завземат Мадагаскар в края на 19 век, страната е била доста просперираща, като в различните части на острова е имало различни кралства. От тогава датира и

Палатът на кралицата,

построен на най-високата точка от града. Преди него на същото място е имало военен гарнизон, откъдето идва и името на Антананариво – “градът на хилядата” (войника). От 1817 г. династията управлява острова до 1897, когато е завладяна от ген. Галиени и става протекторат и колония на Франция. Палатът е построен по искане на кралица Ранавалона Първа и на малгашки се казва Рова. Останал от началото на 19 век, за съжаление през 1995 г. избухва пожар и дървените постройки са унищожени. Днес е останала само каменната постройка и гробовете на кралете, свещени за малгашкия народ.

Палатът на Кралицата – Антананариву, Мадагаскар

Палатът на Кралицата

Палатът на Министър – Председателя е музей

в сграда от колониален стил построена през 1872 за министър-председателя Райнилайаривони. Днес там се държат вещите, спасени от пожара през 1995 г. от кралския дворец – корона, легла, мебели, дрехи. По време на колонизацията палатът е бил последователно казарма, съд, училище за изящни изкуства, ателиета за приложни изкуства, президенство, бюро на министър-председателия до 1975 г. когато също е опожарен, но днес е изцяло реконструиран.

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Палат на Министър – Председателя

Палата на Кралицата и на министър-председателя посетихме с гид, Бенджи растата, ако някога ходите там и говорите френски, горещо ви го препоръчвам. (Не ми е ясно как хора, които не знаят френски пътуват там, аз нямаше да се оправя..) Бенджи ни разказа подробно за историята на Мадагаскар и за града, за живота преди и сега, за политическата криза, и взе само 15 000 ар за 2 часа разходки. Прекара ни през малки, тесни улички по хълма, беше страхотно. А гледката от тази част на града е неописуема.

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Гледка от Палата на Кралицата

Палат на Министър - Председателя – Антананариву, Мадагаскар

Гледка от Палата на Кралицата към езерото, националния стадион и “долния” град

Църква до Палата на Кралицата – Антананариву, Мадагаскар

Църква до Палата на Кралицата

Училище – Антананариву, Мадагаскар

Училище в същия район

Тръгнахме от “горния” град и слязохме обратно до хотела в “средната” част на Тана, на по-нисък хълм. Оттук вървяхме по изключително оживени улици, пълни с магазини, ресторанти, банки, офиси, златарски магазини, луксозни хотели.

Банка – Антананариву, Мадагаскар

Банки в институционния и бизнес център на Тана

Тук е “европейската” част на Тана,

с 5-звездните Колбер и Лувър хотели, президентския дворец, (до който не може да се припари, понеже въоръжените войници, които го пазят директно насочват пушките си, за да те изгонят, ако се приближиш прекалено). Много приятно място за разходка е иначе. Стига се до централната поща до самия президенстки дворец, и оттам  се слиза по стълби до ниската част на града. На стълбите има пазар, където се продава какво ли не на безценица и е пълно с джебчии.

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Стълбите, които водят до Avenue de l’indépendance

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Същите стълби

Като слезете до края, стигате до

Avenue de l’indépendance, най-оживената улица в Тана,

пълна с много народ. Отсреща стълбите продължават да се качват по нов хълм и отново – търговци, джебчии и всеобщо оживление. Море от хора щъкат по широкия булеврд, търговци, далавераджии, всякакви хора. Все така празнично облечени в коледния следобед, всички бяха излезли на разходка, а ние, единствените бели бяхме атракцията на цялата улица. От едната страна има офиси, банки и кметството, а от другата – ресторанти, сладкарници и хотели.

Avenue de l'indépendance – Антананариву, Мадагаскар

Avenue de l’indépendance

На авенюто в кафетата и ресторантите можете да видите

пенсионираните европейци (на 70 – 80 години), които живеят в Мадагаскар,

за да харчат нашироко  пенсиите си, обкръжени от малолетни момичета, които ги целуват по бузите и устата. Гледката е отвратителна, а дядовците са цяла компания и са едни и същи всеки ден. След като се наядат отиват с момичетата някъде, следобед се връщат и чакат други, грозна история пред очите на всички.

Проституцията е много разпространена в Мадагаскар,

заради мизерията и много хора се възползват от това. Още повече, малгашите са известни като народ не много свенлив и с ниски нрави. Французите казват “в Мадагаскар само гората е девствена” и явно имат право.

Пазарът Аналакели – Антананариву, Мадагаскар

Пазарът Аналакели е в близост до Авенюто, от там се стига до площад МДРМ и много приятен парк.

