Кротко и полека разнообразяваме средставата за транспорт – след достойно представяне на мотоциклектите и лодките, днес ще направим едно железопътно приключение – Румяна ще ни води с влак из щата Колорадо 🙂 Приятно четене:

С влак и автомобил през Южно Колорадо

септември 2012

14 септември 2012, петък Тръгване следобед – директно от работа.  Оставям Фичо (мойта Honda Fit) на Зеления лот на летището да ме чака.  Ще летя до Албукърки, щата Ню Мексико, през Атланта. Озовавам се на летището твърде рано и успявам да хвана по-ранен полет за Атланта от този, за който имам билет.  Напразно – на летището в Атланта няма free wireless.  Не че ми трябва, де…  имам си Киндъл :). Пристигам в Албукърки към 9 вечерта.  От рент-а-кар-а ми предлагат да си избера между дребосъците на Нисан и Тойота.  Избирам един бял Нисан Верса и паля гумите към Санта Фе, където ще нощувам.  Санта Фе е само на шейсетина мили, по Interstate I-25 – след по-малко от час съм там.  Лесно намирам Мотел 6.

15 септември, събота

Предвид особеностите на циркадния ми ритъм 😉 , а и двата часа разлика, спонтанно се събуждам в 4 ч. сутринта и

потеглям към Аламоса, щата Колорадо

Тръгвам рано, защото трябва да хвана оттам влака в 9 часа.  Пътят дотам е към 150 мили, но не е по магистрала.  Измъквам се от Санта Фе и поемам по Hwy #285.  Абсолютна тъмнина – улучила съм тъкмо нощта на новолунието и няма грам луна… но пък какви звезди!  По пътя почти няма коли, но точно пред мен кара една.  Оказва се, че същата кола ще ме предвожда почти чак до крайната точка (всъщност – до изгрев слънце, когато ще спра за снимки) – много любезно!  Иначе щеше да ми е малко самотно по тъмния планински път… Не ми се спи.  Към 6 часа изтокът почва да светлее, после порозовява, после става златен и… here comes the Sun!

Спирам край пътя за снимки, а и да се поогледам – откак съм пристигнала по тия земи снощи, едва сега мога да се огледам къде съм попаднала.  Планини обграждат хоризонта отвсякъде, цветовете преливат от златно-розово в синьо.  Бяла мъглица се стеле ниско над земята.  Вече съм доста близо до Аламоса.  Пристигам, оставям колата на паркинга до гарата, която е същевременно и туристически център, и тръгвам да се поразтъпча из градчето.  Близо до гарата вече разпъват сергиите за съботен пазар.  Влизам за кафе в Milagros Coffeehouse.   Кафето е добро, има и компютри с Интернет на разположение на кафепиещите. Към 8:30 се придвижвам към гарата.  Пътниците за влака вече са почнали да се посъбират.

Гарата е много хубава,

вътре е запазен старият стил – в тон с парните локомотиви, които пухтят отвън.

 

Ще пътуваме по Rio Grande scenic railroad до Ла Вета и обратно

Моят билет е за открит  вагон (open air car)!

Има и вагон-ресторант и разни други луксозни глезотии, но откритият вагон си е най-гот!  Слънчево е, сутринта е хладна и свежа.  Потегляме!   Отначало се движим през долината около Аламоса, San Luis Valley, после пред нас се изправя

Маунт Бланка и целият масив Сиера Бланка,

в южния край на планинската верига Sangre de Cristo, в Скалистите планини.

Влакът вече пухти из планината и пуща облаци пушек.  Преминаваме през прохода La Veta.  Горе,

в най-високата точка е гара Fir,

където се разминаваме с влака в обратната посока.  Тук има открита сцена, на която се организират концерти през лятото.  Захранването е от слънчеви панели и ветрогенератор, за да се сведе до минимум инвазията в природата.

Продължаваме.  След като минаваме прохода, пред нас се открива хубава гледка към

двата Испански върха (Spanish Peaks)

По върховете се белее сняг.  В подножието им е градчето La Veta, което е и крайната ни спирка.  Пътуването е малко повече от три часа.  Следва разходка из

Ла Вета

Градчето е съвсем малко, но весело и спретнато, с библиотека и църква, с типичен туристически облик.  Надморската височина е 2150 м.

