юли 08 2021

Албания: В страната на орлите, Скендербек и Майка Тереза



За мене Веско е един от пътешествениците, които мога да нарека пътешественик-професионалист: пътува, връща се, разказва и продължава упоррито да го прави, без да губи и грам от собствената си идентичност и без да изпада в припадък по отношение на чужди и непознати култури. Днес той ще ни води до една необикновена и близка страна – В страната на орлите, Албания. Страна, по-затворена и комунистическа България, но пък и не по-малко искаща да вксуи от свободата. Приятно четене и лек път!

Албания

В страната на орлите, Скендербек и Майка Тереза

Наричат се

страна на орлите  –  Шкиперия

 от шкип – орел. Никой всъщност не знае защо е така. Иначе албанците произхождат от племената на илирите населявали тази част на Балканския полуостров. Историята им е повече от пъстра, но най-важната и част е свързана с основателя на държавата Скендербек, който всъщност се казвал Искандер, но понеже турците имали трудност да го произнасят го променили на Скендербек. Но, това е след като го взели еничар, иначе православното му име е Георги Кастриоти.

Историите и хрониките около него са страхотно преплетени. Той бил православен, после приел исляма, след това се обърнал към католическата църква откъдето и получавал много и всякаква подкрепа. Той основава албанската държава на 3 Март 1444 година като подчинява или по-скоро обединява три княжества, Шкодренското, Вльора и това около Елбасан.

Скендербек

бил толкова решителен, смел и отдаден, че възпира Османската Империя до своите предели и така османците в Европа стигат само до Албания в тази част на континента. В 26 битки за 20 години при султан Абдул Хамид  османлиите не могат да превземат неговите владения и както разправят легендите накрая получили параноя, че на всяка битка с него отиват на смърт.. Самия той е обладавал такава физическа сила, че както казват можел да съсече човек по средата отгоре до долу.

Албания преживява най-тежкия си период при

комунистическата диктатура на  Енвер Ходжа

Тогава страната е тотално затворена. Екскурзовода ни си направи каламбур, че тогава Албания е била 7 звезди хотел в сравнение със Северна Корея. Толкова е било зле. Албанците не са знаели какво е колело, а телевизор е имал само диктатора Енвер Ходжа. Естествено не са съществували пътища. Снимах останали сгради от тогава из страната, но дори и декорирани и леко префасонирани днес, веднага става ясно, че това са по-скоро мини карцери за хора, отколкото дори мизерни жилища.. Сградите са били до 3 –  4 етажни, направо от бетон или гола тухла..

Хората са били принудени да донасят в албанската ДС всеки за всеки

 Мъж за жена си и жената за мъжа си.. Интересен факт е, че тогава не е имало затвори. Диктаторът е смятал, че държавата не може да си позволи да плаща разходи на хора, които не работят и затова всички затворници са били принуждавани да работят, основно тежка физическа работа свързана със строежа на сгради или

бункери

 Самите бункери са били другата параноя на Енвер Ходжа, че страната е била заплашена от всички отвън.. Наброявали са около 810 000 из цялата територия на страната. Любопитен факт е, че под земята са били с по два етажа помещения за обслужващите ги постоянно и пребиваващи в тях войници и персонал. Днес от тях музейно и като спомен от това време от тях са останали около няколко десетки по цялата територия на страната да напомнят за ненормалното минало, сериозна част от историята на страната. И всичко това при човек, който е бил завършил всъщност Сорбоната в Париж..

Казват, че била страна на Мерцедесите,

но аз видях повече Аудита и някой и друг джип там, само в Берат бяха повече Мерцедесите, няколко по-стари модела всъщност. Иначе статистически факт е, че Мерцедес продава най-много автомобили на глава от населението именно в Албания. И това е само бегъл поглед на индустриализацията и икономическото развитие обхванали страната от 1990 г. / края на диктатурата/ насам. Към момента страната е сравнима като цяло и логично повече с южните италиански части и средиземноморския турски бряг, според мен.

Продължи.. »

2 responses so far

юни 16 2021

Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг



Продължваме пътуването из Източен Тибет в Китай с Красен. Започнaхме с резервата Дзиуджайгоу , продължихме в посока Голог, после минахме покрай планината Амне Мачин и езерото Чинхайстигнахме до Чънду, където останахме още малко, за да подготвим следващата обикола из Източен Тибет. После продължихме от Кандин до Гардзъ. Днес ще преминем от Бамей до Рълонг в Източен Тибет, Китай.