 

Площад МДРМ – Антананариву, Мадагаскар

Площад МДРМ (Движение за демокрация и оновяване на Мадагаскар, политическа партия от преди 20 години май беше..)

Та вървяхме по авенюто, спираха ни всякакви хора, които искаха я някое ариари, я да ни продадат нещо (музикални инструменти? Не благодаря. Картички? Не и това не. Ванилия? Трябва да си купите ванилия! Не, не, купихме вече. Канабис искате ли? Какво ви трябва, чейндж?? Не благодаря нищо. И отново отначало музикални инструменти на половин цена, ванилия, подправки, канабис. Един ми предложи и момичета, тактично отказах. ). Дечица, майки с деца,  имахме орда от хора вървящи зад нас в опит да измъкнат някой лев. Ужасно е, като не можеш да помогнеш, а ти се къса сърцето, когато майка с бебето на гръб ти каже “не искам пари, ела с мен в аптеката и купи сухо мляко за детето”. Но както и да е, аз се сещам за Йовков в такъв случай “Боже, колко мъка има на тоя свят, Боже..” колкото мога давам, но не трябва и много да се дава, защото хората си правят такава асоциация с белия, и се научават да искат. Освен това не може на всеки да се даде. А просията  отблъсква туристите и чужденците и в крайна сметка е по-лошо за тях.  Никой не иска да бъде гледан като ходещо портмоне и дойна крава… Както и да е.

Стигнахме до

бившата гара, която прилича много на която и да е европейска гара,

но не работи като такава, а като мол с ресторант и галерия и е едно от лускозните и скъпи места в столицата.

Гарата на Антананариво – Антананариву, Мадагаскар

Гарата на Антананариво от колониално време

Разгледахме галерията, а магазините и ресторанта бяха затворени на 24.12 и тръгнахме да се връщаме. Този път минахме през един шумен и мръсен тунел, за да излезнем от другата част на “ниския” град –

езерото Анус

(ударението е на У!) /Пише се Аnosy, но малгашите явно от французите са се научили да не произнасят последната гласна, а о се чете у…/ Приятно място за разходка, ако не се брои миризмата на застояла вода и урина. Красиво е направено, с остров и паметник по средата, една от кралиците поръчала да го построят точно под двореца. Езерото има сърцевидна форма и е приятно място за разходка в Тана. Оттам се качва по една много оживена улица, на която се намират различни министерства и конституционният съд на Мадагаскар до 5 звездния Колбер и президенсткия дворец.

Висшия Конституционен Съд на Мадагаскар – Антананариву, Мадагаскар

Висшия Конституционен Съд на Мадагаскар. На заден план е 5 звездният Колбер. Проверихме цените от 100 евро на вечер до 664 евро за президентския суит. Тук отсядат политици и дипломати на посещение в Мадагаскар.

 

И така стигнахме на свечеряване в хотела, където трябваше да се оправяме за празничната вечеря. Бяхме резервирали изискан ресторант наблизо и трябваше да сме там навреме.

Вечерта отидохме до ресторанта

на 5 минути пеша от хотела ни. Доста изискан, малко кич, пълен с европейци и богати малгаши. Беше скъпичко, но пък си заслужаваше: ядохме меню с месо на корем (явно само българите ядат постно на 24.12) , гарнитури и сосове, а всичко беше много вкусно. На всеки 2 минути минаваха сервитьори с огромни шпаги, на които беше набучено различен вид месо. Човекът идва до масата, казва какво е месото, ако ти харесва взимаш, ако не- отказваш. След 2 минути идва друг, с различно месо. Имаше доста богат асортимент – пилешко, свинско, телешко, зебу, пил. крилца, воденички, дробчета, крокодил и змия. Хапнахме вкусно за около 15 евро на човек с десерт и вино.

Оттам се отправихме към дома на една испанка, която заминала преди две години на хуманитарна мисия в Мадагаскар, влюбила се в местен младеж и останала там. Празнувахме до късно, а на друия ден тръгнахме за Антсирабе. Повече нямаше да се връщаме в Тана, освен последния ден за полета.

Антсирабе, Фианарантсу, Манакара и Раномафана очаквайте скоро в продължение.