След около час и половина разходка из градчето, потегляме обратно.   Планинските гледки са даже още по-хубави в светлината на следобедното слънце.  Край пътя притичват лосове.  Кондукторката на вагона ни разказва

история за връх Бланка

Върхът е четвърти по височина в Скалистите планини, но в някакъв момент в миналото се считало, че е втори.  Някакъв амбициозен местен богаташ, който имал къща някъде там, наел хора, които да носят чували с камъни и пръст и да ги трупат на върха,  така че той да стане първи по височина!  Акцията май завършила без успех… 😉

Пристигаме в Аламоса към 6 часа следобед.  Отивам да се настаня в мотела си – Lamplighter Motel, съвсем близо до гарата.  Още като казвам, че имам резервация, жената на рецепцията вади картонче с името ми.  Чудя се откъде знае, че това съм аз.  Обяснението е просто – оказва се, че съм се появила последна от всички, имащи резервации.  Оставям колата и излизам малко на разходка.  Близо до градчето

 

тече Рио Гранде

и отивам да се запознаем.  Тук все още не е много голяма, а и тази година е доста сушава, та е поизтъняла.  Табелката на Аламоса, точно до реката, информира, че надморската височина е 2300 м.

16 септември, неделя

След закуска в Lamplighter Motel е време да потеглям към

 

Great Sand Dunes National Park

 

 

 

 

Той е съвсем наблизо – на 34 мили, първо по Hwy #160, после по #150.  Туристическият център е още затворен, затова директно се отправям към дюните.  Ехааа,

огромни, високи пясъчни хълмове, като замръзнали вълни!

Най-високите в Северна Америка, достигащи височина до 230 м.  Непосредствено зад тях се издигат баирите на планинската верига Sangre de Cristo.  Тръгвам да ги катеря.  Дюна след дюна, вълна след вълна… Въпреки ранния час, слънцето почва да напича.

Много трудно се изкачва пясъчен баир, да ви кажа!  Крачка напред – две назад (като по Ленин 😉 )…

 

 

Докато изкача първата верига (High Dune, 190 m), съвсем съм оплезила език, едвам дишам и се боя да седна да си почина, щото после няма да мога да стана :).  По-млади креатури наоколо се качват, подтичвайки даже…  Две момчета се пързалят с дъска надолу по пясъка, после се качват и отново…  От върха се вижда, че пясъчната пищност продължава, докъдето ти поглед стига!

 

 

Е, стига толкоз за днес – поне един пясъчен връх покорих!  Пък и вече е доста горещо, ще падна от жега!  Довличам се до туристическия център, препоръчват ми да пробвам и някакъв трейл в планината – отивам до него, тръгвам даже, но установявам, че нямам сили… следващия път… Качвам се на колата и решавам да карам към

следващата точка от маршрута – градчето Дюранго, щата Колорадо

Първо минавам обратно през Аламоса да заредя бензин и разни неща за пиене по пътя.  Пътят до Дюранго е 175 мили, по Hwy #160, като се пресича планината, а и

континенталния вододел (Continental Divide) по Wolf Creek Pass, на 3300 м височина.

Wolf Creek Pass, Rio Grande National Forest, Колорадо 81147, Съединени американски щати

 

В една песен проходът Wolf Creek се описва като “37 miles o’ hell — which is up on the Great Divide” (37 мили в ада, горе там, на Големия Водораздел).  Пътят действително е доста стръмен, с много и остри завои, но и доста широк – по две платна в двете посоки, с мантинела отстрани, и нямам проблем – даже си е голям кеф!  Гледките наоколо са великолепни – съжалявам, че няма как да снимам, карайки, а няма къде да се спре.  Добре поне, че горе високо в прохода има един lookout, откъдето се открива чудна гледка на запад, към

долината на река Сан Хуан

 

 

Слизам от баира, минавам през

градчето Pagosa Springs

След малко край пътя забелязвам странно образувание – баир, от който стърчи нещо като висооок комин!  Оказва се, че то така се и казва –

Chimney Rock.  Мноого странно!

Спирам край пътя да го снимам.  Впоследствие научавам, че около него има археологически разкопки и скалите са били церемониално място на предшествениците на днешните индианци пуебло.

Яд ме е, че не се качих да ги разгледам, ама кой да ти знае… Апропо, само няколко дни по-късно президентът Обама е обявил Chimney Rock за национален  паметник.   Тюх, как можах да го пропусна!

 

 

Не след дълго стигам и Дюранго.  Още е рано – към 3 ч. следобед, и решавам да направя един проучвателен тур до

Националния Парк Mesa Verde,

който е планиран за утре.  Паркът е още 37 мили на запад, все по Hwy #160.