Приятно четене:

Из Източен Тибет

част седма

От Бамей до Рълонг в Източен Тибет

Август 23

Тази нощ не беше толкова студена, както на Ниенбо Юрце. На сутринта се събудих рано и пообиколих по северозападния бряг на езерото, до дървения мост, изпод който неговите води се оттичаха в една река.

Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг

После се върнах при палатките. Слънцето малко по малко се показваше над върховете. Палатките бяха мокри, а хората вътре в тях започнаха да се „излюпват“ един по един.

Източен Тибет (7): От Бамей до Рълонг
Палатки край езеро Гардзъ, Източен Тибет – Китай

Когато слънцето се издигна достатъчно и всички се събудиха, започнахме да разглобяваме палатките и да ги слагаме да се сушат. Междувременно закусвахме кой каквото намери, а после повечето от нас отидоха до дървения мост за снимки. Там видяхме и две-три тибетски семейства заедно, снимахме се и с тях, а после и с група монаси (лами), дошли на екскурзия до езерото.

Всичко това беше вълнуващо, обаче аз скоро осъзнах, че беше грешка – времето напредна, никой не бързаше за никъде, и скоро наближи обяд: почти

беше изключено да остане време да се качим на прохода Чола,

 което поне за мен беше един важен момент от цялото пътуване.

И наистина, почти към обяд, когато аз ги питах дали искат да отидем до прохода, който беше само на 30 км от Илхун Ла Цо, Винсънт каза, че е твърде късно и няма време, трябва да поемаме по обратния път.

За мен това беше голямо разочарование, което помрачи настроението ми за целия ден, че и след това. Но нямаше как. Някои от другите също казаха, че е по-добре да тръгнем по обратния път колкото може по-рано, за да имаме повече време за последните няколко дестинации. Аз ги предупредих, че ще съжаляват, че най-красивите и вълнуващи места не са последните дестинации, а точно тук, около планината Чола, но никой не ме чу. Не ми оставаше друго, освен да приема факта, и да тръгнем.

Върнахме се в Маниганго,

където обядвахме, и след това продължихме без да спираме: Гардзъ, Дранго, Даофу- до Бамей.

Винсънт искаше да спрем на някои от манастирите за снимки, но когато минахме край тях, повечето от хората в колите дремеха и решихме да не спираме. Близо до Дранго отново ни спряха за регистрации и проверки. Накрая, по тъмно, стигнахме до

Бамей

Винсънт беше уредил там един приличен хотел.

Август 24

На другия ден сутринта беше мъгливо. Предстоеше да видим отново една снежна планина –

Джара,

 която видяхме на отиване край Тагонг. Този път щяхме да минем по друг път северно от планината и да я видим от друго място, както казаха от хотела, гледката била величествена. Но беше мъгливо, и ни оставаше да се надяваме, че докато стигнем до мястото с гледката към Джара, мъглата ще се вдигне и ще можем да я видим.

Така и стана, скоро се показа отново тъмносиньото небе, и от мъглата останаха само „бели парцали“, кацнали тук-там по околните височини. След като прехвърлихме един проход на около 3700 м височина, започнахме спускане надолу. И след няколко километра стигнахме до гледката към Джара.

От Бамей до Рълонг
Планината Джара

Е, не беше „чак толкова“ величествена. Тоест, красива беше, но пак Джара беше твърде далеч, за да можем да я видим как се извисява страховито (както се изразиха от хотела). Отново снимки, и после отново в колите.

Шосето продължи да се спуска надолу

и надолу, и скоро навлязохме в тесен пролом със стръмни склонове, обрасли с широколистни гори, тук-там със скали и сипеи. Там аз им казах ясно, че с безкрайните простори на тибетските степи вече се разделихме, няма да ги видим повече. Те чак тогава осъзнаха, че сме избързали да се връщаме назад, но беше твърде късно. Започнаха да съжаляват, казвайки, че тук изобщо вече не прилича на Тибет, а на нашите ниски планини и гори в Южен Китай. Така си и беше.