Очаквайте продължението

 Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът и Уикипедия

Други разкази свързани със Мадагаскар – на картата:

Мадагаскар

 

Остров Реюнион 6

Остров Реюнион

Днес ще ходим до … Франция, Екваториална Франция в Индийския океан – или с други думи, до Отвъдморския френски департамент на остров Реюнион 🙂 За тези, които не знаят – там можете да влезете с лична карта, т.к. Европейският съюз ви очаква и там 🙂

Приятно четене:

 

Остров Реюнион

И така, както обещах в предния пътепис за Лион, днес ще ви отведа в

задморския френски департамент и регион –

Остров Реюнион

След 11 часа и 30 минутен полет, директно от Лион, най-после осъществих мечтата ми от години, да посетя Реюнион. Полета беше ужасно дълъг, но изключително конфортен с реюнионската (френска) компания Air Austral. Пътувахме през нощта и нямах възможност да видя кой знае какво, особено над Африка, където почти не се виждат светлини на земята. Няколко филма, музика, хубава храна и супер обслужване, за скромната цена от 550 евро еднопосочен билет. Все пак разстоянието между Реюнион и метрополията е 9500 км!

Сен Дени и Индийския океан – Реюнион, Индийски океан

Сен Дени и Индийския океан

 

 

Реюнион е малък остров в Индийския океан, на 700 км източно от Мадагаскар и 170 км западно от Мавриций.

От природогеорграфска гледна точка е част от Африка, но политически е равнопоставена част от Френската република, и като такава има статут на департамент, регион, c представителство във френския парламент и Сенат. Реюнион е част от Европейския съюз и валутата е евро.

Франция има и други задморски департаменти – Мартиника и Гваделупа на Карибите, Гвияна в Южна Америка и о.Майот в Мозамбикския канал, за които важи същото. И тук е мястото да уточня, че това не са колонии, (били са в началото на миналия век, след което Шарл де Гол им дава статут на департаменти със същите права като департаментите,  към които принадлежат Лион, Париж и Гренобъл), гражданите им имат френска националност и същите закони и институции като в континентална Франция.

Кметството на Сен Дени – остров Реюнион, Индийски океан

Кметството на Сен Дени (съжалявам за пръста…)

 

 

И така кацам на летище Ролан Гарос в Сен Дени, административния център на Реюнион. Тук ще прекарам 9 месеца за Магистратурата ми по Международно право.

Университетът на Реюнион – Реюнион, Индийски океан

Университетът на Реюнион

 

 

Хостът ми от Коучсърф, Дебора ме чака на летището и тръгваме заедно към къщата и, която в последствие се превърна и в мой дом, за периода ми тук. Освободи се стая, тъй като Дебора замина за 6 месеца в Индия за някакво обучение с дъщеричката си Али.

Chemin de la Source, Sainte Clotilde, Реюнион

 

Недоспал и схванат от дългия полет, веднага бях посрещнат от другите съквартиранти, които дори ми организираха поход: Каскад дю Шодрон, така се нарича местността, която посетихме, недалеч от Сен Дени, в подножието на планината. Отвесен проход между две огромни била, по който тече малка река, започваща от Езеро, в което пък се излива водопад. Трудно е да го обясня, но прилагам малко снимки от това удивително място. Дотам вървяхме по тясна пътечка, изсечена в планината. От едната страна, отвесно беше самата планина, а от другата, също отвесно имаше огромна пропаст. Понякога липсваше парапет към пропастта и единственото съоръжение за безопасност беше въже, прикрепено към скалата, за което се държахме. Когато стигнахме каскадата беше неописуемо. Къпахме се в студената вода от езерото постояхме малко, но стана хладно и тръгнахме да се връщаме.

Водопад – Реюнион, Индийски океан

 

Реюнион е планински вулканичен остров.

Тук е лято от края на октомври с горещ и влажен климат, като температурата стига 35 градуса, и “зимата” е от април-май до октомври, с топъл и сух климат и температури от 26-27 градуса: рай! На западния и южен бряг са разположени прекрасните плажове и туристически курорти, барове и дискотеки, хотели. На източния бряг са предимно полета от захарна тръстика, няма плажове, но пък планината е прекрасна. За мое огромно разочарование в Сен Дени също няма плаж. Градският транспорт е що годе уреден, но доста рядък и свършва рано, около 19-20 ч, което прави колата почти задължителна.

Реюнион, Индийски океан

Бул. Сюд (Южен) … Тук спирките са в много по-добро състояние от България Обърнете внимание и на асфалта…

 

 

И така започна моят престой тук.