 

Гледката наоколо отново е смайваща – високи скалисти плата (меси), прорязани от дълбоки каньони.  Навлизам в парка.  Пътят се изкачва нагоре, нагоре, с множество завои на по 180°.

Най-високата точка в парка – Park Point – е на 2600 метра надморска височина

От високото гледката е невероятна – месата е обградена със зелени долини, обрамчени в далечината от високите вериги на Скалистите планини.  Туристическият център е на 15 мили навътре в парка, на юг от входа.  Стигам до него, вземам карти и разпитвам за най-интересните места в парка.  Те са още на юг, на 8-10 мили.  Там ще ида утре, стига толкоз за днес.

Отправям се обратно към Дюранго. Резервацията ми за нощувка за днес и утре е в хостел – Durango Hometown Hostel.  Досега не съм спала в хостел, но този ми изглеждаше доста чистичък, имаше чудесни отзиви за него (класиран беше на първо място между местата за преспиване в Дюранго!), а беше и доста евтин, и реших да пробвам.  Лесно го намирам.  Наистина изглежда добре – спретната къща на два етажа, на склона на планината.

Собственичката Кендис любезно ме развежда и ми показва кое къде е.  Спалнята за жени е с три двуетажни легла.  Има всекидневна с телевизор и компютри, навсякъде има wireless, има кухня със съдове, хладилник, печка и всякакви уреди.  Тоалетните помещения са идеално чисти.  Първата вечер имам само една съквартирантка, която почти не виждам – младо момиче, което пристигна късно, когато бях почти заспала, легна си тихо и на сутринта много рано се изнесе.  Малко по-късно и аз се качвам в кухнята за кафе, и също се изнасям в посока Mesa Verde.  Хостелът наистина е чист, тих и приятен.

 

17 септември, понеделник Скалите в парка изглеждат различни от вчера, огрени от сутрешното слънце.  Отново спирам при Park Point-а да погледна отвисоко.  Диви пуйки щъкат наоколо.

 

 

В туристическия център си купувам билети за двата guided tour-а и се отправям на юг.  От брошурките и музея научавам, че

Mesa Verde е била обиталище на индианците анасази,

предшественици на днешните индианци пуебло, между 600 и 1300 г.  На въпроса защо са напуснали Mesa Verde, днешните пуебло отговаряли – защото му е дошло времето…*

Паркът е включен в Списъка на световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО – не толкова заради над 4000-те си артефакта, а защото представлява съществуваща и до днес култура:  21 племена се считат за наследниците на обитателите на  Mesa Verde. Паркът е известен главно с множеството скални обиталища, много от които добре запазени.  Тези жилища са построени в пещери в скалите, по продължение на скалните стени, защитени и труднодостъпни.

Типично се състоят от множество стаи и няколко киви.  Кивата е кръгла стая, главно с церемониално предназначение.  Има кръгло огнище, правоъгълен вентилационен отвор, пред който има плоска плоча, която осигурява циркулацията на въздуха, а също малка кръгла дупка в пода – sipapu – символизираща портала, през който техните предшественици са дошли на този – четвърти по ред – свят. Първа точка от обиколката –

Cliff Palace – най-голямото и запазено скално обиталище в Mesa Verde

(а и изобщо в Северна Америка), с над 200 стаи и 23 киви, конструирано от пясъчници, дървени греди и кирпич.  Прекрасно е!

 

Следваща точка – Balcony House

Изкачваме се до нея по висока 10 м дървена стълба.  После пълзим през 3-4 м тунел – съвсем в стил Индиана Джоунс, както се шегува рейнджърката, която ни води.  Тук са 45 стаи и 2 киви.

 

 

Продължавам обиколката с още няколко

скални къщи – House of Many Windows, Square Tower House, Spruce Tree House

Сещам се, че съм чувала, че тук някъде трябва да има петроглифи, ама е късно – трейлът до тях и обратно е над 2 часа и се затваря в 6 ч., а сега вече минава 4 ч.  Жалко!  Обикалям още известно време из парка, отивам до Soda Canyon Overlook Trail, от който има хубав изглед към Balcony House, после до Sun Temple.  После по многобройните завои напускам парка.

 

Правя кратка отбивка до близкото градче Кортез, после се отправям обратно към Дюранго.

Оставям колата в центъра и тръгвам на обиколка из градчето.  Ехаа, че е шарено и весело!   Ресторантчета, магазинчета, та даже и театри, и много хора по улиците! Прибирам се в хостела по тъмно.  И тази вечер имам една съквартирантка, но се запознавам с нея едва на сутринта.