Скоро слязохме ниско, до около 1850 м височина, до град

Данба (Danba, 丹巴),

 така че тук се усещаше отново лятната жега от ниското. Данба е един от градовете, в които живеят

тибетците Нгяронг (Ngyarong)

Те са доста различни от другите тибетци – както на външен вид, така и културно. Дори и езика им е различен. Всъщност другите тибетци не считат Нгяронг за част от тях, считат ги за друг етнос, обаче самите Нгяронг се считат за тибетци. Техните селища имат също така различна и уникална архитектура, по-скоро близка до тази на Чианг край Дзиуджайгоу – квадратни къщи, богато орнаментирани, с плоски покриви и четири “рога” на всеки от четирите ъгъла на покрива. Имат и „diaolou“- сгради-кули, пак плоски отгоре и с рогове, по-скоро наподобяващи комини, израстнали от земята.

Самия град Данба е известен със своя

етнографски комплекс Дзядзю (Jiaju, 甲居)

– едно от селата близо до града. Това село се счита за едно от най-красивите в цял Китай. Разположено е северно от Данба по стръмния склон над долината на река Даду. Този стръмен склон е покрит с широколистна гора и сред дърветата са разположени къщите и кулите на селото- обикновено раздалечени една от друга и разпръснати на различни нива по склона. Дотам се стига по един тесен асфалтиран път, който се изкачва с много серпентини нагоре и криволичи между къщите- до около 2200 м надморска височина.

И така, с колите се

изкачихме до селото,

избрахме една от къщите, където имаше ресторант и там спряхме за обяд. Докато приготвяха обяда, ние се разходиме край околните къщи и градини.

По принцип цялото село е много тихо- дотам автобуси не се изкачват, нито пък идват големи тълпи туристи, а само такива като нас- малки групи с малки автомобили. И наистина, освен нас, наоколо нямаше почти никой. Тишина и спокойствие. Чуваше се само вятъра и шума от листата на дърветата.

После обядвахме там. А Дзюн, която по принцип приличаше на тибетка в лицето, облече местна традиционна носия и така наистина заприлича на местна жителка.

Продължи.. »

One response so far

юни 16 2021

Тунис по време на епидемия (2): Из Сахара, Картаген и Междузвездни войн и



Продължваме пътуването на Влади из Тунис по време на епидемия. Започнахме със Сус, а днес ще направим няколко обиколки в пустинята Сахара. Приятно четене:

Тунис по време на епидемия

част втора

Из Сахара, Картаген и Междузвездни войни

Ден трети от обиколката на Тунис – 20.10.2020 г.

Ставаме рано, за да можем да закусим добре. И понеже аз закусвам бавно, съм се подготвил да си взема част от храната за из път. Вземам си бъркани яйца, малко салам, сирене, варени картофки, халва, малко масло, две варени яйца, малко домати, картофено пюре и кафе. Аз така обичам – да смесвам различни вкусове. Смесвам маслото с халвата и започвам с него. Следва кафето, бърканите яйца и картофеното пюре. Всичко останало, като бай Ганьо същински, слагам в чашата от кафето, варените яйца в ръка и съм готов за път. Даже и лъжицата взех със себе си. Е, нали вечерта пак ще се върнем тук и всичко ще дойде по местата си.

Докато закусвам гледам пак изгрева на слънцето. Сещам се за чая, който пих предната вечер на онова панорамно кафене в Сус – Verveine – 3 TD – три динара. Нищо не ми говори това Verveine, но имаше много странен горчив вкус.

Събираме се и тръгваме към 06:50 ч. Трябва да минем и през другите хотели, за да вземем и другите туристи. И понеже тук има въведени строги мерки във връзка с коронавируса, автобуса с който пътуваме е същия – 50 местен, но не му е позволено да вози повече хора от половината места, значи 25. Което днес ще създаде малко неудобства на едно семейство. Ние сме почти толкова. И няма място за едно семейство от 4 души. На тях им помагат да наемат кола под наем, да карат след автобуса, за да ни следват по програмата. Единия от другите хотели е почти в нищото, само дето е на брега на морето. Два километра около него нямаше нищо интересно. Следваме

посоката към столицата Тунис

 По пътя натам ни разказват интересни неща за страната като цяло. Например, за стандарта на живот на местното население, за цената на жилищата в столицата Тунис, което било средно 65 000 Евро за жилищна площ от 80 кв. м. На фона на средната заплата от 350 евро там, те са много скъпи. Също и за това,

как страната се справя с пандемията

 Тунис се е справил сравнително добре. Или наистина са малко болните, или Тунис крие факти или прави номера с броя на заразените. В съседно Мароко например, заразените били около 100 000 души.

