Продължаваме с обиколката на Кадъкьой в Истанбул. Ема вече ни показа началото, а днес продължаваме разходката.

Приятно четене:

Кадъкьой

Истанбул

втора част

А както си вървя по силно  стеснените от сергии, улички, спирам и с любопитство разглеждам .  На това у нас му казват ”кеф ти риба, кеф ти паламуд”. С обърнати навън хриле, за да се увери всеки по цвета им, че са възможно най-пресни.

Прясна риба, каквато ти душа иска

 Кеф ти риба, кеф ти скариди, кеф ти октоподи, кеф ти раци,  и изобщо, всякакъв  и все  „пресен  кеф „.
Представяте ли си ги кулинарно приготвени?

И си продължавам да си вървя бавно напред,  криввам по една или друга уличка, а очите ми не спират да се фокусират върху това-онова, което си “щраквам” и отминавам .

 Мотоциклети да искаш

 Мощните “играчки” на мъжете, са паркирани по тротоарите . Сигурно кафенето в дъното е клубчето им.

  Сетихте ли се сега тази  „инсталация” пред магазина  какво цели да ви  каже?

В този квартал има и  централна търговска улица с масивни сгради и модерни магазини. Понея върви един малък трамвай, който на картата е отбелязан като „Мода трамвай”. Май и на целия този квартал му се казва „Мода” .

  Търговската  улица с ”Мода”  трамвай.

  Хубавата  “мода” улица с магазините за дрехи, обувки, чанти, сувенири и какво ли още не, в Кадъкьой

От тези магазини, човек може да пазарува облекла, прекрасно изработени и сравнително  на ниска цена, ако попадне в период на „Шопинг седмицата”.

  Рекламният обемен символ на кампанията „Шопинг седмицата”- хартиена пазарска торбичка

 Витрини всякакви и стоки – всякакви

 В  такава „шопинг”седмица, аз се случих да съм в с приятели този квартал.  Беше миналата година през април, ама  не ми се получи “да участвам ” в шопинг тура, както направиха приятелите ми, защото предишния ден си бях изгубила половината от всичките  пари, които си носех за тази екскурзия.  Не ме бяха преджобили, самата аз си бях виновна. Бях натикала набързо банкнотите във външния джоб на чантата си,  и след известно време се усетих, че така съм си награбила чантата, че виждам дъното й да сочи нагоре, а  отворът на  незатворения външен  джоб, сочи към тротоара. Израдвал се е някой, а аз продължих с утешението, че поне ще се нагледам , а и мога като страничен нъблюдател да преценявам на приятелите ми, добре ли им седят избраните за покупка дрехи.

[geo_,ashup_location_info]

Наложих си  „строг режим на икономии” на останалите  в един по-скришен и затворен джоб лири.  Те ми стигнаха и за оставащите обекти в програмата, за които се плаща, и за храна, и за градския транспорт в пределите на Истанбул. Стигнаха ми и даже ми останаха малко, дори  и след финалното традиционно изпразване на кесията в гастронома на добре познатия ни туристически комплекс “Хаджията”, на метри преди границата.

Каквито и дребни пари да ми останат, аз ги пазя в едно синьо портмоне, в което си слагам турските лири и коруши. Наричам ги  “мая” за следващото пътуване. Сега като си погледна  в “истанбулското” портмоне са ми останали 5 лири, пак така “за мая” . Шегувам се с приятелите, че тези пари ще станат ядрото на следващите джобни, които ще ми трябват за следващото пътуване, а то ще е съвсем скоро. Не си спомням случай, в който да не съм попадала на някаква пъстра масова проява, която не само рекламира,  но и забавлява зрелищно и радва хората, а  и често  ги въвлича в забавлението. Това е независимо от сезона.

 Клоуни забавляват децата.

  Многоцветни, красиви  и много дружелюбни

Тази девойка предизвикваше хора от публиката да танцуват с нея. И имаше мераклии.

Много бичам този квартал и това със сигурност не е заради магазините,  заради атмосферата и богатството на емоции, които винаги ме очакват.

 А това е едно площадче в близост до малка джамия. Явно в двора на джамията не е имало място за всички мъже.

Всички хора, които обикновено преминават през този площад, се отнасят с разбиране и с уважение към тези  мъже, решили  да извършат ритуала си по този начин.Беше студено, всредата на месец декември.

Голям и любим,  не само на мен площад, в центъра на който  е поставена красива  бронзова фигура на бик. Това място е много известно в Кадъкьой и се  утвърдило се като любимо  място за срещи.  В София такова място за  срещи с приятели,  е площадът с паметника на Патриарх Евтимий, по известен  като „Попа”.

Ето така изглежда известната фигура на  бронзовия бик, покрай който не може да минеш, без да си  “застинал” за снимка.