Сен Дени е малък град,

разположен на северния бряг на острова, на самия Индийски океан. Тъй като е в подножието на планината, има бая катерене по високото от южната му част. Тук няма кой знае какво за правене, няколко дискотеки и ресторантчета, много административни и бизнес сгради, (префектура, регионален съвет, унивеситет) архитектурата е в креолски стил, а по-старите сгради- в колониален. Почти няма високи сгради (еднофамилни къщи или блокове на 2-3, максимум 4 етажа), ако не броим няколко бизнес центъра, които се извисяват над града.  Има Карфур, Спиди, повечето френски банки (Креди Агрикол, БНП Париба, БРЕД и т.н.) и всичко, което има и във Франция. Поради огромното разстояние обаче, цените всичко, което не се произвежда тук, а се внася от Европа, са двойни, тройни, четворни. Ето пример с нес кафето…

Нес кафе – Реюнион, Индийски океан

Без коментар (за сравнение – цените в България имат също ЧИСЛЕНО изражение, но … в лева)

Това, обаче е съвсем достижимо за хората, които работят тук, тъй като минималната работна заплата е същата като във Франция, 1425,67 €, и към нея често има бонуси, особено на държавните постове (60 процента от работните места на острова). Проблем е, обаче за безработните, които са 30 процента от населението и 60 процента от 16-25 годишните. Затова тук, както и на останалите френски острови често има манифестации против скъпия живот, а някои (Мартиника, Гвияна) все повече се замислят за автономност. Но това е друга тема и касае френската вътрешна политика, която не мисля за нужно да коментирам тук.

 

Преди колонизацията островът е бил необитаем,

и първите заселници са били френските колонизатори и роби от Африка, работещи в плантациите от кафе и захарна тръстика, в средата на 17 век. Робството е премахнато през 1848г. Островът се е наричал Маскарен, (на името на откривателя Педро Маскареня) след това Бурбон, като сегашното си име носи именно от края на робството. Населението днес е 833 000 души, с изключително разнообразен етнически състав.

Заселиници от Франция, Мадагаскар, Източна Африка, Южна Индия и Китай

по време на колонизацията, днес всички тези групи са се смесили, като резултат от това реюнионци са толкова омешени, че могат да си образуват отделен етнос. Всички етнически и религиозни групи живеят в мир и хармония, като според мен много страни на Север би трябвало да се поучат от това. Всички говорят френски, официален език, който се използва задължително в образованието, медиите, администрацията, и отделно помежду си реюнионци говорят креолски, примес от езиците на различните групи, произлизащ от френския. Днес този език, също както бретонския, окситанския и баския са институционализирани като регионални езици и са част от френското културно наследство. 85% от населението са християни, 7% индуси, останалите са мюсюлмани и юдеи.

Католически храм – Реюнион, Индийски океан

Индуски храм – Реюнион, Индийски океан

Католическа църква и Индуски храм

 

Поради натоварената ми програма в университета нямам много време за обиколки, но през уикендите често ходя на

западния бряг, където както казах, е концентрирана туристическата и увеселителна дейност

на острова. Прекрасните плажове на Сен Жил, Ермитаж, Бризан, Букан Кано,  Салин, Филаос предлагат разнообразни пейзажи и са посещавани целогодишно. Някои са в залив, спокойни и топли, други са обградени от риф, а трети директно в океана, като последните са особено посещавани от сърфисти.

Често обаче сърфистите са нападани и изяждани от акули!

Тук веднъж годишно идват китове и делфини в размножителния си период, като за съжаление ги пропуснах тази година. Подводното гмуркане е атракция и възможност да се види богатото разнообразие от риби и морски животни (корали, миди), изключително природно богатство на острова.

Плаж Ермитаж – Реюнион, Индийски океан

Плаж Ермитаж

Залез на плаж Букан Кано – Реюнион, Индийски океан

Плаж Букан Кано. Слънцето тук залязва между 18:30 и 19:00 целогодишно и часовника не се мести за зимно или лятно часово време.

 

 

Освен плажовете островът предлага многобройни планински дейности (походи, спускане с парапланер, изкачване на вулкана, планински водопади и каскади), и прекрасни картини.

Върхът Питон де неж (3070,50м0, Снежен връх)

както и трите стари вулканични кратера Силаос, Салази и Мафат, действащия вулкан Питон де ла Фурнез са част от невероятния планински пейзаж на Реюнион.

Вулканът (2632 м) е един от най-активните и наблюдавани на планетата,като изригва почти всяка година. Понякога е възможно да се наблюдава отблизо изхвърлянето на лавата.

Вулкан Реюнион, Индийски океан
Вулкан Реюнион, Индийски океан

 

Засега, главно поради липса на време, не съм имал много възможност да обикалям в планината. Освен гореспоменатия поход до Каскад дю Шодрон, ходих до Мафат и до вулкана. Невероятна природа, екзотична растителност и много величествени гледки и от трите места.