Мюсюлманите тук

 като цяло имат пет основни стълби във вярата си, които следват: вяра, молитва, милостиня, пост и хаджийство. Всеки мюсюлманин трябва поне веднъж в живота си да посети Мека.

Извън големите градове, след безумния трафик, следват километри равна и пуста земя, редуваща се през няколко километра от гета и крайни квартали, които много ярко разкриват другото лице на Тунис – хаосът, бедността и мизерията, мръсотията, изтласкани в периферията, но и по пътя по който минаваме. Къщите са недовършени, пристроявани, когато семейството се увеличи и стане тясно. А основите им излизат буквално от земята, първите тухли са едва ли не в тревата. Наоколо бурени и кактуси. Обясняват ни, че тук хората са бедни, и когато съберат малко пари, полагат основите. После може да минат години, докато съберат още пари и правят етажа. После пак минава време, докато направят плочата (дотогава на места покривът е временен). От там нагоре стърчат колони и арматури в очакване да съберат още пари, за да продължат с покрива. За днес имаме целодневна екскурзия до там, след това към Картаген и Сиди Бу Саид.

Първо ще посетим

музея Бардо

с най-голямата колекция на римски мозайки в света.

Стигаме бързо, чакаме около половин час. Малко снимки отвън и време да си доям храната от закуската. Влизаме, минаваме през скенер и започваме обиколката.

В първия момент не разбирах за какви мозайки ми говорят, защото стените бяха все още голи, но бързо разбрах, че мозайките тук са по земята, където стъпваме… Едни големи пана, с едни много малки квадратчета мозайки на места изтъркани от хилядите обувки, минали през тях. Аз вървя напред, за да мога да снимам мозайките по земята и по стената, без да има кой да ми пречи. Тези мозайки са събирани от цял Тунис или са били извадени от домовете на хората, и са подредени тук отново. Събирани са конфигурации от тях още от римско време. Там, където парчета от мозайките се губят, те са изрисувани по местата си или е оставен бял фон. Стигаме до статуята на Аполон. Тук имаше много статуи без глави. Къде ли са им главите ли? Ами отделно наредени зад стъклени витрини. Да се чуди човек коя глава на коя статуя е принадлежала.

От една тераса снимам двора пред музея и палмите навън. Беше ми много интересно. Имаше древни каменни саркофази и различни предмети от бита, намерени при разкопки по тези места. След края на обиколката тук, продължаваме към столицата. Ще минем покрай

едно голямо езеро,

 което се пада вляво от пътя, в което плават хиляди птици – фламинго. Бяха страшно много, защото от тук минавал пътя на техните миграции – Виа Понтика. Постепенно се набутваме в столичния трафик. Влизаме в

столицата Тунис

и автобуса ни оставя на главния площад, близо до пазара –

Медината или Сука

 Тунис като столица е един пъзел, реден хилядолятия от финикийци, бербери, римляни, византийци, араби, французи. Централната улица тук е соу френч (Тунис е бил френска колония до 1956 година). Тук спира и семейството, което пътува зад нас с колата под наем. Казаха им, че нямало никакъв проблем да си паркират колата там. Ние слизаме, разглеждаме площада до общината, правим си снимки, снимаме също и фонтана, който е тук и после отиваме към Медината, Сука, хубаво да се загубим по тесните калдаръмени улички с множество разклонения. Предупреждават ни нищо да не купуваме и нищо да не ядем, колкото и апетитно да изглежда. Защото групата за пустинята на другия ден може да си остане в хотела, ако има стомашни неразположения.

Събираме се на първото разклонение в медината и ни обясняват кое е това, накъде да вървим, какво ще видим и как да се ориентираме на обратно.

Тази Медина е най-голямата в Тунис

 и е разположена сред множество малки криволичещи улички. Срещат се различни миризми, някои от които могат та ви убият.

Имаме само 40 мин, свободно време да разгледаме и да се върнем към автобуса. Хващаме една уличка, вървим, гледаме, снимаме. От всички страни търговците си хвалят стоката и ни подканят да я разгледаме и да купим. Ле шукран (на арабски) – ни научиха да казваме, означавало „Няма нужда“. И аз все това повтарям. „Шукран – шукран“ и продължавам да гледам – подправки, кожени изделия, сувенири, лакомства, дрехи, какво ли не. Малко по едната уличка, малко по другата.

Продължи.. »

2 responses so far

Older Entries »