„Кадъкьой” е кварталът, в който най-много много обичам да снимам  продавачките на  цветя. Те по правило  са циганки. Много са ми интересни.  Много време прекарват на крак. Веднага се променят ако видят насочен  към тях фотообектив. Понякога се крият, размахват букети пред лицата си, обръщат ми гръб, правят жестове, с които ме пустосват,  но има и такива, които благо се есмихват.  Все по някоя снимка успявам да направя. Онова, което на мен ми прави силно впечатление, че изобщо не се натрапват и не настояват да купиш от техните цветя.

Ето ги любимите ми цветарки. Сезонът е пролет-лято.

Искрено ви казвам, че с най-голямо уважение и любов  се заглеждам в тях. Ако имаше чалъм да се разбираме, бих си поговорила с тях.

  Цветята им са винаги невероятно красиви. По облеклото им се познава, че тук са снимани през декември.

 А това е обемната реклама  седмицата на  на подовия чай /не жалят пари/. Такава имаше на още много места в квартала. 

Тази композиция е на площадката до сградата на морска гара на пристанището Кадъкьой. И да не си помислите, че дежурните полицаи са там, за да пазят тази “плодова пирамида” ?

Разказах скромно и показах във фотоси малка част от прелестите на любимия ми квартал „Кадъкьой”. обикновино привечер се качвам на  корабчето, пресичам Босфора  и се връщам там, откъдето съм дошла,  от квартал „Лалели”,  в европейската част на Истанбул, където са където са съсредоточени хотелите, които българските туроператори предлагат на своите туристи.

край на 2-ра част.

Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът

Още разкази за по света от нашите автори – на картата:

Днешният пътепис отново ще ни върне в популярния на нашия сайт – Истанбул. Този път Ема ще ни води до един от азиатските квартали – Кадъкьой.

Приятно четене:

Кадъкьой

Истанбул

първа част

От много време  се каня да седна и да напиша текст  за едно от най-прелестните от моя гледна точка,  месенца, в азиатската част на Истанбул,  които винаги, когато имам възможност да пътувам дотам, не пропускам да видя отново и отново.  Няма умора или омръзване. Имам си толкова любими обекти там.
Все не можех да се стегна и да събера накуп думи и фотоси.  Баба ми обичаше да казва : „Деца, да знаете, че за  всека работа си дойде ‘ден’“.  Ей го на,  сам си дойде „денят”, в който да разкажа, защо този азиатско- истанбулски квартал „Кадъкьой” ми е толкова любим? Пък и приятелите  ми ме насърчиха да започна. Каво ти „насърчиха“? Направо не спряха да ме питат, кога…?
Ако сте турист, настанен в бъканите от хотели и хотелчета квартали „Лалели“ и  „Аксарай“, в европейската част на Истанбул,  лесно ще стигнете с трамвая до пристанището „Еминьоню“ / срещу Египетския пазар/ .

      Спирка „Еминьоню“. Белият покрив, е на гарата, от която тръгват корабчетата за Кадъкьой

Срещу 2 турски лири, от автомата встрани от входовете на морската гара, си купувате жетон и се качвате на корабчето, което за 20 минути прекосява Босфора и отива  до пристанището на квартал Кадъкьой, в азиатската част на Истанбул.

Пристанището  Еминьоню и корабчето до Кадъкьой.

Нищо че пътят по море е кратък,  пак е изпълнен с  много приятни емоции. Минава се покрай изключително красивата сграда на гарата „Хайдар паша”, която, за голямо съжаление,  преди две години изгуби в пожар част от покрива си. Пожарът беше причинен от късо съединение в  електрическата инсталация на подпокривното пространство.  Все още не е възстановен в оригиналния си вид, но съм сигурна, че някой ден и това ще стане.

Масивната сграда е изключително красива и е  ситуирана на  брега на Мраморно море. Проектирана и построена от германски архитекти  и строителни инженери, през 1908 г.,  тя е забележителна историческа ценност и е  много обичана от хората.  Използува се ежедневно и много интензивно, защото оттук се вземат всички влакове, с които се достига  към вътрешността  и далечните провинции на страната, в азиатската й част.  Много натоварена  е и крайградската железница, с която се отива до цяла верига от квартали в азиатската част на Истанбул. Миналото лято, водена от обикновено любопистство, заедно с всички хора, които слезнаха от корабчето, се отправих към фоайето на гарата,  купих си жетон и се качих  на един влак  с бели вагони. Пропътувах две дълги спирки. Беше нещо като пътуване с метрото, само дето влакчето върви по релси отгоре по земята, а не в тунел. А пък нямам представа защо, заради жегата ли или такава си им е практиката, вратите на вагона изобщо не се затвориха. Хората, които не бяха седнали като мен, се държаха здраво за вертикалните тръбни ръкохватки,  за да не изхвърчат навън от лашкането при завоите. Слязох, разходих из квартала с много чисти и красиви улици, със  скъпарски кооперации, с дворове –  свежи градини с идеално подстригана и “вчесана” трева, с декоративни дървета  и храсти  и с  много  цветя, поддържани, разбира се, от градинари.