 

18 септември, вторник

Със съквартирантката ми се събуждаме почти едновременно и завързваме приказка.  Жена на моя възраст горе-долу (“ние, жените над 50”, според собствените ѝ думи 🙂 ), от Флорида, страстна пътешественичка.   Участвала в някакъв сайт за временна размяна на къщи – там обявяваш къщата си за размяна и ако някой друг се навие – се сменяте – може за месец-два, може за 1-2 седмици, както се разберете.  И понеже нейната къща във Флорида била близко до брега, имала много кандидати за временна размяна!  Така живяла месец в Тайланд, в Нова Зеландия, май и в Германия, в Турция, а и на много места тук – в Щатите!  Кеф!  Ама тя вече не ходела на работа, де… Сбогуваме се с Jaleen – тя днес ще ходи в Mesa Verde, а аз –

с влакчето по Durango & Silverton Narrow Gauge railroad

На гарата вече е композирано весело жълто влакче, с парен локомотив.  Отново съм в откритата гондола.

 

 

Отначало пътуваме между високи червени скали, после навлизаме в дълбоко ждрело – много дълбоко

долу тече Animas River, влакът се движи съвсем по ръба на ждрелото!

 

 

После реката излиза вече на нивото на линията, пътуваме през гори и поляни!  Ей,

дупенето (mooning) покрай ж.п. линията тук май е национален спорт!

При предишното пътуване – с Empire Builder – видях едно момче да стои край линията и да си показва дупето на минаващия влак, а сега тук са цяла група надупени младежи!  Хех!  Изобщо минаването на влака май е show time за местното население – ето тук някакъв пък се спуска по някаква зип-линия и прави разни маймунджилъци, точно когато минава влакът!

Наближаваме Silverton,

по баирите наоколо има все повече дървета с жълти листа, красиво е!  А Silverton пък каква е веселба!  Градчето е съвсем малко – пет улици на кръст, но всичките къщи са боядисани в ярки цветове, пълно е с всякакви магазинчета и кафенета, абе веселба!  Слънцето грее, склоновете наоколо светят от жълтите листа!  Навремето тук е имало мини за злато и сребро, имало е доста повече жители, но миньорството постепенно западнало и сега градчето се върти главно покрай туристическите влакчета, които идват и заминават всеки ден.  Ама имало още злато и сребро там, по баирите, казват…

 

 

След два часа разходка из Silverton – обратно на влака!

 

 

През гори и реки – та до Дюранго.  Пристигаме там около 6 ч. следобед.  От влака се мятам на Нисан-а, който ме чака на паркинга до гарата и отпрашвам за Bloomfield, New Mexico, където ще нощувам.  Разстоянието е само 45 мили, по Hwy #550, пътят е хубав и не е натоварен, и пристигам по светло, в мотел Super 8.

19 септември, сряда

Днес вече поемам посока към вкъщи.

Сутринта се отправям към Albuquerque,

дотам са малко над 170 мили.  Пейзажът е доста пустинен, всред червени скали.

 

Зареждам бензин за последно преди да се кача на магистралата (I-25).  До Albuquerque има още 20 мили, ама се надявам стрелката на резервоара да не мръдне за толкоз :).  Връщам Нисанчето с навъртени 909 мили – нищо работа.  Самолетът за Атланта закъснява – техническа повреда, която се опитват да оправят.  Успявам доста инфарктно да си хвана връзката – последна се мятам в самолета, тъкмо преди да го затворят.  Пристигам около 9 вечерта, Фичо ме чака на зеления лот.  Толкоз.

Повече снимки – тук: https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/RioGrandeRailroadAlamosaLaVeta https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/GreatSandDunes https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/MesaVerde https://picasaweb.google.com/105432200498077822229/DurangoSilvertonRailroad

Автор: Румяна Койнова

 

Снимки: авторът

 

 

 

 

*Индианците пуебло дават изключително щадящ ги политически коректен отговор – истината е, че анасазите са унищожили природната си среда при неконтролирано увеличаване на населението без необходимите технологии за селското им стопанство (започават да ползват склоновете на долината, в следствие на което склоновете се срутват и унищожават и нивите в самата долина. Последният етап в развитието им е човекоядството, за което пуебло очевидно не споменават. – бел.Ст.

 

Други разкази свързани с Колорадо – на картата:

 

 

КЛИКАЙТЕ НА РАЗКАЗА ЗА ПОДРОБНОСТИ