Мафат е един от трите изгаснали вулканични кратера

Качихме се с колата до един паркинг на около 2000 метра височина, откъдето започнахме да се спускаме пеша. Пътечката криволичеше надолу към “кратера”, който образува нещо като равнина в планината, доста обширна, и осеяна с растителност, на може би 1500-1700 м над морското равнище. Гледките и природата, които се откриваха пред нас бяха поразителни а долу в долината имаше малко селце, с няколко къщи, хижа, училище и църква, както и караванка с местни сандвичи и бира: рай след дългия преход.

Реюнионската бира Бурбон,

чийто символ е птицата додо и може да се види на рекламни пана на целия остров е доста приятна на вкус, а самата птица додо е обитавала острова, както и Мавриций, преди да бъде унищожена от човека. Селцето, в което бяхме няма никакъв път, освен пътечката, по която вървяхме около 2 часа и всичко жизненонеобходимо, храна, поща изобщо всички стоки се доставят с хеликоптер!

Вулкан Реюнион, Индийски океан

 

Седмица по-късно посетихме и

вулкана Питон де ла Фурнез

Отново с колата стигнахме до паркинг високо в планината, като по пътя минахме през китни креолски селца, с красиви къщи и невероятни градини. Пътят е пълен с остри завои, но пък открива гледки, спиращи дъха. От паркинга тръгнахме пеша по стълби, прокарани отвесно на планината, като в подножието се откри удивителна гледка: десетки квадратни километри поле от засъхнала лава, без растителност, без живот, като изключим още няколко десетки туристи.

Отиване и връщане от тук до вулкана и обратно отнема 5 часа и около 12 км,

а горещото слънце, скрито зад облаците до преди малко печеше зверски над нас в пустинята от лава. На края на полето има възвишение, високо няколко стотин метра, отново от лава, на върха на което е кратера на действащия вулкан. Изкачвахме се следвайки бели ориентири. В тази огромна пустош без обхват, сянка и достатъчно провизии не е хубаво да се изгуби човек, а и магмените скали са крехки и лесно човек може да падне, да си счупи нешо или да се нарани.

Приближавайки към върха виждахме облаците отдолу и ги усещахме върху нас, мъглата се сгъсти и една студенина обгърна целия вулкан. С намалена видимост продължихме изкачването и след около 2 часа и половина вървене кратерът се откри пред нас:  десетки метри пропаст, на дъното на която имаше засъхнала лава, която пуши все още. Предупредителни табели указват внезапни срутвания и че ” преходът не е препоръчителен при вулканична активност.” Починахме си, хапнахме, пихме по едно “додо” и тръгнахме наобратно в пустинята от лава, като в момента в който пиша врата и лицето ми са така изгоряли, сякъш съм бил на ски.

На връщане в колата, обаче мъглата стана толкова гъста, че спряхме да виждаме пътя, а от качването знаехме, че завоите са изключително остри и винаги от едната страна има няколко стотин метра пропаст. Чувствах се в самолет, който минава през гъсти облаци преди да кацне, гледката и видимостта бяха същите. Карането с 10 км/ч в непрогледната мъгла ме приспа и не разбрах как и кога сме слезли на равното. Честно казано съм доволен.

 

По пътя за вулкана...– Реюнион, Индийски океан

По пътя за вулкана…

 

 

Кратера на Питон де ла Фурнез – Реюнион, Индийски океан

Кратера на Питон де ла Фурнез

 

 

Засега това от Реюнион. Очаквайте още тъй като наближава ваканцията след месец, а има още толкова много неща за правене и виждане. Очаквайте и Мадагаскар и Мавриций, които смятам да посетя докато съм тук. Но има време за всичко.  🙂

Ето и още малко снимки…

Сен Дени – Реюнион, Индийски океан

Сен Дени – Реюнион, Индийски океан

Общи изгледи от Сен Дени

 

 

Банани – Реюнион, Индийски океан

Бананите си ги откъснахме от нашата градина. Чакаме да узреят папаите, мангото, и ананасите. Лично аз не знаех, че ананасите растат на земята, винаги съм си мислил, че растат на палма..

Пазар в Сен Пол – Реюнион, Индийски океан

На пазар в Сен Пол

 

 

Парапланер – Реюнион, Индийски океан

Спускане с парапланер от планината, каца се чак долу на плажа на Сен Лю.

 

 

 Автор: Калоян Колев

Снимки: авторът и Уикипедия

Други разкази свързани с Индийския океан – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