Така изглежда сега гарата „Хайдар паша”

 Пристанището „Кадъкьой”

 Сферата е атракция. Срещу съответно заплащане с нея се вдигат смели хора, които искат да погледат отвисоко  и да поснимат . Веднаж пристигнали  с корабчето, пресичате големия площад пред морската гара и се “забивате”  по малките улички на квартала, който е изцяло търговски.

 Площадът до който стигате , след като сте излезли  от пристанището  на  Кадъкьой.

                            Такива са уличките в началото на квартала

                                                             Характерна архитектура  на улиците в квартала.

                                                                        Търговците се подготвят за работния ден.

                                                                             Сутрин е и ето така започва работният им ден .

Обичам да вървя бавно, да зяпам по витрините, да влизам в магазините, и  да си пълня торбето с  избраните   подаръчета за близките от семейството  и за приятелите ми.

Магазинче за дребни сувенири, в което никога не съм влизала

Както си минавах покрай магазинчето, мернах котката в ръцете на момичето. На мига спрях.  Видя ми се много красива,  спокойна, охранена и  с големината на бебе. „Щракнах”,  без да искам позволение и побързах да отмина, а не е трябвало, можех да се поспра, до поговоря с младежите и да поискам позволение за още кадри. А после, видях че се е получила възхитителна картина, да повтарям “картина”с неповторимо настроение. Признавам си, че изпитвам истинско удоволствие да се заглеждам в нея. Ако да визуализирам  в предствите си щастието, изписано върху едно човешко лице, отсега тататък ще си представям само лицето на това момиче. Уловила съм  момента на самото щастие и жизнерадост. Загледайте се и в момчето с рижата коса и луничаво лице . И то е красиво и щастливо. Даже си мисля, че мога да дам да се направи  фотокопие и когато отида в Истанбул,  да мина покрай това магазинче и този път да вляза, за да подаря снимката на щастливото момиче.

Пак в този квартал си имам едно много любимо малко магазинче за музикални записи, с надпис „Носталгична музика”, на сенника над витрината. Продавачът вече ме разпознава. Смях ме напушва като се сетя, как  аз му говоря на английски език, как той ме слуша и се прави, че ме разбира и, как ми отговаря на френски, от който аз пък бъкел не отбирам. От приказките му схващам, че той е турски гражданин, с  арменски корен, живял във Франция. И така, всеки от нас говори, както си може, кима с глава, ръкомаха, повтаря веднаж казаното, за втори път, вече по-отчетливо и на по-висок глас, така докато сближим позиците си. Казвам каква музика търся, опитвам се да употребявам „международни” термини. Човекът рови по рафтовете, слага ветрилообразно на горното стъкло на щанда няколко диска и ми сочи да чета какво пише на гърба на обложките. Ако одобря нещо, го пуска да го чуя през музикалната уредба. Казвам „не” или ”да”. И се започва изклюючително комичен „диалог” на хора, от които никой не знае езика на другия. Той кима с глава  и ръкомаха, аз на свой ред кимам  с глава, ръкомахам  и накрая си купувам поне два диска. Той не спира да ми се усмихва приятелски и когато си тръгвам, излиза на тротоара да ме изпрати. Казва ми нещо, което аз си превеждам като: „Беше ми приятно, пак заповядайте” Ще „заповядам” пак, разбира се.

 На този фотос при вглеждане ще го видите, човекът с белите ръкави и пуловерчето без ръкави, пред витрината на магазинчето за музикални записи.

Имам и едно друго любимо магазинче, на две преки по-нагоре по централната търговска улица, от което също обичам да си купувам музикални дискове.  Магазинчето, дълго, тясно като тъмен коридор и е в сутерена на една сграда. В него работят две дългокоси момчета, с отлични познания за стилове и автори на музикални произведения от цял свят и доста добре си служат с английски език. Много са сладкодумни и успяват да ти предложат и да те убедят да си тръгнеш със закупен  от тяхното магазинче диск със запис на  музика, която ти допада. Това става  дори и да не си търсил точно такава музика. Не е лошо, защото същите тези дискове можеш да ги намериш  в много от магазинчета в европейската част, но на цена с поне  10 лири вповече.

 Магазинчето на двете момчета. Отвън се виждат  сувенирите, които те продават, а дисковете са разположени на дълги рафтове вътре в магазина.

Също така, много обичам да се разхождам по уличките с характерната за квартала  архитектура, с многото антикварни магазинчета, в които са изложени или струпани много едни до други или едни върху други , толкова красиви вещи, използувани  в интериорите  на отминали години. Там е трудно е да се правят снимки , защото търговците почват да размахват ръце и да викат нещо, от което аз се досещам, че трябва да си отмина, без да снимам.

                                                           Едно от любимите ми магазинче за антикварни предмети

Още магазинчета за антикварни предмети.

Тук се намира и една много красива книжарница в къщата на ъгъла, Не пропускам да мина покрай нея и да се полюбувам на интелигентния интериор и оригиналния дизайн на външните рекламни пана.

Любимата ми книжарница

Не може да минеш  оттук и да не се загледаш в тази красота и духовно богатство

Пак в този квартал има много голям избор на рибни ресторантчета, в които срещу 12-15 лири, ще опитате  прясно рибно меню, с препечено хлебче и с чаша бира, а накрая  и с грис халва могат да ви почерпят.

В очакване да ви  сервират поръчаните рибни блюда.

И понеже е хладно, и понеже масите са отвън, чевръстите келнери грижовно ви намятат през рамете  с големи и топли  вълнени шалове, за допълнителен комфорт.

Уличката, на която никога няма да останете гладни

край на първа част

Автор: Емилия Попова
Снимки: авторът

Още разкази за Истанбул по света от нашите автори – на картата:

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ 🙂

Продължаваме с пътуването на Емилияиз Флоренция. Ето първата част, а сега – нататък. Експериментално днес пускам пълна емисия на разказа, дано не ви задръстя четците

Приятно четене:

Флоренция – красива, единствена и неповторима

част втора

Типична флорентинска улица, с типичните флорентински павета.

Това са каменните павета на флорентинските улици. А да знаете само какъв огромен размер имат паветата! Погледнато отгоре, има-няма 35/50 см. Нямам представа за дебелина им. Важното е, че повърхвостта , по която се стъпва има ясни “копки”, за идеално сцепление с пътя.

Не знам как е с вас, но на мен да вървя по тази улица ми се стори ” истинска вълшебна приказка”.

Тясна и красива типична флорентинска улица, разбира се пешеходна зона.

И така, както си крачехме по паважите на улици и площади, възхитени и невярващи на очите си, стигнахме до онзи голям и безкрайно красив и площад на който накъдето и да се обърнеш, все шедьоври на архитектурата е скулптурата виждаш.

“Площадът на Синьорията”

Същият огромен и невероятно красив площад. “Палацо Векио”е отляво , “Галерия Уфици”, в средата и „Лоджия деи Ланци” вдясно.

Копие на мраморната статуя на Давид, шедьовър от Микеланджело.

„Лоджия деи Ланци” – галерия със скулптурни шедьоври, на открито.

Това е Персей, току-що отрязъл главата на Медуза , скулптор Бенвенуто Челини.

Конен паметник на Козимо Медичи – първият владетел от “Династията Медичи”.

“Фонтанът на Нептун”. Половин ден не стига да се насладиш и да огледаш всичко по този площад.

Това трябва да е “Отвличането на Полисения”, дело на Пио Феди.

На това му се вика „поддръжка”, а не на онова, което видяхме в „Дансинг старс” по телевизията.

Трябваше малко да поседнем и да се нахраним. На две крачки от площада има прекрасни малки удобни за туристи като нас малки ресторантчета, с любезно-настойчиво приканващи келнери, на английски език, хората да отседнат именно в тяхното заведение.

Ето тук похапнахме много вкусно, италиански манджи, на поносими цени и си починахме. Това се намира на метри от големия “Площад на Синьорията”.

Прекрасна почивка с похапване и с малка чашка силно италианско кафе ни помогнаха да отморим тела и крака, да почувстваме нови сили да вървим, да подредим мислите си, да си разгледаме спокойно картата на града и да изберем какво от десетките примамливи обекти да видим оттук до края на деня и какво да пропуснем, поради липса на време.

Много от хората от групата ни хукнаха да сверяват цените на стоките по магазините, да си пазаруват или просто така да потърсят някои други интересни за разглеждане обекти, за които имат информация. Аз избрах да вляза в „Галерия Уфици”, дори и да се наложи да чакам на опашка за влизане. Спътничката ми тръгна с мен с радост. Не съм я навивала. Аз и сама мога да си обикалям по залите и да си гледам каквото ми е по сърце.

Вдясно е сградата на „Галерия Уфици”. Забелязахте ли „топлата връзка” към Палацо Векио?

Да ви кажа ли, как аз разглеждам изложбите? Вървя си, гледам си и се спирам само на нещо, което ме е накарало „да трепна”, а това вече е знак да му отделя повече внимание, да го разгледам подробно и да разбера ако ми харесва, защо ми харесва? И чак когато разбера това, отивам да прочета какво пише на табелката под творбата.

По коридора на третия етаж на „Галерия Уфици”– малко некачествена “папарашка” снимка.

Много са малко худона брой художниците, чиито стил разпознавам от разстояние и не се налага да чета какво е написано на етикета. Има и такива. По различен начин ми въздействат оригиналът и обявеното за съвършено копие на оригивала. На пръв поглед „досущ като същото”, но на втори поглед се разбира кога е истина и кога е подражание на истината, в него не се съдържа онова визуално напрежение, което ме приковава, няма го онзи дух и живот, който е „втъкал” в творбата си гениалният майстор.

А пък моята спътничка, се зае да върви съвестно от творба на творба, стараейки се да изчете всичко написано на табелките, нищо да не пропусне и всичко да запомни. Като че щяха да я подлагат на изпит по „История на изкуството”. Да обаче, да изчете и запомни почти всичко, й трябваше поне седмица време, сигурно й трябваше и някаква специална система за запомняне. А ние разполагахме с не повече от 3-4 часа. Уморих се след час и взех да си минавам бързо от зала в зала, да посядам на тапицираните пейки, като се заглеждам само в единици от хилядите живописни и скулптурни творби.

И етажите с изложени произведения, са няколко. Навърташ километри. Дори произведенията само от единия етаж да изгледаш е предостатъчно да капнеш от умора и пренасищане с емоции и информация. Това в нормалния живот не го правиш, не се и опитваш да го правиш. В заключение, може да се каже „хвърлих едно око” на галерията .

Терасата на кафенето на “Галерия Уфици” , “Палацо Векио” ми е „на една ръка разстояние”.

„Флора”. Папарашка снимка в залата с картините на Ботичели.

В галерията е забранено да се снима. Успях да направя само две снимчета. Втората е тази. „Флора” на Ботичели. Картините, които са обявени за шедъоври са допълнително защитени с дебело прозрачно стъкло монтирано към стената с дистанционни щифтове, с размер на стъклото, надвишаващ размерите на рамките на платната . Ако се вгледате и пред тази картина ще видите как е закрепено защитното стъкло.

А онова, което направих , този път без много да се притеснявам е, защото имаше и други снимащи, а пък и дежурният в коридора се правеше , че нищо не е видял, беше от едното ъгълче на остъкления коридор на галерията, откъм бреговете на р. Арно, отвисоко да снимам реката и покрития мост, познат с името „Понте Векио”.

Покритият мост „Понте Векио” Поглед отвисоко, от прозореца на “Галерия Уфици”

Забележете затворения проход, който излиза от сградата на „Галерия Уфици”върви успоредно с брега на реката , после минава над покрития мост и води до отсрещния бряг. Така велможите са избягвали близката среща с „народната любов” по пътя от един дворец към друг дворец.

Гледахме каквото гледахме, в галерията, запомнихме каквото запомнихме и взеха да ни подканят да побързаме с излизането, защото идва време за затваряне. На изхода попитах униформената служителка откъде мога да закупя филмиран разказ за „Галерия Уфици” и за шедьоврите изложени в нея. Жената ни каза как да стигнем до подземния етаж. То по тези гигански стълби да слизаш в подземие си беше изпитание, защото не беше само физическо натоварване, но и малко страшничко. За момент се усъмнихме, че ще стигнем до мястото, откъдето можем да закупим търсения филмов разказ, но жената ни беше упътила правилно. Влязохме в едни огромни, прекрасни, добре осветени помещения, отрупани с хубави книги, монографии, албуми с репродукции и сувенири от всякакъв характер. Направо царство на всякакви красоти от сувенирен характер. Попитах на касата дали има на ДВД разказ за галерията. Имаше, даже от два стандарта на система за телевизия, американски и европейски. Добре се бяха подготвили хората. Купих срещу 18 евро едно прекрасно ДВД с оригинален разказ на италиански език, а допълнително озвучен на руски, английски и френски език. После когато се върнах в София и събрахме удома, го изгледахме „като на кино”. Пуснахме го с озвучаване на руски език, разбираем дори и за децата. Всички останаха доволни от покупката ми и от видяното. Научих и някои подробности, които нямаше къде да науча, при моето преминаване като метеор, през тази световна съкровищница.

Движим се по самия покрит мост , известен с името “Понте Векио”

Вляво горе се вижда покритият защитен проход за някои привилегировани особи. Тук бижутерийните магазинчета са едно до друго, а вътре е пълно с бижута , кое от кое по-красиви и по желани. На този мост наистина може да се даде названието „Мостът на въздишките”, ама във Флоренция.

Уличен музикант пред сградата на „Галерия Уфици”

И така, уморени и щастливи излязохме от галерията и повървяхме бавно, с поспиране в някои магазинчета, в които да доизхарчим непохарчените евра и да допълним колекциите от сувенири, с които да зарадваме близките си у дома.

Притъмня и хората от групата, с по една две торби в ръце, се събраха на сборното място, откъдето щеше да ни вземе автобусът, даже половин час по-рано. Всички ръкомахаха, разказваха и беше голям „кошер”. От групата имаше още един човек, който беше пожелал да разгледа галерия с произведения на изкуството. Беше трогателен когато разказваше какво е видял и вадеше от джоба листчета, на които си беше записал какви прочути творби на кои прочути майстори беше видял в „ Галерия Пити”. Останалите бяха избрали да се разхождат из невероятния град и да опознаят други също много интересни обекти, които ние пък не успяхме да видим. Някои даже успяха да се срещнат с живеещи във Флоренция техни близки и приятели.

В автобуса се качихме и се отпуснахме на седалките, като да се бяхме прибрали вкъщи. Предстоеше ни много дълго и много уморително пътуване до София. Цели 1400 км с кратки няколкоминутни слизания и раздвижване на периоди от по 2-3 часа. В София се прибрахме с подути глезени на краката, независимо кой с какви обувки беше. Имаше хора, които щом се качиха в автобуса, смениха обувките си с домашни пантофи и чехли, които наизвадиха от багажа си. И до София си пътуваха така, като на границата слизаха с тях и така минаваха през граничния контрол, хлопайки с чехли. Смешно си беше, но нали е забранено да се снима? Нямам визуални доказателства точно поради тази причина.

И в заключение: „Много работа още има да се върши” във Флоренция и един ден за нищо не стига.

Убийствено е да се пътува с автобус и да не се спира за нощуване в някоя държава на средата на пътя.

Попаднете ли на сувенир от типа „Готварската престилка на Давид от Мекеланджело” или на сувенирните боксерки на същия този Давид от Микеланджело, не забравяйте да си закупите. По 5 евро парчето са, ама пък какъв смях може да падне! Аз пропуснах да го направя. Остана ми само снимката, която нямам смелостта да покажа тук, но като я покажа на приятелите ми, първо се спукват от смях, а после всеки пита „Защо не ми купи такова нещо за подарък”, въпреки, че не е останал без подарък, при това за неговия сувенир са отишли повече пари?

Е нали всяко нещо си има край? И моето разказче – също. Останаха ми малко непоказани снимки от улиците и сега ще ги „струпам „ ей така , нещо като „опашка” на моя пътепис.

Прекрасна е разходката по флорентинските улици и площади.

Музеят “Бигало” на площад “Сан Джовани”

Забележете паважа. От няколко века не е ремонтиран и “не е мръднал”.

И мирно шествие на хора с кимона видяхме по улиците на Флоренция.

Раздаваха и някакви илюстровани листовки, но ние не получихме. Така и не разбрахме от каква народност са тези хора и за какво „се борят”.

Но пък и значимо “карабинерско “/ако така се казват униформените служителе на Флорентинското МВР/присъствие видяхме, по историческите улиците на Флоренция.

Такъв е духът на архитектерата по улиците на Флоренция в историческата му част .

Велик град на умове, подпомаган от велики меценати, построен от велики архитекти, украсен от велики художници и отлично съхранен, за радост на нас, обикновените хора, които сме имали щастието да се докоснем до всичко огромно това несметно богатство с очи, с ум и със сърце. Дай боже всекиму!

Поглед от северния към южния бряг на река Арно.

Това е! Приблизително тук слязохме сутринта от автобуса и оттук вечерта си тръгнахме от този уникален за световната цивилизация, култура и изкуство град Флоренция. Трябва да се върнем! Остана ни много „работа за вършене”.

/край на втора част /

Днес отново поемаме към Апенините. Емата ще ни разведе из един от най-красивите градове на Европа – Флоренция. Приятно четене:

Флоренция – красива, единствена и неповторима

част първа

Отдавна се каня да седна, да си събера накуп спомените и снимките и да напиша „малко нещо”, свързано с  личните ми впечатления от минаването  ми “като вятър” през Флоренция.  И преди съм  разказвала за това, как голямата ми дъщеря ми избра,  да замина на кратка ескурзия до Италия, повтаряйки, че за нея  Флоренция е най-красивият  град в света.  Не вярвам да има европеец , който да  е пропуснал да изчете разказите за живота и за изкуството разцъфтяло се с невероятна сила и още по-невероятна красота във Флоренция, по времето което науката е нарекла “Италиански ренесанс”. Ще се опитам да дам някаква „рамка на времето”, от което са ни останали толкова много шедьоври в архитектурата и изкуството.  Това е монтаж от от преписани от интернет кратки текстове, от които да се нахвърлят  щрихи  от  картината на живота по онова време. Не бих могла да блесна със знания, а и не се стремя към това. За всичко си има хора, а аз не съм от тях.  То даже да си призная и аз сега с тук с вас  научавам някои подробности. Те са важни, за да си изясним как така Флоренция става градът, дал хляб, подслон и поле за изява на толкова гениални творци?

«Италианският Ренесанс е най-великият период в историята на европейското изкуство. Интересът към тази невероятно продуктивна в художествено отношение епоха между 1300 г. и 1600 г. след Христа си остава ненадминат и до ден-днешен.”

«Градове и държави

През 13-15 век Италия се състои от малки независими градове-републики, управлявани от местна олигархия. През 15 век все още Италия е разделена на пет по-големи държави, всяка с население от 800 хил. до 2 мил. жители: Флорентинската република, Венецианската република, Херцогство Милано, Папската държава и Неаполското кралство. През 1454 година 5-те държави сключват мирен договор помежду си в Лоди, след който бързо укрепват в стопанско отношение, което създава условия за културен подем.

Икономика на Флоренция

Своята икономическата мощ по време на Ренесанса Флоренция дължи на манифактурното производство на памучни тъкани, изнасяни в цяла Европа. Още в града динамично се развива лихварството, като се появяват и първите могъщи банкерски родове, фамилиите Барди и Фрескобалди. Родът на Медичите се издига бързо, забогатявайки от търговия и лихварство, и скоро става най-влиятелната фамилия в града.

Гвелфи и гибелини /Бъртранд Ръсел/:

“Флоренция през периода на Ренесанса е най-цивилизованият град в света и люлка на, ренесансовата култура. Почти всички велики имена в литературата, както и някои от ранните, а също така и от по-късните велики имена в изкуството са свързани с Флоренция… През тринадесети век във Флоренция съществуват три враждуващи класи: благородниците, богатите търговци и простолюдието. Гибелините – благородниците, претърпели окончателно поражение през 1266 г. и през четиринадесети век партията на простолюдието – гвелфите, извоювала надмощие над богатите търговци. Конфликтът им обаче не довел до трайна демокрация, а до постепенното установяване на онова, които древните гърци биха определили като “тирания“. Родът на Медичите, който в крайна сметка поема управлението на Флоренция, започва политическата си кариера с поредица партийни лидери, поборници за демократичната кауза…”

Четете по–нататък>>>

Днешният пътепис на Ема ще ни отведе до Истанбул – но в никой случай в „обичайния“ Истанбул, защото отиваме да разгледаме модерното изкуство в града край Босфора. Приятно четене:

Кратичък разказ за част от модерното изобразително изкуство в град Истанбул.

Няколко думи за “българската следа” в Истанбулския университет по изкуствата „Мимар Синан”

Реших като начало да препиша от „Уикипедия” няколко думи за личността Мимар Синан. Има много писано, но и толкова стига. Цитирам:

„Синан – османски архитект

Роден: 15 април 1489 -Аърнас, Османска империя

Починал: 17 юли 1588 (на 99 години) -Константинопол, Османска империя

Коджа Мимар Синан ага (на османски турски: قوجه معمار سنان آغا) е османски архитект, смятан за най-значимият строител в историята на Османската архитектура. Работи по времето на султаните Сюлейман I, Селим II и Мурад III. Стилът му е силно повлиян от архитектурата на константинополската катедрала „Света София“.

В продължение на половин век Синан отговаря за изграждането на главните обществени сгради в Османската империя. Сред проектираните и построени от него повече от 300 сгради се отличават джамиите „Сюлеймание“ в Константинопол, най-известната му работа, и „Селимие“ в Одрин, смятана за негов шедьовър. По-известни негови сгради в днешна България са джамиите „Баня баши“ и „Коджа дервиш Мехмед паша“ (днес църква „Свети Седмочисленици“) в София.”

Това е мраморната плоча до входа на Университета за изобразително изкуство в Истанбул „Мимар Синан”. Аналог е на Художествената академия в София, но доколкото знам в “Мимар Синан” се изучават повече специалности..

Преди повече от година, в един от епизодите на поредицата „Другата България” по БТВ, показаха филмов разказ за един професор от университета по изкуствата „Мимар Синан” в Истанбул.

Запомних името му – Зиятин Нуриев. Роден е в България, завършил е „Художествената академия” в София, специалност „Скулптура”. Заминал след политическите промени в България като обикновен турист. С приятел вървял по бул.„Истиклял”, посетили една галерия на фирма „Вакко”/една от най-престижните модни къщи/ и там Зиятин показал една рекламна диплянка със снимки на негови скулптурни творби, с която впечатлил уредничката на галерията и тя го поканила той да направи там самостоятелна изложба.

Това е началото, а впоследствие признанието към качествата на скулптора е толкова голямо, че му възлагат да ръководи ателието по скулптура в университета „ Мимар Синан” в Истанбул.

Скулпторът Зиятин Нуриев. Тази снимка взех от интернет, защото никога не съм имала късмета до срещна наживо този талантлив майстор.

Силно ме впечатли филмовият разказ за този не само талантлив, но и много мъдър човек, роден в България през 1955г. Тогава, докато го гледах, си казах, че отида ли отново в Истанбул, ще открия къде се намира този университет и даже ще се опитам да вляза вътре и ако ми позволят да се разходя из някои ателиета и ще погледам как работят студентите и преподавателите в ателиетата.

Във филма показаха и едно модерно негово пластично творение, наречено «Модерният обелиск» или нещо подобно. Сигурно много от хората, които са гледали този филм, си спомнят свръхмодерната сребриста на цвят, изпълнена от безшевни тънкостенни стоманени /неръждавейка/ тръби с различна дължина и с диаметър, на око около 100 мм , заварени така, че да образуват извисена като обелиск ажурна форма. Нямам представа къде може да се види в оригинал, но онова, което прочетох някъде, че е «обелискът» е ситуиран пред фасадата на новопостроен медиен център, някъде в Истанбул.

Продължавме с обиколката на Емилия из Италия – оставихме я за последно в Падуа, а сега освен Падуа ще разгледаме и Пиза. Приятно четене:

Малко от Падова /Падуа/ и малко от Пиза в един и същи ден

част втора

Много искрено съжалявам за това, че толкова малко време беше предвидено за разходка из Падуа. На мен този град “ми легна на сърце”, както се казва и все се надявам някой ден да го посетя и да му отделя достойно внимание.

Тесни павирани улици и такава архитектурна красота сътворена в предишни векове и непомръкнала до днес!

В дъното е катедралата «Сан Антонио»  /в романо-готически стил/

„ Най – известната падуанска църква е базиликата «Свети Антонио от Падуа» (Basilica di Sant’Antonio da Padova) или е позната също като Ил Санто (Il Santo). Там се намират мощите на Св.Антонио, като параклиса, в които са поставени, е творба на много и различни творци – някои от тях са Сансовино и Фалконети. Смята се, че базиликата е проект на Никола Писано” /текст от интернет/

Фасадата на  “Сан Антонио” и работниците, които монтират на площада елхата за предстоящата Коледа.

Площадът пред катедралата “Сан Антонио

Конният паметник на Кондотиера Гатамелата от Донатело.

На снимката се вижда с каква бодра крачка преминахме през Падова в отпуснатите ни за разглеждане 3-3.5 часа.

Все съм виждала конни паметници тук-там, ама  такъв, с двукрила входна врата в пиедестала, признавам си, не бях. Ама, свят голям, конни паметници-разни.

Четете по–нататък>>>

Днес Емат ще бъде отнова наш водач из Италия, но този път ще ни покаже Падуа и Пиза. Приятно четене:

Малко от Падова /Падуа/ и малко от Пиза в един и същи ден (1)

Вторият от трите дни за разходка из Италия беше посветен на  гр. Падова/Падуа/ и в оставащото малко време от деня, за бегъл поглед върху Църковния комплекс в Пиза

«Падуа е много живописен град на 40 км от Венеция – с гъста мрежа от аркадни улички и много и разнообразни мостове, пресичащи различни разклонения на река  Бакилионе. Palazzo della Ragione – притежава най – големия покрив, който не е укрепен с колони в Европа. Стените на двореца са покрити с алегорични фрески.  Интерес представлява и конната статуя на венецианския генерал Гатамелата (Erasmo da Narni), която е изработена от Донатело».

През 1222 г. е основан Падуанският университет – един от най-старите в Италия

Самата област Венето е най-бедната в Северна Италия до 60-те години на миналия век, но бурното развитие на Падуа „повлича” след себе си цялата околност, която постепенно наваксва изоставането и днес е сред най-богатите италиански области.» /текстът е от интернет/

Автобусът  ни беше паркиран на обществен паркинг. Отпуснаха ни не повече от 3 часа и половина. Автобусът щеше да ни чака точно в 12.30. Но никак не успяхме да се съберем в уреченото време, а половин час по-късно.  Причините бяха няколко. Екскурзоводът ни беше едно много красиво и много знаещо момче. То беше  отлично информирано и увлекателно  разказваше подробности за историята на местата, които посещавахме.  Имаше някаква важна, очевидно лична  работа и трябваше да отиде в сградата на университета.  Поразказа ни това-онова за историческите забележинтелности, докато се намирахме  в административния център на града и ни показа накъде е посоката, в която се намира сградата на Археологическия музей. В дъното на двора на този музей се намира сграда на параклиса на фамилия Скровени (Cappella degli Scrovegni), изографисана в началото на 14-ти век, завършени през 1305г. от самия Джото (Джото ди Бондоне).  Фреските изобразяват живота на Дева Мария.

А това е рекламната табела за параклиса  /Cappella degli Scrovegni/.

И така, имахме свободата  всеки сам да избере маршрута си и да прецени на кое колко време да отдели.  Десетина души ентусиасти от групата от 44 екскурзианти решихме да се съсредоточим върху разглеждането именно на този  «обект».

С бърза крачка се отправихме към Археологическия музей, защото времето ни беше силно ограничено. В неговата сграда се продаваха билетите за влизане в «Капела дели Скровени».

Зад витрината в предверието на музея се вижда касата, на която се купуват билети за влизане в капелата със стенописите на Джото.

Режимът на влизане в  уникалния параклис е много специален. Продажбата на билетите, цена 12 евро, става по схема. Има график по часове и  минути за влизане на малки групи от десетина души, точно през 20 минути.  В случай, че някой със закупен  билет, на който е записан точния час и минути , закъснее макар и с минута, си изпуска  реда и не може да влезе, а трябва да отиде на касата и да помоли да му презаверят билета, като  му впишат нов час за влизане. Ако не успее да получи презаверка на билета си, човек просто губи правото си да влезе в  капелата и билетът му “изгаря”.

Четете по–нататък>>>